Елизабет Лоуел
Цената на измамата (3)

3.

Холивуд

Трети септември, късния следобед

Закари Балфур се стараеше да не изглежда отегчен, какъвто всъщност бе. Или ядосан.

Което определено бе вярно.

Нищо не го дразнеше толкова, колкото клиентка, която искаше да си има „бодигард“ като моден аксесоар, докато всъщност имаше нужда от намордник и инжекция против бяс.

Не че имаше специални предпочитания към престрелките. Сигурно трябваше да е благодарен, че бяха му възложили такава задача. Но съвсем не се радваше да върши безсмислена работа, която се плащаше по тарифата за бойни задачи.

Седем дни с Диди Брайтлинг можеха да го накарат да заобича дори и куршумите.

Длъжник си ми за това, Фароу. Малката госпожица с големите гърди и без грам мозък може и да е любимата племенница на някоя голяма клечка във Вашингтон, на която „Сейнт Килда“ иска да угоди, но тя само ми губи времето. Ако има някого, който я преследва, то той е единствено в сънищата й.

Нужен съм й колкото и кокили на змия.

Важната персона в столицата го знаеше. Клиентката просто бе искала да осигури висок, красив и надежден придружител за племенницата си, докато Диди обикаля Холивуд.

Поне от тази история щеше да изкара достатъчно пари, за да обикаля няколко седмици из Запада в търсене на колекционерски модели на стари коли, забравени в още по-стари хамбари или автомобилни морги. Това търсене бе както негова страст, така и начин да си изкарва прехраната понякога. През останалото време поемаше задачи на „Сейнт Килда“.

Но не и като бавачка, за бога. Какво си въобразява Фароу?

Може би шефът му още се сърдеше, задето Зак го бе обрал на покер.

— Нали така, скъпи? — попита Диди Брайтлинг.

Всъщност тя изгука сладко, но Зак се постара да не забелязва това. Това, че имаше четири по-големи сестри, го бе научило на прекалено много неща за жените, така че нямаше как да се хване на номерата на малката глупачка.

Много жалко, че хирургът не е увеличил и размера на мозъка й заедно с гърдите. Или поне да беше зашил устата й.

Последната мисъл го накара да се усмихне. Диди прие това за съгласие. Обърна се към собственика на художествената галерия, който чакаше нетърпеливо:

— Идеално подхожда на дневния ми салон. Опаковайте я и я изпратете на адреса ми в Манхатън.

Зак погледна произведението, което тя току-що бе купила, и реши, че то идеално й пасва. Двете дребни сиви петънца на черен фон в долния ляв ъгъл на платното олицетворяваха нейните две мозъчни клетки, които се търсеха в мрака. Конският задник, очертан в златно в горния десен ъгъл на картината, не се нуждаеше от обяснение. Той представляваше купувачът.

Художникът поне имаше чувство за хумор, както и отличен усет за формата и движението. Да се изобрази конски задник само с няколко плавни движения на четката, не бе лесно. Също като създаването на добро хайку, и за това се искаха доста тренировки, работа, талант и интелигентност. За да се нарисува цял кон, и то добре, бе нужно всичко това, както и страхотна техника.

А да накараш коня да изглежда така, сякаш ще изскочи от платното, се изискваше истински гений.

Но Диди Брайтлинг харесваше само изкуство, което другите й бяха казали, че трябва да харесва. Големите творци на Американския запад не бяха особено високо ценени в Манхатън. Ако рисуваш парижките улици през деветнайсети и началото на двайсети век, това бе изкуство. Ако рисуваш пейзажи от Дивия запад в Америка по същото време, това се наричаше жанрова живопис и обикновено музеите и колекционерите от Източния бряг не ти обръщаха никакво внимание. Томас Моран — а напоследък и Фредерик Ремингтън — бе изключението, което потвърждава правилото.

— А какво ще кажеш за вечерята? — попита тя Зак.

Какво за нея? Три листа от маруля и малко настърган морков няма какво толкова да се обсъждат.

— Тук не е Манхатън, разбира се — намръщи се тя, — но все пак има и някои прилични ресторанти.

— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ „Бургерите на Томи“? — с надежда в гласа попита той. — Какъв е смисълът да идваш чак в Лос Анджелис, ако не хапнеш при самия „Томи“?

Тя потрепери от погнуса.

— Не. Искам нашата последна вечер в Холивуд да бъде специална.

Зак си каза, че тя сигурно се шегува. Но знаеше, че Диди няма никакво чувство за хумор. Бе го разбрал още в първите пет минути от тази продължила цяла седмица задача.

Как да ти го върна, Фароу? Чакай само да помисля.