Елизабет Лоуел
Цената на измамата (29)

29.

Сноубърд, Юта

Петнайсети септември, 10:04 ч.

Рамзи Уърдингтън чакаше с едва прикрито нетърпение, докато Кахил бавно, внимателно и предпазливо отваряше транспортния контейнер от наследството на заможен колекционер на западно изкуство. Картините бяха сред най-важните на предстоящия търг.

Като собственик на няколко галерии и търговец с голям кръг от клиенти, Уърдингтън знаеше, че не бива да има предпочитан художник. Или поне да не се издава пред никого, че има такъв.

Но Кахил знаеше, че шефът му е луд по картините на Николай Фешин.

Художникът татарин може и да се бе родил в Русия, но във втората четвърт на двайсети век бе рисувал индианските племена на Югозапада с импресионистична жажда и проникновение, което бе едновременно много лично и универсално.

Близо половин век след смъртта на Фешин картините му бяха по-ценни от всякога, доста над сто хиляди долара за платно, и то за някое от малките. И все пак не потенциалните стотици милиони долари, които биха донесли маслените платна на Фешин, ускоряваха пулса на Уърдингтън.

Той просто обичаше да е близо до нещо велико.

Прочисти гърлото си. Бе виждал много репродукции на картините в колекцията на този починал колекционер, но не ги бе виждал в оригинал.

Кахил прикри усмивката си. Вероятно бе дребнаво да дразни шефа си, като проточва отварянето на контейнера, но пък определено му бе приятно. Чисто интелектуално и от финансова гледна точка, Кахил оценяваше значението на портретите на Фешин. Но в емоционален план не можеха да го развълнуват. Винаги би предпочел размаха и бляскавото великолепие на един пейзаж на Томас Моран. Това вече бе художник, пред който човек падаше на колене.

След още няколко минути излишно размотаване Кахил се смили и извади едно платно от внимателно подготвеното му гнездо за пренасяне.

Уърдингтън издаде звук, който бе нещо средно между въздишка и стенание.

Кахил извади и други картини.

Последваха още блажени стенания от страна на Уърдингтън.

— Престани — обади се Кахил. — Възбуждаш ме, а имаш уговорка за обяд с жена си.

Дори и да бе чул, Уърдингтън не каза нищо.

Кахил изобщо не опита да скрие усмивката си. Отношенията между Уърдингтън и съпругата му бяха постоянен източник на шеги между двамата мъже. Тя нямаше и най-малка представа за бисексуалността на съпруга си.

Телефонът в кабинета на шефа звънна. Частната му линия, която бе запазена само за отбрани клиенти. Или за онези, които можеха да са му от полза.

Уърдингтън не му обърна внимание. Бе потънал в света на ярките цветове и проникновенията на Николай Фешин.

Кахил отиде и вдигна телефона.

— „Изящни изкуства на Запада“, говори Джак Кахил. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Бети Дънстан. Рамзи свободен ли е? Става дума за търга.

— Бети! Винаги ми е приятно да те чуя. — Кахил вдигна очи към тавана. Нямаше нужда да пита за кой търг говори. Този, който организираше Уърдингтън само след няколко дни, бе най-значителното събитие на хоризонта на западното изкуство. — Как сте двамата с Лий?

— Добре сме. Много се вълнуваме за търга, разбира се. Но имам някои, хм, притеснения, които бих искала да обсъдя с Рамзи.

— Разбира се. Би ли изчакала за момент, докато го откъсна от един клиент? — Кахил натисна бутона за изчакване и погледна към Уърдингтън. — Е?

— Ти говори с нея. Омръзна ми да й държа ръката. Ти също имаш финансов интерес от търга.

— Не и колкото теб.

— Аз съм водещ на търга, както и негов организатор — изтъкна Уърдингтън. — Естествено е да получа повече пари.

Лампичката на линията просветваше като червена светулка.

— Относно обаждането й… — обади се Кахил.

— О, по дяволите. Дай на мен. Не разбираш от жени.

— Напълно си прав за това.

Уърдингтън се засмя.

— Бети е чудесен човек, макар и леко скована. Не знам как понася онова надуто магаре, за което е омъжена.

Кахил само поклати глава, натисна бутона за изчакване отново и подаде слушалката на шефа си.

— Здравей, Бети. Истинско удоволствие е да те чуя — започна Уърдингтън. — Съжалявам, че се наложи да ме изчакаш. Как мога да съм ти полезен?

Докато разчистваше залата за приемане и изпращане на стока, Кахил напълно изключи от съзнанието си разговора, от който можеше да чуе само едната страна. Докато работеше, често поглеждаше към маслените платна на Фешин и се опитваше да разбере емоционалното им въздействие, не само интелектуалното.

Може би ако престанеше да мисли каква напаст са били паразитите по времето, когато Фешин бе рисувал местните жители, би могъл да оцени по-добре работата му. Но Кахил просто не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че мнозина, ако не и всички от моделите за портретите на художника са имали нужда от здраво натъркване с луга. Само мисълта за всички онези бълхи и въшки под грубите им дрехи го караше да потръпва от отвращение.

Същото нещо го възпираше от пътувания до по-бедните райони по света. За него хигиената не бе въпрос на избор, а религии.

Винаги би предпочел изискано необятните пейзажи на Моран.

— … уверявам те — с равен глас, но доста настойчиво говореше Уърдингтън, — че ако изобщо имаше някакви картини на Дънстан за продан на хоризонта, аз щях да разбера пръв.

Заслуша се с раздразнение.

— Да, да, знам за електронните снимки — каза той. — Но това са само електронни изображения. Единствено картините от маслени бои на платно са истински. Останалото е…

Докато Уърдингтън слушаше думите, с които тя го прекъсна, лицето му почервеня. Гневът му бе съвсем ясно видим, макар и да не личеше в гласа му.

— Бети, скъпа, ядосваш се за нищо — каза той, като се постара да звучи успокоително. — Ако изобщо съществуват някакви неизвестни досега картини на Дънстан — а няма доказателство, че това е така — Лий е човекът, който има последна дума относно тяхната автентичност. Като човек с права върху авторския каталог с творчеството на Дънстан, одобрението на Лий е абсолютно задължително за всеки, който се опитва да продаде каквато и да било картина на Дънстан.

Кахил престана да се преструва на зает и се заслуша. Както бе изтъкнал шефът му, и той самият имаше финансов интерес от добрия изход на търга.

— Да, съвсем сигурен съм — каза Уърдингтън. — Моля те, не се тревожи. Когато търгът приключи, двамата с Лий ще останете много доволни. Никакви картини със съмнително авторство, ако предположим, че изобщо има такива, няма да помрачат търга.

Той премести слушалката в другата си ръка.

Кахил чакаше.

— Никакъв проблем, скъпа — успокояваше я Уърдингтън. — Всички много се вълнуваме от предстоящия търг. Радвам се, че мога да те успокоя.

Той отвори уста, затвори я и прехапа език.

Съдружникът му крачеше нервно.

— Разбирам — каза Уърдингтън. — Естествено, че първи ще научите, ако видя или чуя нещо за съществуването на непознати досега картини на Дънстан.

Кахил се престори, че гледа един от портретите на Фешин, на който бе изобразено младо момиче от индианското племе пуебло. Черните му очи бяха едновременно невинни и много стари, направо свръхестествени. По дяволите паразитите, помисли си той. Проникновението в очите на момичето го откъсваше от времето и мястото му и го пренасяше в бъдещето.

Ами паразитите?

Кахил въздъхна. Просто не можеше да забрави реалността и да види непреходното изкуство.

Уърдингтън затвори и го погледна.

— Още ли се тормозиш заради въшките? — попита той саркастично.

— Почти успях да ги забравя. Има нещо в очите на това момиче. Забележителни са. Приковават вниманието.

— Очите са живата дишаща сърцевина на всички картини на Фешин. Именно това го прави толкова велик портретист.

— Вярно е. — Но не и за мен. Не мога да забравя за проклетите пълзящи гадинки. — Предполагам, че госпожа Дънстан е кълбо от нерви заради електронните снимки.

Шефът му направи гримаса.

— Покрай нея и госпожа Крофърд направо ще съм готов за усмирителна риза още преди откриването на търга.

— Лий Дънстан ми се обади няколко пъти — добави Кахил. — Този човек е обсебен от мисълта за бившата любовница на баща си.

— Тъй като Джъстин Брек е причината творбите на Томас Дънстан да са се раждали толкова рядко и нередовно, мога да разбера гнева на Лий. Само бог знае колко е струвала тази жена за света на изящните изкуства на Запада.

— Милиони долари, ако търгът мине, както очакваме.

— Естествено — съгласи се с леко раздразнение Уърдингтън, — но загубата на уникалното прозрение на Дънстан за отмирането на класическия Запад е просто безценно.

— Репетираш речта си за търга?

Уърдингтън се усмихна.

— Хората не посещават търгове само за да купуват произведения на изкуството. Идват заради самото преживяване, за да се забавляват, да бъдат забелязани като едни от големите играчи в тези среди.

Кахил се засмя и поклати глава.

— Нашият търг наистина ли ще бъде толкова зашеметяващо успешен, колкото го описа на госпожа Дънстан?

Усмивката на шефа му изчезна.

— Трябва да бъде.