Елизабет Лоуел
Цената на измамата (28)

28.

Над Юта

Петнайсети септември, 9:30 ч.

Зак превключи слушалките на ушите си от сателитния си телефон към канала на самолетния интерком. Докато правеше това, забеляза, че батерията на телефона му е паднала. Нямаше начин да я зареди във въздуха. Надяваше се, че няма да се наложи.

Наведе се към Джил и превключи нейните слушалки от музикалния канал на вътрешната линия. Тя го погледна въпросително.

— Няма нищо за Бланчърд — каза той.

— Шокирана съм. — Тя се опита да сдържи прозявката си.

— Рамзи Уърдингтън е новата голяма акула в средите на изящните изкуства на Запада. Възнамерява да пусне акции на компанията си на борсата и да се превърне в „Сотбис“ на Запада.

— Забележително. — Отново прикри прозявката си.

— Досието му е чисто като сняг. Няма дори глоба за превишена скорост. Много популярна фигура в сферата на благотворителността, без значение дали е свързано с мормоните, католиците или Холивуд.

— И Холивуд ли е религия?

— Вярвай ми — каза Зак. — Ако не се прекланяш пред олтара на най-новата благотворителна кауза на Холивуд, направо отиваш в девета глуха.

— Добре че нямам намерение да ставам филмова звезда.

Той се усмихна.

— Да. Никой не е отговорил на съобщенията ти с електронните снимки.

Това привлече вниманието й.

— Не съм ти давала паролата си за електронната ми поща.

— Изглежда, средите на посветените в изкуството на Запада те игнорират.

— Зак, не съм ти давала…

Той продължи с обясненията:

— Преди няколко месеца един от колегите на Уърдингтън е продал маслено платно на Чарлс М. Ръсел. Описват го като „една от добрите, но далеч не най-добрата му творба“. Продадено е за близо седем милиона долара.

Устните на Джил помръднаха, но тя бе прекалено шокирана, за да каже нещо. Най-сетне успя да проговори:

— Израснала съм с репродукции на картините на Ръсел върху календарите от магазините за фураж. Той е разбирал отлично конете и дивите животни, но…

— Така е с всичко извън градовете на Запада — каза Зак. — Повечето от сцените, които смятаме за „западни“, са от изкуството на Ръсел и Фредерик Ремингтън или от филмите на Джон Форд с участието на Джон Уейн, които също са считани за вид изкуство.

— Най-напред проникваш без разрешение в електронната ми поща, а после спокойно говориш за различните жанрове в изкуството.

— Многофункционален служител, това съм аз.

Леко кривата му усмивка би могла да мине за чаровна, ако тя не бе забелязала острата проницателност в очите му.

Но я забеляза.

Не остана очарована, а запленена.

Обмисли дали да не продължи темата за проникването в пощата й, но реши, че няма да има смисъл. Беше поискала помощ. Получи такава в лицето на Зак Балфур.

Никой не бе казал, че трябва да хареса всичко в него.

— Ръсел е разбирал Запада такъв, какъвто е бил — каза тя, решена да се придържа към сравнително неутралната тема за изкуството, — от земята до индианците и след това до европейците, които ги заместили. Никой не е бил бог. Никой не е бил дявол. Просто човеци, които се борели с живота.

— Много съвременни критици биха поспорили с тезата ти, заклеймявайки изкуството на Запада като тесногръдо.

Тя сви рамене.

— Все е по-добре от това да те игнорират.

Зак се засмя искрено. В това бе красотата на умните жени — веднага те поставят натясно, докато останалите още се чудят какво става.

— Права си — каза той. — Част от западното изкуство сега се приема за ценност от световна величина, което означава, че се е появил чисто нов труп, който да бъде разфасован от хората с много дипломи и остри академични ножове. Както и купища пари за търговците.

— Все пак седем милиона долара е малко прекалено, нали?

— Когато платно на Густав Климт се продаде за сто двайсет и пет милиона долара, всичко тръгва устремно нагоре, дори и картините на художник, някога считан от критиците от Източния бряг за „обикновен илюстратор“. Вчерашната космическа цена изведнъж се превръща в сума, за която е възможно да се пазариш.

Джил поклати глава.

— Значи цената на картините от Запада се е качила, защото и всичко останало е поскъпнало?

— Отчасти. Но предимно се дължи на факта, че парите се придвижват на запад. Центърът на финансовото влияние се премести, а с него и представата за това, какво е изкуство и какво не е. Вдигна се голяма пушилка и високите цени не закъсняха.

— Кой е купил платното на Ръсел?

— Мога да ти гарантирам, че новият собственик не живее постоянно на Източния бряг — иронично подхвърли Зак. — Но напоследък тук, на запад, има доста пари. Новите милионери и милиардери от света на високите технологии със западни корени искат да бъдат забелязани. Все трябва да украсят с нещо второто и третото си имение, нали така?

— Значи изкуството на Запада се е превърнало в позиционно изкуство?

— Бързо схващаш. Според проучванията на госпожа Синг, Уърдингтън е първият търговец на запад от Мисисипи, който е прозрял, че изящното изкуство на Запада е на път да се превърне в най-новото откритие в един свят, който е преситен от стари открития. Надява се да събере няколкостотин милиона долара, след като излезе с акции на борсата.

— За да купува произведения на изкуството ли? — попита тя.

— За да създаде голяма галерия и аукционна къща, специализирани в изящните изкуства и най-вече — посветени на Запада.

За известно време Джил остана мълчалива и неподвижна, но пръстите й не спираха да си играят с парче от разрязаното платно, което се бе измъкнало от ципа на издутата й чантичка за кръста.

— Звучи ми като доста сериозен бизнес.

— Така е. Преди няколко години работих по един случай, свързан с руското изкуство. Няколко престижни галерии в Запада бяха започнали да внасят тук цели контейнери с картини на руските импресионисти, като се опитваха да им намерят пазар в Съединените щати.

— Успяха ли?

— Проектът все още не е завършен.

Ироничният му тон накара Джил да потръпне.

— Какво стана? — попита тя.

— Галериите вносители се сблъскаха с руската мафия, която от години пере пари чрез произведения на руските импресионисти в собствените си галерии в Америка. Онези типове не си падат по колективните игри. Международните престъпления са доста кървав бизнес.

— Господи… — Джил издиша. — Модести е нямала никаква представа в какво се забърква. Просто е искала да изкара малко пари за данъците. Вместо това е предизвикала истинско торнадо и накрая е била убита.

— О, никак не са малко и нашите сънародници в занаята — увери я Зак. — Руснаците са просто от новопристигналите на банкета с парите от международната търговия с изкуство.

— Бланчърд? Той ли е от „нашите“? Професионалист ли е?

— Може би. Трудно е да се различат професионалистите от любителите. В този момент има прекалено голямо разместване на пластовете и борба за позиции.

— Печели последният останал на крака — довърши отчаяно тя.

— Горе-долу. — Зак разкърши рамене и се опита да протегне крака. Чартърните полети бяха по-добри, отколкото пътуването в туристическа класа на редовните полети, но и тук седалките не бяха направени за хора с дълги крака. — Проучванията са извадили и някои интересни факти за Дънстан.

— Например?

— Той е сред малцината западни творци, които наистина са израснали на Запад.

Тя примигна.

— Наистина ли? Че откъде са се взели другите?

— Моран и Биърщат са възпитаници на школата „Хъдсън Ривър“. Идват от Изтока. — Зак разбърка кафето в пластмасовата си чаша и изпи остатъка.

Джил чакаше.

— Повечето художници от онази епоха са били такива — каза той и протегна празната си чаша с очаквателен вид. — Градски момчета. Получили образованието си в Париж или от учители, които са били в Париж. Новите в занаята са илюстрирали правителствени проучвания на Запада, както и списанията от Източния бряг, за да си изкарват прехраната. Или са били учители.

— За човек, който твърди, че няма диплома — обади се тя, докато наливаше последното кафе в чашата му, — определено знаеш много за изкуството на Запада.

Той сви рамене.

— Както вече ти казах, мога да лъжа наравно с най-добрите в занаята.

— Не е само това. — Тя затвори празния термос. — Защо си толкова докачлив на тази тема?

Защото съм се учил от един много докачлив кучи син. Но на глас Зак каза само:

— Дънстан е бил роден и израснал в Запада. Специализирал се е в изобразяването на това, което днес наричаме пустинна и планинска област, с откъслечни забежки в Таос, Санта Фе и платото Колорадо за разнообразие. Учил е на изток, върнал се у дома, за да рисува. Но това вероятно вече го знаеш.

Тя поклати глава.

— Модести никога не е говорила за сестра си и още по-малко — за любовниците й. А мама… тя се срамуваше, че е извънбрачно дете. Рядко говореше за своята майка и никога не е продумала дори за мъжа, който може да е бил, а може и да не е бил неин баща.

— Явно е трябвало да стъпваш на пръсти край доста препятствия в детството си.

Джил се усмихна и изненада и двамата.

— Спъваш се няколко пъти, а после се научаваш да внимаваш. Нарича се порастване.

— Не всеки успява.

— Ти си успял, докачлив или не.

— Томас Дънстан не е могъл да го преодолее. Пиел много. Роден е в Уайоминг, син на беден фермер.

— На Запад има много бедни фермери — обади се Джил. — Част от живота в този сух край.

— Няма да споря с теб. В семейството на майка ми са били по-бедни и от църковни мишки. Искаш ли да научиш повече за човека, който от време на време е бил любовник на баба ти?

— Мисля, че е крайно време да науча нещо за него.

Зак й подаде полупълната си чаша кафе. После отвори компютъра, намери файла за Дънстан и започна да чете избрани части от него на Джил, която можеше и да е внучка на пияницата, който бил изключителен художник, когато бил трезв.

— … считан за хроникьор на една безсъдържателна за Запада епоха, художник, способен да улови величествеността на земята преди идването на белия човек и т.н., и т.н. — четеше Зак, като подбираше от файла.

Тя се засмя и си открадна глътка от кафето му. Той забеляза, намигна й и се зае отново с фактите от файла.

— … рисувал и унищожавал платна, докато не създадял картина, която да харесва. Понякога минавали години, докато се появи нова творба.

— Много жалко, че повече художници не са бракували творбите си, преди да станат публично достояние — обади се Джил. — Веднага се сещам за Пикасо и Дали.

Зак се засмя и продължи да чете откъси:

— Продавал добре за епохата си, въпреки малкото си картини. Пиел. Много. И това е правело впечатление във време и на място, където здравото пиене не е било нещо необичайно.

— Явно парите, които е изкарвал от картините, са отивали за пиене.

— Тогава алкохолът е бил евтин. Но да имаш семейство и любовница е било скъпо.

— Не очаквай от мен да го съжалявам.

— Не очаквам. Всеки мъж се ражда с две глави. Дънстан е слушал по-глупавата от двете.

Джил едва не се задави с поредната открадната глътка кафе.

— … цената на негова картина е стигала до десет хиляди долара, още докато е бил жив — невъзмутимо продължаваше Зак. — По онова време десет хиляди са били колкото половин милион днес. По дяволите, сигурно дори и милион. Инфлация.

Тя прочисти гърлото си.

— Има ли информация кой колекционира негови картини?

— В началото са били предимно богати собственици на скотовъдни ферми и забогатели от строежа на железопътните линии предприемачи, все хора от Запада, които са считали себе си за достатъчно могъщи, че да покорят земята. Но напоследък… — Зак отвори друг файл.

Джил чакаше, отпиваше крадешком от кафето и наблюдаваше сухата земя, която се простираше далече долу под крилата на самолета. Беше й трудно да възприеме факта, че животът на своенравната й баба е бил преплетен с този на мъжа, който се бе превърнал в култова фигура в изкуството на Запада.

И в много скъп художник.

Лекото подсвирване на Зак прозвуча в слушалките и я откъсна от мислите й.

— Какво? — попита тя.

Той завъртя екрана на компютъра, за да види тя сама данните за продажбите на Дънстан от времето на смъртта му до последната сделка само преди година.

Петстотин хиляди долара в края на двайсети век.

Четири милиона долара миналата година.

За една картина.

Джил се почувства така, сякаш самолетът рязко бе полетял към земята. Преглътна с мъка. После се обърна към Зак, който я наблюдаваше с присвити и сериозни очи.

— Четири. Милиона. Долара? — попита тя с дрезгав глас.

— Да.

Тя рязко тръсна глава.

— Трудно ми е да го схвана. Не мога да повярвам, че семейството ми има дванайсет картини на Дънстан, а още по-малко — да разбера колко са ценни.

— Не знаем дали са на Дънстан.

— Е, със сигурност са привлекли вниманието на някого — каза тя, мислейки си за горката си стара кола. И за нарязаната на ивици картина. И за Модести Брек.

Която беше мъртва.