Елизабет Лоуел
Цената на измамата (26)

26.

Близо до Колорадо Сити

Петнайсети септември, 6 ч.

Зак стигна до павираната площадка на летището и паркира. Самолетът, който бе поръчал да ги вземе, вече трябваше да е наблизо. Вдигна очи.

Нямаше приближаващи светлини.

Каза си, че трябва да е търпелив. Насрещните, страничните и попътните ветрове, бурите, както и всички останали прищевки на майката природа имаха последната дума, когато ставаше дума за спазване на графика.

Малкият салон близо до зоната за спиране на самолетите беше тъмен. Никой от малките частни самолети, чакащи търпеливо реда си под лекия бриз, нямаше да бъде подготвен за скорошно излитане.

Седнала до него в камиона, Джил наля кафе от термоса, който бе напълнила в ранчото, и му подаде чашата.

— Още ли си ми ядосан?

— Поначало не съм бил ядосан, така че не може да се каже „още“ — каза Зак, докато търсеше по утринното небе следи от приближаващ самолет.

— Знам, че не искаше да идвам с теб.

Тя погледна профила на лицето му, изсечен от светлината и сенките на ранното утро. Изглеждаше безумно красив. Искаше да го вкуси.

Задоволи се с кафето.

— Благодаря — каза той, когато пое чашата. — Колкото до идването ти с мен, просто исках да съм сигурен, че ще тежиш на съвестта на Фароу, а не на моята.

— Е, това вече ми прозвуча много успокоително.

— Пралеля ти е мъртва, колата ти е разбита, заплашили са те с убийство. Искаш успокоение? Ще го намериш в речника, точно между „наистина“ и „глупав“.

Тя премисли думите му и ги преглътна заедно с кафето от термоса.

— Не се плаша лесно.

— По-важното е, че не можеш да лъжеш убедително.

— Това вече го обсъждахме.

— И пак ще го правим. — Зак довърши кафето си и й подаде чашата. — Оставаш с мен и ще играеш роля. До второ нареждане аз ще съм грубият наемник, а ти ще си сладката малка кукличка.

— Нито съм сладка, нито малка, нито пък кукличка. — Тя вдигна термоса вместо тост и отпи нова глътка.

— Целият смисъл на операция под прикритие е да накараш хората да повярват, че си нещо, което не си — обясни той.

— Като например че съм сладка, малка и кукленска?

Той се засмя и поклати глава.

— Почвам да разбирам какво му е на Фароу с Грейс. Разбира се, той получава и страхотни странични облаги.

— Интелигентни разговори? — невинно подхвърли Джил.

— Не знам някой да е направил бебе само с разговори.

Тя се опита да сдържи усмивката си, не успя и само поклати глава.

— Започвам да изпитвам симпатия към Грейс. Да се помирим?

— Не сме на война.

— Тогава какво?

— Това не е игра — каза Зак. — Единствената причина, заради която Фароу иска да съм с теб, е, че много ме бива да карам хората да повярват колко голям мошеник съм. Освен това знам достатъчно за изкуството на Запада, за да се надлъгвам с най-добрите в бизнеса.

Джил примигна.

— Добре. Добър лъжец си. Вече се разбрахме за това. Е, и?

— Лъжата е най-сигурният начин да се доберем до мошениците, които са замесени в измамата.

— Говорим за изкуство, нали?

— И измами. Вдигане на пушилка, забрави ли? Това е начинът да измъкнеш милиони от жертвите си.

— Не сме говорили много за измамите в курсовете ми по изящни изкуства — каза тя намръщена.

Зак отново огледа небето, което изсветляваше все повече с всеки изминал миг. Къде е проклетият самолет? Отпи от кафето си и отново се зае с образованието на Джилиън Брек.

— Един способен фалшификатор може да се възползва от всичко, известно на днешната история на изкуството, за да измъкне поредното липсващо платно на велик майстор от тавана на баба си и да засрами цялата художествена общност — започна Зак. — Няма търговец, критик или уредник на изложба, който да е склонен да говори за добрите фалшификати с потенциален купувач. Така възникват прекалено много въпроси за естеството на изкуството и ценността му. Освен това купувачите адски се изнервят. Те се доверяват на експертите да разпознаят стойностното изкуство, а изведнъж същите експерти им казват, че няма такова нещо като абсолютна сигурност.

— Не всеки, който колекционира изкуство, е потенциална мишена.

Той сви рамене и отпи глътка кафе.

— Зависи от гледната точка. В Китай стари произведения на калиграфията се продават за много пари. Считани са за най-висшата форма на изкуство в една цивилизация, която почита изкуството.

— Калиграфия? Наистина ли?

— Ти самата си доказателство за тезата ми. Специализирала си изящни изкуства, а почти нищо не знаеш за китайската калиграфия. Но тя се продава много добре сред заможните китайци. В изкуството всичко зависи от контекста.

Джил си спомни с какво внимание, загриженост и чиста естетическа наслада Зак се бе любувал на нейните картини.

— Ти това ли правеше, хм, вдигаше пушилка около картините ми?

— Не. Онова беше нещо лично. Това е бизнес. — Протегна й празната си чаша и я погледна с надежда. — Пълен с измамници и жертви.

Тя внимателно му сипа кафе.

— Говориш така, сякаш в изкуството няма вътрешна и непреходна ценност.

Той отпи от кафето и едва сдържа една въздишка на удоволствие. Беше силно като отрова. Идеално.

— Преди да започнеш да ме поучаваш за непреходната ценност на истинското изкуство — каза Зак, — се замисли колко се продава китайска калиграфия в Съединените щати.

— Колко?

— Извън средите на големите китайски общности не струва и пет пари. Културният контекст определя ценността.

Отново огледа небето. Все още нищо.

— А контекстът е просто синоним на заблуда? — попита тя.

— Би могло и така да се каже. Особено когато става дума за позиционно изкуство.

— Позиционно изкуство ли? Сигурно е пак нещо, което не сме засегнали в моите курсове — поклати глава Джил.

— Какво прави човек, който току-що е станал милиардер? — попита Зак, загледан в небето. — Вече има имения в прочути курорти по целия свят, има достатъчно скъпи коли да запълни поне десет автосалона, както и яхта, която е по-голяма от Монте Карло; но пък същото го има и всеки друг милиардер. Как може да отличи себе си от останалите?

— Купува нещо, което останалите не могат. Уникално произведение на изкуството.

Той се обърна и я погледна.

— Споменавал ли съм колко харесвам умните жени? Именно така постъпват всички, независимо дали става дума за японска корпорация, която извежда в орбита някакво импресионистично произведение, за да впечатли Западния свят, или милиардер от сферата на високите технологии, който печели търга за творба на Джаксън Полък. Позиционното изкуство е заявка за величие, която няма нищо общо с любовта към изкуството, защото е израз на личното его.

— Позлатена версия на вечното съперничество кой разполага с по-голям инструмент.

Зак се засмя.

— Да. В контекста на търга човек си купува и обществено внимание заедно с картината. Харчи много пари. Впечатлява бизнес партньорите си. Става известен като важен колекционер. Получава специалното внимание на престижните галерии. Няма никакво значение дали той лично харесва произведението, или не. Добре дошла в света на голямата пушилка и позиционното изкуство.

— Интересен контекст — невъзмутимо каза тя.

— В него има много място за измами. При някои търгове собственици на галерии действат като фасада за художници, които те представят или колекционират лично. Това е абсолютно незаконно, разбира се, но пък и много други практики са такива. Изведнъж се оказва, че нашият Неизвестен художник поставя шестцифрени рекорди в продажбите. Собственикът на галерията се обажда на любимите си почитатели на позиционното изкуство, вдига голяма пушилка и продава Най-новото чудо в изкуството с двеста или триста процента печалба.

— Започвам да си мисля, че образованието ми е било напразно.

— Няма напразно образование.

— Звучиш много убедено.

— Така е. — Зак си спомни за Гарлънд Фрост. — А и тъкмо уроците, които най-малко ти допадат, те учат на най-важните неща. — Поколеба се, после сви рамене. — Именно това те чака занапред.

— Мислиш ли, че картините ми са фалшификати?

— Не знам какви са, знам само, че са много добри. Въпросът е, че докато разберем нещо повече, ти ще трябва да лъжеш като стар картоиграч, когато срещнем някой собственик на галерия. Поне един от тях ще знае много повече от нас за нарязана на ивици картина и заплахата за убийство.

Тя се сепна, после въздъхна.

— Все забравям за това.

— А аз — не. — Никога.

— Какво си правил, преди да почнеш да работиш за „Сейнт Килда Консултант“?

— Бях в разузнаването.

Джил изчака.

Зак пиеше кафе и гледаше небето.

— Важното при позиционното изкуство е, че колкото повече пари търсят обществено признание, толкова по-високо скачат цените в бизнеса с изкуство.

Ясно — помисли си тя. — Той може да знае всичко за моето минало, но неговото е затворена книга.

Засега поне. Но по-нататък…

Джил не се отказваше лесно от нещата, които бяха важни за нея. Не можеше да определи защо, но Зак беше важен.

— Като се има предвид колко много пари се въртят около големите имена в изкуството — продължаваше той, — никак не е чудно, че търговията с изкуство привлича разни престъпни типове. Случвало се е да връщам крадени произведения на изкуството, като се преструвам на подкупен музеен уредник. Договарял съм откуп за отвлечени статуи. Представял съм се за луд и зъл собственик на частна галерия, пълна с откраднати шедьоври.

Джил не можеше да прецени дали е заинтригувана, или отвратена.

— Сигурно ще ми се смееш, но ми изглеждаш… толкова откровен и непресторен.

— С теб съм такъв.

— Чувствам се по-добре. Сякаш.

Зак я погледна крадешком. Искаше да усети какво чувства тя. Буквално. В светлината на ранното утро Джил изглеждаше поразрошена и секси, сякаш току-що се е измъкнала от нечие легло след бурна нощ. Много му се искаше да е неговото легло.

Далечното бучене на самолетни двигатели достигна до пикапа.

Той въздъхна. Обратно на работа.

Вероятно така е най-добре. Онова, което искам да направя с Джил, никак не се вписва в понятието „добро отношение към клиента“.

Но имам предчувствие, че би било наистина много добро.

Една ярка точка в небето на север бързо се превърна в двумоторен самолет. Той прелетя над пистата, направи завой и кацна. Профуча край пикапа, рулира ловко и се върна обратно към тях.

— Твой познат? — попита Джил.

— В известен смисъл.

Зак излезе от колата, протегна се и отключи здравия метален капак, който закриваше каросерията на черния пикап и пазеше всичко вътре. Не бяха взели големия сандък на Джил. Той бе увил картините в брезент — много внимателно — и бе прибрал документите и снимките в здрав кашон. После бе закрепил всичко в каросерията на пикапа.

Самолетът се доближи до колата на Зак на пистата и спря. Човек от екипажа отвори врата в тялото на машината и спусна подвижна стълба. Започна да разтоварва шест алуминиеви куфара. Зад гърба му се виждаха шест по-големи дървени кутии с панти, които допълнително щяха да предпазват алуминиевите куфарчета и съдържанието им.

Зак поприказва с една жена от екипажа, подаде й първите две картини и остана да наблюдава. Тя ги разопакова с голямо внимание, намести картините в подплатеното със стиропор куфарче, затвори го и го пъхна в дървената кутия за транспортиране. Заключи катинара на кутията и се обърна, за да поеме следващата партида картини.

Той кимна и се върна до колата си, сигурен, че картините са в ръцете на хора, които знаят какво правят.

— Излез и се разтъпчи — каза той на Джил. — Скоро ще се наложи да стоиш на тясно в самолета.

— Така ли?

— Да.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Отлитаме към синия безкрай.

Зак измъкна брезентовата си торба от каросерията на пикапа, а след това взе и раницата на Джил. Чантичката й за кръста бе закрепена за една от многобройните каишки на раницата.

— Искаш ли си „портмонето“, или да остане при другия багаж? — попита той.

— Ако е при багажа, ще мога ли да го стигна лесно по време на полета?

— Не съвсем.

— Тогава ми го дай.

Той разкопча чантичката и я метна към нея. Макар и натъпкана до пръсване, тя не тежеше много.

— Има ли специална причина да пазиш останките от платното? — попита Зак. — Дори и останалите картини да се окажат чисто злато, нарязаната на ивици не струва пукната пара.

— Когато ми се прииска да те удуша, се сещам за парчетата. Настроението ми се оправя моментално.

Зак се усмихна.

— Много добре. Да тръгваме.

Запъти се към самолета.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Нагоре и нависоко.

— Зак…

— Опитай нещо ново — прекъсна я той. — Довери ми се.

— По-добре да си мисля за парчетата от картината — отвърна му тя.

— И аз бих предпочел да поправям старата кола, която оставих на паркинга на хотел „Еврика“. Приемаш или оставаш, Джил. Изборът е твой.

Без да каже и дума, тя тръгна към самолета.