Елизабет Лоуел
Цената на измамата (23)

23.

Холивуд

Четиринайсети септември, 14:03 ч.

Скор забеляза, че лампичката на вътрешната линия мига в червено двойно по-бързо от обичайното. Спешен случай.

Сега пък какво? Нямам и минутка спокойствие. Какво е станало, по дяволите?

Опита се да овладее пристъпа на ярост.

— Извинете ме — каза той на изплашения наследник на солиден попечителски фонд, който седеше от другата страна на бюрото му. Момъкът бе пристрастен към кокаина и хазарта и много се страхуваше някой да не го осакати. Не беше от любимите му клиенти, но парите си бяха пари. Майката на това хлапе ги имаше в изобилие. — Връщам се след минутка.

Без да изчака отговор, Скор побърза да отиде в съседната стая, където го очакваше Ейми с вид на човек, който очаква потупване по рошавата си грива и солиден бонус. Той затвори и заключи вратата след себе си.

— Дано да си заслужава — сопна се той.

— Обектът разговаря със „Сейнт Килда Консултинг“. Мъжът с нея е техен оперативен работник.

— Хм. — Скор се зае да премисля бързо ситуацията. Откъдето и да я погледнеше, никак не му харесваше. „Сейнт Килда“ никак не звучеше добре. — Споменаха ли картините?

— Само веднъж. Съдейки по контекста, бих казала, че обектът или носи картините със себе си, или знае къде са. Тя силно възрази срещу плана на оперативния работник да я прати в убежище, докато той разследва смъртната заплаха срещу нея. Никой не каза къде са картините, но се подразбира, че съществуват и са на разположение.

Да ги вземат мътните дано! Откъде едно момиче от дълбоката провинция е чувало за „Сейнт Килда“ и как изобщо може да си ги позволи?

Може би Стийл се надяваше, че картините струват поне колкото обичайната тарифа на агенцията.

Става все по-зле и по-зле.

— Разбра ли името на оперативния работник? — попита Скор.

— Тя го наричаше просто Зак.

— Не го познавам. — Което не означаваше нищо. Много от хората на „Сейнт Килда“ работеха по определени задачи, а не бяха служители на заплата. — Имаш ли разпечатка?

— Веднага пристига. — Ейми отиде бързо до един принтер наблизо и грабна оттам куп листа. — Тя говори с някакъв мъж на име Джо Фароу.

Фароу. Все по-лоши новини. Може да се окаже доста заплетено.

Или пък не.

Някои от оперативните работници на „Сейнт Килда“ са обикновени бодигардове. Нищо специално. Просто схватка между двама.

Никакъв проблем. Мога да го огъна като сламка и да му видя сметката.

Тази мисъл стопли кръвта му и той изпита нещо средно между гняв и удоволствие.

Скор се зачете, докато Ейми чакаше и от нея струеше нетърпение. Не научи нищо повече от онова, което вече му бе казала. Единствената добра новина бе, че обектът нямаше да ходи в никакво убежище.

Ако се налагаше, Скор все още можеше да се добере до Джил Брек. Ако тя бе извън играта, никой нямаше да има време да сглоби картинката толкова бързо, че да попречи на търга.

Клиентът му щеше да е доволен.

Скор щеше да е доволен.

Джил Брек щеше да е само спомен.