Елизабет Лоуел
Цената на измамата (20)

20.

Ранчото Брек

Четиринайсети септември, 13:49 ч.

Джил стигна старата дървена хижа, дръпна ръчната спирачка на джипа на Зак и изключи мотора. Все още бе доста изненадана от него. Когато бе споменала, че черният път към старата къща трудно може да се различи, ако не знаеш какво да търсиш, той просто й подаде ключовете.

Общо взето бе интригуващ мъж. Извън обичайните представи. Би могла да се закълне, че му харесва походката й, но дори не бе и намекнал нещо, какво остава да направи неприличен коментар.

Много интригуващ.

И дразнещ също. Колкото повече време прекарваше с него, толкова повече й допадаше идеята за неприлично поведение.

— Свиден роден дом — каза само тя.

Зак затвори компютъра, в който се бе задълбочил. Мълчаливо огледа овехтялата дървена хижа, построена с гръб към червената варовикова скала и закътана под огромната топола.

Подсвирна тихичко.

— А пък аз си въобразявах, че аз живея сред останки от историята.

— Какво имаш предвид?

— Когато не работя по задача на „Сейнт Килда“, колекционирам изоставени индустриални артефакти — стари американски коли от шейсетте и седемдесетте години на миналия век — и ги поправям. Нарича се автоархеология, реликви от времето преди контрола на ОПЕК. Но тази хижа е от времето, преди двигателите с вътрешно горене да завладеят света, от дните, когато находищата на суров петрол в Пенсилвания не са стрували и колкото земята, върху която са се намирали.

Джил се усмихна.

— Много бих искала да живея в онова време.

— Ти си един от малцината, които съм чувал да искат това и които наистина биха се справили.

Комплиментът я изненада. Погледна тайничко към Зак. Той се бе загледал в хижата и светлокафявите му очи не пропускаха нищо с орловия си поглед.

Интригуващ, дразнещ, интелигентен. Сексапилен по един много естествен начин.

Поклати глава, за да се отърси от мислите си. Никога досега не се бе нахвърляла на някой мъж. Нямаше намерение да започва сега, независимо колко силно бушуваха хормоните й.

— Какво казаха от „Сейнт Килда“ за Бланчърд? — попита тя, за да се отърве от личните мисли.

— Има доста търговци на изкуство в Източен Тексас, както и мъже на име Бланчърд, но никой не попада в двете категории едновременно. Нито пък някоя жена.

— Може просто да е минавал оттам или да е търсил нещо.

— Може просто да си е измислил името.

Тя се усмихна доста мрачно.

— Да, и на мен ми мина през ума, когато видях разбитата си кола.

Зак оглеждаше внимателно овехтялата постройка с дебели, изкорубени капаци на прозорците и пролуки за стрелба с пушка, които са били запълнени в някоя по-късна и по-мирна епоха. Бе виждал скелетите на хижи на пионерски семейства, докато обикаляше из затънтения Запад в търсене на стари коли, но никога досега не бе попадал на толкова стара къща, в която още да живеят хора.

— Човекът се е надявал да вземеш картините със себе си — отбеляза той.

— Трябва да съм голяма гъска, за да го направя.

Той се засмя, извърна се и се загледа в косата на Джил, която искреше в златно и червено под слънчевите лъчи.

— Ще се изненадаш колко глупави са хората понякога.

— Всъщност едва ли — отвърна тя. — Случвало се е мъже да отказват да се качат в моя сал, защото…

— … си момиче — прекъсна я Зак. — Глупаци. Всеки мъж, който погледне малко встрани от обичайните места, би забелязал, че си спортна натура.

— Обичайните места ли?

— Дупе и гърди.

Тя се ухили.

— Мисля, че това е свързано с Y-хромозомата.

— Значи Y-хромозомата те прави директно глупак?

— Може и така да е. — Тя отвори вратата на колата и слезе. — Същото е вярно и за двойната X-хромозома. Всякакви глупаци съм срещала на реката.

Зак също слезе и отново огледа следите им. Нямаше прах, нито следи от съгледвачи. Мисълта, че тя живее сама тук, леко го изнервяше. Независимо в колко добра физическа форма беше, един професионалист с нож или пистолет, или факла, лесно би се справил с нея.

Но не бе толкова глупав, че да го изрече гласно. Тя щеше да се ядоса, после и той, и така със сигурност нямаше да стигнат доникъде.

Вятърът отново се усили, заигра се с листата, които вече бяха нападали от тополата, и обрули още много от широката корона на дървото.

Зак последва Джил в хижата, а после и през малката кухня до килера. Тя порови зад един от шкафовете, той се отмести и в скалата се разкри голям отвор.

— Супер — ухили се Зак. — Моята прабаба обичаше да ни разказва как е живяла в хижа на пионери в имението им на територията, която после станала част от Ню Мексико. Никога не съм очаквал да видя едно от тези скривалища все още в използваем вид.

— Живеехме много простичко, но сами определяхме правилата.

— Така са разбирали живота и в рода на майка ми. — Загледа се в Джил, докато тя се навеждаше и дърпаше нещо. Доста овехтелият плат на джинсите й очертаваше прилично дупе. — Имаш ли нужда от помощ?

— Нужда? Не. Но нямам нищо против.

В изпълнение на дълга си, Зак се приведе близо до Джил, за да погледне през отвора. Бедрата й бяха още по-изкусителни на допир, отколкото на вид.

— Сандъкът ли? — попита той.

— Да.

Притисна се към нея, за да се протегне към дръжката на стария кожен сандък. Дръжката бе изтъркана и овехтяла, но му се стори достатъчно здрава, когато я задърпа.

Джил вдигна сандъка откъм своята страна и леко залитна, изненадана. Сандъкът бе значително по-лек, когато той държеше другия му край. След няколко побутвания и погрешни стъпки, все пак успяха да го занесат в кухнята.

— Бележката на пралеля ти вътре ли беше? — попита Зак.

— Не. Беше под кофата за захранване на помпата до мивката.

— Хитро. Само някой, който иска да остане, би повдигнал кофата.

— Модести беше хитра. И много корава. Така е оцеляла. — Тя вдигна очи към Зак. — А ти си един от малцината от моето поколение, които знаят нещо за ръчните помпи и кофите за захранването им.

— Такъв съм си. — Усмихна й се иронично. — Просто един старомоден тип.

— Още малко и ще ми предложиш да си купя Бруклинския мост, нали?

— Стига да си в настроение за покупки.

Джил прикри усмивката си, като се наведе и отвори сандъка. Зак бе многолика личност, но се съмняваше, че е старомоден. Старомодните мъже бързаха да докажат колко са силни. А и електронните устройства, с които той така свободно боравеше, бяха последна дума на техниката. Направо я сърбяха ръцете да се докопа до компютъра му. Още по-силно желаеше просто да му се нахвърли.

Изруга приглушено и отвори сандъка.

Зак видя вътре оръфана кожена папка и шест правоъгълни пакета с различни размери.

— Какво е това? — попита той и докосна папката.

— Семейни книжа — избелели снимки и стари писма, правни документи, водни права, карти на границите на ранчото, договори за наем и най-различни неща, които някой е сметнал, че е добре да се запазят за поколенията. Вече ги прегледах. Нямат никаква връзка с картините.

— Добре. Ще оставя папката за най-накрая.

Най-напред искаше да види картините, които някой бе пожелал толкова силно, че бе заплашил Джил с убийство.

И може би, само може би, беше убил пралеля й.

Нейната смърт точно след като картината е била изпратена за оценка, бе странно съвпадение, най-меко казано. Липсващата, а после и унищожена картина бе друго съвпадение.

Не вярваше в съвпадения.

— Модести е наследила сандъка от сестра си — поясни Джил, докато оставяше настрана таблата. — Моята баба. Тя била художник любител и от време на време — любовница на Томас Дънстан.

Зак застина. Томас Дънстан. Нищо чудно, че някакъв тайнствен непознат се опитваше да се докопа до картините.

— Името ми е познато — с равен глас заяви той, без да откъсва поглед от правоъгълниците, спретнато подредени в сандъка. — Отличен художник. Непостоянен в творчеството си. Предполагам, че сега е доста скъп.

— Така се говори. Тук имаше тринайсет картини. Сега са дванайсет. Онзи тип, който е разбил колата ми, е разкъсал една от тях на ивици. От малките платна, но все пак… — Погледът й стана корав. — Беше нещо красиво, късче история, а сега е просто един парцал, натъпкан в чантичката ми за кръста.

Зак мислено си отбеляза да провери чантичката й, когато се върне до пикапа. Гарлънд Фрост щеше да бълва змии и гущери, ако научеше, че е било съсипано платно на Дънстан.

— Дванайсет картини. — Той подсвирна тихичко. — Ако са творби на Дънстан и произходът им може да бъде доказан, вероятно струват толкова, че да платят данъците за следващия век.

Тя спря насред разопаковането на картините.

— Наистина ли?

— Да. Най-малко.

— Познавам пазара на художествени произведения, посветени на Запада, толкова, колкото разбирам и от така наречените индустриални артефакти в старите автомобилни морги — отбеляза тя.

Той се ухили, въпреки кипналия във вените му адреналин.

Дванайсет нови картини на Дънстан. Мили боже.

Ако са истински.

— Обичах тези картини като дете — каза Джил, докато измъкваше един дебел и внимателно опакован пакет. — Понякога се промъквах на тавана, където ги криеше Модести, и ги гледах. Престанах, когато тя ме залови. Здравата ме напердаши.

— Но ти въпреки това си се промъквала там.

Тя поклати глава.

— Майка ми ми каза, че Модести ще ни изхвърли на улицата, ако пак ме хване на тавана. Бях дете, но научих колко е ценно да имаш подслон над главата си, когато побягнахме от Ню Идън. Никога повече не видях картините, докато не почина пралеля ми.

— Модести казвала ли е, че картините са ценни?

— Каза само да стоя далеч от тях и никога повече да не ги споменавам. Пред когото и да било.

Зак много искаше да махне хартията за опаковане и да погледне какво държи Джил, но се насили да почака. Едно от многото неща, които бе научил от Фрост, бе търпението.

Като на хищник.

— Какво мислиш, след като си ги видяла сега? — попита той. — Ценни ли са, или не?

— Аз гледам на нещата като художник, а не като търговец.

О, най-сетне, помисли си той.

Имаше доста информация за Джил във файловете на „Сейнт Килда“, но той предпочиташе да сравнява фактите с онова, което тя доброволно споделяше. Беше адски любопитен по отношение на някои от фактите, като се има предвид, че едната от трите специалности на Джил в колежа бе изящни изкуства.

Някои от най-добрите фалшификатори бяха разочаровани творци.

— Ти рисуваш ли? — попита той.

— Учила съм рисуване в колежа — отговори тя. — Харесваше ми да си играя с маслените бои, но едва ли бих могла да си изкарвам прехраната с това. Затова се насочих към втората си любов, реката.

Той се запита какво ли прикрива тя. Не я попита, като се надяваше, че тя ще продължи да разказва. Искаше да му се довери.

Това е част от работата ми, каза си мислено.

Но никога досега не бе изпитвал такава решимост да спечели доверието на клиент, както това на Джилиън Брек.

— Колкото повече се научавах как да пресъздавам определени ефекти с маслените бои — продължи тя, — толкова повече се чудех дали тези картини не са много ценни. Доста са добри. Поне според моето мнение, което не струва и пукната пара.

Зак искаше да изтръгне големия пакет от ръцете й. Но само попита:

— Пралеля ти никога ли не е давала платната за оценка?

Джил поклати глава.

— Баба ми не искаше никой да ги вижда. Модести бе съгласна с нея и удържа на обещанието си, дори и след смъртта на сестра си.

— Странно.

Тя само сви рамене.

— Модести бе издигнала до ранг на изкуство странностите си.

— Тогава защо все пак е изпратила една от картините за оценка?

— Предполагам, че е било заради данъците на ранчото. Бяхме много бедни. Само се питам… — Гласът й заглъхна.

— Какво?

— Дали нямаше още да е жива, ако не бяха тези данъци. Сега са платени, между другото. Миналите задължения, данъците за земята и добитъка, всичко — до последния цент. Трябвало е да се продадат всички животни, които е притежавала, плюс парите от застраховката за пожара и за смърт при злополука. Догодина… — Джил поклати глава. — Догодина земята ще бъде обявена за продан. Ако се окаже, че тези картини не струват нищо, няма да мога да си позволя да задържа ранчото. А за нищо на света няма да го оставя в ръцете на силно религиозните си братя.

Зак погледна през отворената врата на хижата към хълмистата земя, върху която бе разположено ранчото и която се простираше чак до северния ръб на Гранд Каньон, намиращ се само на петнайсетина километра оттук. Ранчото бе красиво, с типичната за пустинния Запад красота — сурова и рязка, невидима и неразбираема за много хора.

Джил я виждаше. В очите и в гласа й личеше, че обича земята. Надяваше се, че картините ще й позволят да задържи ранчото.

— Изкуството е странен бизнес — каза той. — И става все по-странен.

— От онова, което прочетох в интернет, разбрах, че има доста пари на пазара за художествени произведения.

— И няма друг начин да определиш цената на една картина, освен ако не знаеш цената, която е получила на последния търг — отбеляза той. — Или на предпоследния — онази, която поне двама души са били склонни да платят.

— Какво имаш предвид?

— Изкуството е като всичко останало. Струва толкова, колкото някой е склонен да плати за него. Това е. За да накарат хората да платят повече, много повече, търговците и експертите вдигат голяма пушилка. Картината, която се предлага, не се променя през десетилетията. Различно е само качеството и количеството на пушека около нея. Както и цената й.

— Значи мислиш, че картините ми не струват нищо? — попита тя.

— Не съм ги видял още, нали така?

Тя се усмихна бавно.

— Вече си мислех, че никога няма да поискаш.