Елизабет Лоуел
Цената на измамата (2)

2.

Река Колорадо

Двайсет и седми август, 8 ч.

— Мамка му — произнесе със страхопочитание Лейн Фароу.

Източеният тийнейджър погледна към Джилиън Брек, ухили се широко, после осъзна какво е казал преди миг.

— Опа — обади се той. — Извинявай.

— Няма нищо. — Джилиън се усмихна, без да откъсва поглед от кипящите и гърмящи води на реката, която бе стеснена до половината от обичайния си размер заради едно струпване на базалтови скали, които бяха толкова непоклатими и твърди, колкото и желанието на водата да стигне до морето. — И аз самата всеки път си го казвам, щом зърна водопадите Лава.

И всеки път е различно.

Затова й харесваше. Коритото на реката от езерото Пауъл, което се намираше на около триста километра нагоре по течението, се променяше ежедневно. Скали и големи каменни блокове постепенно губеха опора и се срутваха във водата. Там, където се подаваха над повърхността, причиняваха образуването на нови вълнички, създаваха нови течения, бързеи, дупки и водовъртежи.

Спускането по реката Колорадо бе винаги различно, но и едно и също. Опасно.

Възбуждащо.

— Прилича на огромна кафява змия, която някой е настъпил — отбеляза Лейн.

Джил кимна.

— Много зла.

Това бе другото, което харесваше в реката. Тя я изпитваше. Щеше да й липсва спускането по водите й, когато някой ден се откажеше от него, но знаеше, че моментът наближава. Това щеше да се случи много скоро. В нея кипеше енергия, която дори реката не можеше да укроти.

Може би щеше да превърне старото ранчо на Брек в туристическа атракция за летовници. Да купи коне и още добитък, да направи езерце, в което да завъди пъстърви, да организира фотосафари, излети за рисуване сред природата и лов, да храни гостите със зеленчуци от градината, която се напоява от старата вятърна помпа.

Или пък щеше да продължи да си изкарва прехраната по реките, година след година, да учи другите как да се задържат в каяка или на сала, както и на други най-различни умения за оцеляване сред дивата природа.

А най-добре е да се съсредоточа върху тази река пред мен. Водопадите са се променили след последния обилен валеж. Ще ми е нужен малко по-различен подход.

Днес бе настроена за рисково спускане, такова, каквото високото и красиво момче да не може да забрави. Водопадите Лава щяха да се погрижат за това. Трийсет метра под скалата, от която наблюдаваха, бързеите се извиваха, бумтяха и се пенеха. Водовъртежи и обратни течения се криеха зад огромните скали по брега. Ревът на реката бе непрестанен, натрапчиво силен, направо оглушителен.

От дясната страна, помисли си тя и кимна леко. — Днес има достатъчно място. Тръгвам към онзи голям заоблен камък, който се подава от брега като къща, оставям силата на реката да завърти сала, натискам силно с дясното гребло и се изстрелвам право към отсрещния бряг.

Лейн погледна тайничко жената речен водач, която гребеше на сала с него и баща му, Джо Фароу, надолу по течението на Колорадо. Предполагаше, че Джил е по-голяма от него поне с десетина години, но нямаше как да не забележи колко е сексапилна. Имаше стройно и източено тяло на гимнастичка, но освен това си имаше и извивки, и хубави гърди. Тъй като заради жегата всички ходеха почти голи и се покриваха единствено с лосион против слънце, той бе имал достатъчно време да се любува на гледката в лагера.

Проблемът на това да си висок на шестнайсет години бе, че много от жените, които наистина му харесваха, го смятаха за прекалено млад, а момичетата на неговата възраст търсеха по-зрели мъже.

Понякога животът бе ужасно несправедлив.

Но пък гледката бе страхотна.

Джил се обърна и се загледа надолу към стръмната камениста пътека, която бе здраво отъпкана от речните водачи, които идваха да проверят как изглежда един от най-опасните бързеи на реката, прочута заради трудностите, които предлага. Колорадо отнемаше по няколко човешки живота всяка година, повечето бяха или пияни, или безразсъдни, но понякога на загиналите просто им липсваше късмет.

Когато Джил и Лейн се върнаха долу при очакващите ги салове, Джо Фароу повдигна въпросително вежди към сина си.

— Пеша ли ще заобиколим, или ще се спускаме?

— Спокойно можете да заобиколите — каза Джил, преди Лейн да отговори. — Маршрутът е около десетина километра. Ще ви чакаме надолу по течението.

— Аз ще бъда със сала — заяви Лейн на баща си. — Просто се чудех дали едно момиче има достатъчно сила, за да се справи с тези бързеи.

Фароу поклати глава. Лейн бе доста умно хлапе, но имаше още какво да научи за жените. Джил бе оставила тийнейджъра с изплезен език по време на преходите поне няколко пъти, но той не спираше да се връща на темата мъже срещу жени. Не бе забелязал как другите речни водачи — жени и мъже — се отнасяха с уважение към преценката и уменията на Джил.

— Ако така ще се чувстваш по-добре — невинно отвърна Джил, — ще оставя баща ти да гребе. Той е силен и здрав.

— Не, благодаря — обади се Фароу. — Предпочитам да оставя водопадите Лава на специалистите.

Лейн измърмори недоволно.

— Защо той? На мен ми позволяваш да греба само когато реката е спокойна и вятърът е срещу нас.

Джил намигна на Фароу.

— Онова, което ми липсва като физическа сила, наваксвам с ум.

Фароу се засмя и прегърна с една ръка сина си.

— Хвана те. Тя знае повече за точното прилагане на силата и от инструктор по невъоръжена отбрана. Именно в това се състои умението да се спускаш по реката — точно прилагане на сила и бърз ум.

И в битките бе така, донякъде. Но не и тези, с които бе свикнал Фароу. На реката с удоволствие предоставяше на друг да внимава за опасностите. Нали в това бе смисълът на ваканцията — да не се налага да измислиш как да убиеш някого, преди той да убие теб.

— Хм — измърмори Лейн, но се усмихна на Джил. — Някога преобръщала ли си се във водопадите Лава?

— Два пъти — каза тя, докато опипваше кожената каишка около врата си. На нея висеше назъбен сгъваем нож с кукичка на върха. Ако се преобърне и се закачи на нещо под водата, острието бе достатъчно добро, за да среже с един замах здравия найлонов обезопасителен колан. Никога не й се бе налагало да използва ножа. Надяваше се да не й потрябва. — Не бива да се бориш срещу водата, а да се оставиш на течението. Затова всички носят спасителната жилетка, от която все се оплакваш.

— Много е тясна на раменете.

— Тази на баща ти е още по-тясна, но той не се оплаква.

Фароу се усмихна. Спасителната жилетка беше по-удобна от бронираната, но нямаше намерение да го изтъква.

— На мама много щеше да й хареса тук — отбеляза Лейн, вперил в реката очи, досущ като тези на баща му.

— Не и когато е почти в деветия месец — иронично отвърна Фароу. — Беше напълно категорична. Искаше двамата с теб да се сближим по мъжки, докато тя е заета с чисто женски занимания.

— Надявам се да изчака с раждането, докато се върнем.

— Терминът й е чак след месец.

— Огромна е.

— Не й го казвай — предупреди Фароу.

Техният сал бе последният в групичката, която пое надолу по водопадите Лава. Докато останалите се спускаха по течението с възбудени викове и крясъци, Лейн и Фароу последваха Джил към техния малък сал. Приседнаха на надуваемия ръб на сала и натопиха крака във водата, като се постараха добре да изплакнат от пясъка сандалите си, преди да се качат на борда. После и двамата пътници се заеха с коланите, които прикрепяха индивидуалните им спасителни жилетки.

— Готови? — попита Джил.

Отговориха й с вдигнати палци.

Лейн бе в предната част на сала, а Фароу — в задната. Джил седеше на твърдата скамейка за гребане в средата, с лице напред и гребла, вдигнати високо над водата. Пред тях по бързеите вече нямаше други салове. Наблюдаваше съсредоточено реката и коригира ъгъла на сала, когато влязоха в течението. Начинът, по който подхождаш към водопадите Лава, решаваше съдбата ти.

Ако намериш правилния път, получаваш високоадреналиново приключение.

Ако сбъркаш — разбиваш се в скалите.

Течението се ускори и изтика сала към единия бряг. Джил потопи лявото гребло и загреба веднъж, за да коригира движението. Предницата на сала се надигна леко, когато попаднаха сред първите вълнички. Хвърли бърз поглед към пътниците си, за да провери за последен път спасителните им жилетки. Понякога Лейн не обръщаше достатъчно внимание на своята. Мразеше ограниченията.

Ревът на близкия водопад бе като шума при излитането на реактивен самолет.

— Закопчан ли си, Лейн? — извика тя.

Той се обърна към нея, за да й покаже, че е пристегнал два от трите колана пред гърдите си. Свободният край на третия колан висеше надолу — четирийсет и пет сантиметрова здрава лента, завършваща с пластмасова катарама.

— Оправи го — извика тя и кимна към висящия колан.

Той сведе поглед, забеляза проблема и пусна едната си ръка от дръжката, за да закопчае катарамата. Коланът бе твърд и жилав и точно затова се бе измъкнал от закопчалката.

Предницата на сала се гмурна в първата падина във водата, после се издигна стремително нагоре като побеснял кон. Студени пръски обляха Лейн, когато салът се спусна надолу по вълната. Той извика силно от удоволствие.

Усмихната широко, Джил работеше с греблата — левият борд напред, десният — обратно, за да върне сала отново в правилния курс. Смяната на посоката и силата на течението нарушиха равновесието на Лейн. Той политна напред, отскочи от кръглата и гладка надуваема повърхност и се озова във въздуха, когато втората вълна пое сала.

Изхвърча през борда и попадна в гърмящия водопад.

Фароу се наведе и посегна да го сграбчи, но тъмната коса на Лейн изчезна, повлечена от кипящите води. Гладкият сал бе по-бърз от всеки махащ с крака плувец.

— Остави се на течението! — извика Джил към Лейн. — Не се бори с него!

Отбеляза мислено мястото, където го видя да потъва, после наблегна здраво и на двете гребла, изоставяйки туристическия маршрут, за да се насочи към един обратен водовъртеж до десния бряг. Салът се понесе напред, измъкна се от течението и забави ход, когато тя го вкара във водовъртежа зад един огромен каменен блок. Прикова носа на сала към задната част на камъка и се загледа във водопада, който бе останал нагоре по течението.

— Там! — извика Фароу и посочи.

Червената спасителна жилетка на Лейн се показа за миг сред пенестите води. Той вдигна ръка и махна.

Джил въздъхна с облекчение.

Реката отново го погълна в поредния бързей.

Фароу събу сандалите си, готов да скочи от сала след сина си.

— Не. — Командата на Джил бе рязка. — Справя се добре. Не искам и двамата да се озовете там.

Лейн отново се появи на повърхността върху гребена на една вълна. Носеше се бързо, подхвърлян от течението, движещо се жизнерадостно покрай тях. Джил знаеше, че другите салове ще чакат в края на бързеите, за да го издърпат от водата.

Внезапно Лейн престана да се движи, като див жребец спънат до оградата. Течението продължи да го влачи и това го накара да потъне под повърхността. Той се помъчи да се покаже над водата за глътка въздух, преди отново да бъде погълнат от вълните.

И остана долу.

Проклетият незакопчан колан!

Но гласно Джил каза само:

— Поеми греблата.

Скочи в реката, преди Фароу да има време да възрази.

Още щом цопна във водата, тя осъзна, че трябва да свали жилетката си. Тя щеше да я отнесе надолу по бързеите покрай Лейн, преди да успее да му помогне. Докато течението я поемаше, тя разкопча катарамите и остави реката да отнесе жилетката й. Заплува с високо вдигната глава, за да може да преценява силата на течението, да се ориентира сред подаващите се на повърхността големи речни камъни и да избягва падините, които можеха да погълнат човек и да го удавят. После потопи тялото си и заплува енергично под такъв ъгъл, че бързеите да я отведат до мястото, където бе видяла да изчезва Лейн.

Момчето отново се появи на повърхността, размахвайки отчаяно ръце и мъчейки се да си поеме въздух, но се нагълта с вода, задави се и отново изчезна.

Джил се обърна по гръб, освободи се от каишката с ножа през главата си и стисна здраво ножа с дясната си ръка. Щеше да има само един шанс да се добере до Лейн. Ако го пропуснеше, реката щеше да я изстреля покрай него като стрела.

Тя вероятно щеше да оцелее.

Лейн нямаше.

Сред беснеещите водовъртежи, тя сграбчи момчето с едната си ръка в мига, в който стигна до него. Измъкна го на повърхността и се развика:

— Дишай, а после се отпусни на повърхността като мъртвец!

Той си пое жадно дъх, поколеба се, после се отпусна напълно с лице към дъното. Течението изпъна тялото му във водата и показа на Джил къде е закотвен спрямо бързея. Тя притисна Лейн с краката си като в любовна прегръдка и се зае да опипва тялото му, докато дясната й ръка не намери колана. Отвори само с палеца острието, усети как то щраква на мястото си и с едно движение разряза колана.

Издигнаха се рязко на повърхността едновременно. Лейн се обърна по гръб, като се давеше и кашляше. Джил остана вкопчена в него, за да може спасителната му жилетка да държи и двамата над водата. После внезапно размаха крака като ножици, а след това отново и отново. Скоро се добраха до обратния водовъртеж, където Джо натискаше здраво греблата, за да задържи сала на място. Усетиха под краката си гладките речни камъни.

Джил пусна Лейн, видя го как си стъпи на краката и изпита облекчение, от което направо й се зави свят.

Той сведе поглед към срязания край на колана, който висеше от жилетката му. После погледна към десетсантиметровия разрез на плувните си гащета. В процепа се виждаше специалната допълнителна подложка от найлонова мрежа за слабините.

— От ножа ли? — попита той, все така задъхан и кашлящ.

Джил кимна, дишайки тежко. Бе пуснала ножа в мига, в който Лейн бе освободен. Никак не бе разумно да се подмята из бързеите със смъртоносно острие.

— Остро нещо — каза Лейн. — Радвам се… че не беше… малко по-дълъг.

Джил отметна с отривисто движение назад косата си и се засмя. После го прегърна силно. Той й отвърна със същото.

Фароу ги наблюдаваше и му се искаше Лейн да е достатъчно голям за Джил. Нея определено си я биваше. Умна, пъргава, хладнокръвна под напрежение, силна, в най-добрия смисъл на думата. Донякъде му напомняше на Мери, експерта по оръжия с дълга цев в „Сейнт Килда Консултинг“.

Задържа на място сала, докато Лейн и Джил се прехвърлят през борда. Лейн се просна в задната част, като прокашляше от време на време, но иначе си дишаше нормално.

Преди Джил отново да поеме греблата, Фароу каза простичко:

— Благодаря.

Тя му се усмихна открито.

— Само се опитвах да си спестя изписването на купища обяснения. Никак не обичаме да губим клиенти.

Фароу отвърна на усмивката й.

— И моят шеф е същият. Къде е водонепромокаемата ти чантичка с документи?

Джил трепна при смяната на темата.

— Хм, под седалката ми.

Той разкопча своята непромокаема чантичка, която носеше на колан около кръста си, порови няколко секунди и измъкна ламинирана визитка.

— Прибери това там.

Тя автоматично пое визитката и я погледна. Телефонен номер и няколко думи: „Сейнт Килда Консултинг“, Джо Фароу. Погледна го озадачена.

— Ако някога имаш проблем, който те тревожи — какъвто и да е проблем — обади се на този номер — каза Фароу.

— Проблем?

— Нахален ухажор, сърдито бивше гадже, нещо, което те плаши, ако няма с кого да споделиш или нямаш пари за сметките. Каквото и да е, Джил, по всяко време. Обади се на този номер и потърси мен. Веднага ще получиш помощ.

— Ами благодаря, но…

Фароу се усмихна на обърканото й изражение.

— Знам, че всичко е под твой контрол. И аз някога се чувствах така. После открих колко много непредвидими завои крие животът. Винаги носи със себе си визитката и се надявай да не ти потрябва.