Елизабет Лоуел
Цената на измамата (17)

17.

Ранчото Брек

Четиринайсети септември, 12:15 ч.

Зак дръпна ръчната спирачка на пикапа си, изключи мотора и погледна към Джил. Тя още спеше, облегната на твърдата врата на колата, като използваше за възглавница коженото му яке, увито около чантичката й за кръста. Очевидно не бе спала добре предната нощ, след като само на няколко крачки от нея, на дивана в стаята й, спеше непознат мъж.

Или още е била разстроена от смъртната заплаха.

Както и да е, Зак не бързаше да я събужда. Сега изглеждаше спокойна, което съвсем не можеше да се каже за нея предната вечер.

Смъкна прозореца откъм своята страна. Нямаше нищо, освен вятър, тишина и топло слънце. Както и бе предполагал, никой не си бе направил труда да ги последва.

Идеално.

Или пък не.

Времето щеше да покаже.

Пресегна се назад към скамейката в каросерията и измъкна оттам лаптопа си. Не бе имал време да провери за нови файлове, преди с Джил да напуснат хотела сутринта. Най-добре да го направи сега. Тя можеше да го разведе наоколо и да му покаже изгорялата къща, когато се събуди.

Нямаше бърза работа.

Нямаше кой да ги изненада тук.

Тази част от Аризона, която бе разположена северно от река Колорадо, имаше доста пустинен вид. Единствените следи от цивилизацията тук бяха далечните бели линии от реактивен самолет, пресичащи пустото синьо небе, както и прегорелите на слънцето тополи, наредени в редица, които някой далечен предшественик от фамилията Брек бе засадил като преграда срещу вятъра близо до голямата къща в ранчото.

Останалото бе пепел и вятър.

Горчив край на един пионерски род, помисли си Зак.

Джил помръдна, въздъхна, но не се събуди. Косата й искреше в медночервено и кестеняво под лъчите на слънцето, които проникваха през затворения прозорец. Гърдите й се надигаха и снижаваха под тъмната тениска с всяко вдишване. Устните й бяха отпуснати, розови и плътни.

Изкусителни.

Нищо чудно, че Лейн се е увлякъл здравата по нея. Това е една много интригуваща жена. Силна, без да е груба, умна, без да парадира с това, и много решителна. От онези жени, които са вървели редом с мъжете си, създавали са дом и семейство и са заселили Запада.

Погледна почернелите останки от скелета на хамбара, старите земеделски сечива — обгорели и ръждясали, забеляза ограденото с бодлива тел семейно гробище близо до пасището, както и искрящата изворна вода в напоителните канавки.

Тя е последната от рода Брек.

Жива, но заобиколена от смърт.

И аз трябва да я запазя жива, иначе Фароу ще ми даде да се разбера.

Зак включи компютъра и забеляза, че поне засега батерията му е пълна, а сигналът — силен. Набра кода, който щеше да му осигури сателитна връзка със „Сейнт Килда“.

Черните му вежди се вдигнаха високо. Докато той бе спал, а после и докарал Джил до ранчото, в „Сейнт Килда“ бяха действали. Започна да сваля файлове.

И продължи да записва.

Шона сигурно е работила цяла нощ.

Сега той трябваше да обработи цялата информация и да подбере фактите, които щяха да му помогнат да запази живота на Джил. С точно такава работа бе свикнал. Беше добър в това. Затова „Сейнт Килда“ му плащаха годишна заплата, както и определена сума за всяка операция, само за да са сигурни, че той няма да си потърси друг работодател.

Първият файл, който му попадна, бе този на Джил. Отвори го и се зае да преглежда документите със скоростта на човек, свикнал да се ориентира в планини от информация и да подбира съществените факти, които спасяваха човешки животи.

Изведнъж рязко забави скоростта, с която преглеждаше всичко. Най-големите файлове бяха солидни цифрови изображения на картини на Джил. Няколко все още висяха окачени в различни зали в колежа „Помона“ като напомняне за всички студенти по изящни изкуства, че талантът може да бъде шлифован, но не и да бъде придобит. Човек или го притежава, или не.

Зак нямаше талант.

Джил имаше.

Картините бяха пейзажи, нарисувани по памет — крави до дървена поилка, кон, обърнат със задницата си към снежния вятър, ограда от бодлива тел, която потъваше в нищото на фона на дивата безбрежност на земята. Зак можеше да усети вкуса на снега, да вдъхне омайващия вятър, който само каменните върхове на планините познаваха, да почувства топлината на зимната козина на коня, обърнал гръб на студа.

Фароу знае ли, че тя е художник?

Ако знаеше, не бе казал нищо.

Зак приключи с бързото преглеждане на данните, после се замисли дълбоко над изображенията на картините на Джил и му се прииска да може да ги види отблизо. Но нямаше време за полет до Помона, а и искрено се надяваше, че това няма да е нужно.

Мълчаливо се загледа през прозореца и се зае да премисля получените данни, като непрекъснато ги съпоставяше в ума си, свързваше фактите с предположения и нахвърляше мислено безброй въпроси. Когато свърши, отново бе на изходна позиция: Джил бе необикновена жена, която произхождаше от род на необикновени жени.

Упорити.

Решителни.

Което бе едно и също всъщност, просто погледнато от друг ъгъл.

Обърна поглед към нея и забеляза, че тя го гледа с очи, които имаха цвета на пролетна трева. Косата й пламтеше с мек огън, който го изкушаваше да я докосне.

— Добро утро — каза той. — Е, всъщност добър ден.

Тя погледна часовника си.

— Не мога да повярвам, че съм спала, докато си шофирал.

— Аз съм добър шофьор.

— Може да си най-добрият на света, но аз пак не бих могла да заспя.

Зак си спомни за нейния файл.

— Свързано е с контрола над нещата.

Тя сви рамене, после се протегна.

— Защо спря тук?

— Пътят към старата дървена къща ми се стори доста неравен и щеше да ни раздруса здравата.

Джил осъзна, че той е спрял, за да може тя да поспи още малко. Това едновременно я развесели и очарова. Бе свикнала сама да се грижи за себе си — както и за другите — когато ставаше дума за работа. Мъжете по реката се шегуваха с това, но бяха и доста респектирани от нея. Тя всеки ден ги бе надминавала в ходенето, гребането и всяка друга задача.

Единствено по този начин можеше да спечели уважението им.

— Благодаря — каза тя. — Но не беше нужно. И малко сън ми е достатъчен.

— Няма проблем. Така имах време да прегледам част от данните от проучването на Шона. Е, кажи ми, защо една жена с дипломи по компютърни науки, история на изкуството и изящни изкуства ще иска да бъде речен водач?

Джил отговори, като повдигна едната си вежда.

— Началното си образование си получила у дома — продължи Зак, — заминала си за колежа „Помона“ с пълна стипендия, когато си била на седемнайсет, завършила си след четири години с три дипломи и си започнала да работиш като речен водач — салове и каяк. Просто съм любопитен защо си се захванала с това, вместо да се посветиш на преподаване, търговия с произведения на изкуството или да печелиш много пари в техническия бранш.

— Харесвам живота на открито. — Сега и последното замайване от съня се разсея в главата й. Не бе казала толкова много за себе си на Зак, нито на Фароу. — Шона и мен ли е проучвала?

Беше по-скоро обвинение, отколкото въпрос, но Зак все пак отговори.

— Разбира се.

— Помолих за помощ, а не за нахлуване в личното ми пространство.

Той за малко да се усмихне.

— Трудно е да получиш едното без другото. Но не се тревожи, засега всичко идва от публично достъпни източници. Репортерите на „Кениън Каунти Газет“ са те преследвали като истински папараци. Има голям файл с изрезки от вестника. Направо си ги разбила на изпитите. Максимален резултат. Сериозно постижение за всеки, а още повече за момиче, което е получило домашно образование в пустошта на Аризона.

— Защо си наредил да ме проучват?

— Защото си загазила. Трудно е да помогнеш на някого, ако не знаеш нищо за него.

Тя обмисли думите му. Не й харесаха, но в тях имаше известна логика.

— Мама сключи сделка със сателитната компания — каза Джил. — Нещо като стипендия за надарени и много бедни деца. Четирийсет часа седмично безплатен достъп до компютърна зала.

— Повечето деца щяха да използват времето за игри.

— Обичах да научавам нови неща не по-малко, отколкото да работя в ранчото. Навсякъде ме заобикаляше безбрежна свобода.

— Свобода значи? — Зак се замисли над това. — Къде сте живели, преди майка ти да се върне в родния си дом и да си върне моминското име?

— Това какво общо има с картините и смъртната заплаха?

— Нищо. Или много. Няма как да знам, ако не ми кажеш.

— Живяла съм в градче като Хилдейл — кратко отвърна тя. — Не беше съвсем като в Крийкър, но много приличаше.

Джил наблюдаваше Зак. Очите му бяха леко присвити, сякаш бе загледан в хоризонт, който тя не виждаше.

— Крийкър — каза той след миг, сякаш мислено отмяташе някакви папки. — Наричали са го така по времето, когато Хилдейл и Колорадо Сити са били един град от двете страни на реката. Общност на мормони фундаменталисти. Един мъж трябвало да има много съпруги, за да иде на небето. Носели се бонета, дълги ръкави и още по-дълги поли, момичетата получавали минимално образование и били омъжвани много млади, обикновено за доста по-възрастен мъж. Деца. Много деца. Това придава напълно нов смисъл на понятието „голямо семейство“. Имало само акушерки, не и лекари. Никакви актове за раждане.

— Да — потвърди Джил. — Така е по-лесно „призраците“ да изчезнат и да няма въпроси.

— „Призраци“?

— Хора — жени, бебета или деца — които са тук на единия ден, а на следващия ги няма. Мъртви и погребани без много церемонии и без надгробен камък. Никой повече не произнася имената им и не говори как са починали „призраците“.

Тази представа остави неприятен вкус в устата на Зак, но той каза само:

— Колко съпруги имаше баща ти?

Тя потръпна.

— Това не си го прочел в „Кениън Газет“. Те отбягват изцяло темата за многоженството, „призраците“ и всичко останало, което може да смути патриархалния ред. Има и „синове и дъщери на забвението“ — онези, които напускат църквата. Майка ми беше такава.

— А ти?

— Има ли значение?

— Не и за мен — отвърна Зак. — Колкото до познаването на основните положения на фундаменталното мормонство, попивал съм знания от най-различни източници. Но нямам много дипломи. Традиционното образование не беше за мен. — Покрай работата си с Гарлънд Фрост и федералните служби съм научил повече, отколкото много хора успяват да научат за цял живот или пък изобщо искат да узнаят. — Затова ли майка ти е напуснала баща ти? Не е искала той да има и друга съпруга?

— Какво общо има това с…

— Картините са наследствени в твоето семейство — спокойно отвърна Зак. — Това означава, че семейството ти е важно за разследването.

Джил изръмжа нещо през зъби. Мразеше да говори за така нареченото си семейство. С отсечени движения отвори вратата и излезе от колата.

— Трябва да се разтъпча. Стига ми толкова седене.

Зак слезе и я последва. Тя крачеше бързо, с уверена лекота, с походката на човек, който е свикнал да ходи часове наред с раница на гърба. Горските рейнджъри, военните от специалните сили и запалените туристи притежаваха тази походка.

Никой от тях не изглеждаше толкова добре отзад като Джил.

Постара се да извърне поглед. Изобщо не му трябваше някакво глупаво увлечение по клиент. Особено клиентка, която имаше солидни познания по история на изкуството и която никак не бързаше да му разкаже за картините, които някой бе приел толкова насериозно, че бе съсипал колата й и я бе заплашил с убийство.

Знам, че я харесваш, Фароу, но и на теб вероятно ти е минало през ума, че може Джил да е нарисувала картините.

На мен със сигурност ми хрумна.

И колкото повече разглеждаше ранчото — изключително бедно и на ръба на оцеляването, би се заклел в това — толкова повече му се струваше, че Джил не би имала нищо против да си поиграе с малко повече пари.

Тя заобиколи почернелите руини и се приближи до незасегнатата метална вятърна помпа, която извличаше вода за напояване на ранчото, което вече не съществуваше. Загледа се в хладната вода, която се изливаше в големия резервоар, преливаше и пълнеше канавките, за да полее пасищата, където вече нямаше добитък.

Зак чакаше и я наблюдаваше. Не беше нужно да си детектив, за да се сетиш, че семейното родословие не й е любима тема за разговор.

Тя продължаваше да гледа водата в резервоара, малките вълнички, които пробягваха по блесналата й повърхност, докато живителната течност преливаше в напоителните канавки.

Тъкмо когато Зак вече бе решил, че ще се наложи „Сейнт Килда“ да изрови миналото на семейството й, Джил отново заговори:

— Имам трима истински братя — с равен глас започна тя. — По-големи. Доста по-големи от мен. Мама имала поредица от спонтанни аборти между ражданията, както и след като родила последния син. Когато се обърнала към местната акушерка, тя й казала да се моли повече и че божията воля е тя да ражда деца. Мама едва не умряла, докато изпълнявала божията воля. Тогава отишла до Солт Лейк Сити и намерила лекар, за когото религията не стояла над нуждите на пациентите му.

Зак наблюдаваше как израженията се сменят по лицето на Джил като сенките по земята. Слушаше я напрегнато, макар че тя не го забелязваше. Тя не харесваше миналото си, но то бе част от нея.

— Каквото и да й е дал лекарят, явно е имало ефект — продължи Джил. — Нямало повече аборти. Нито бебета. Горе-долу по същото време баща ми станал силно вярващ фундаменталист. Преместил цялото семейство в Ню Идън, вдигнал къща, оженил се за шестнайсетгодишно момиче и си народили още деца. После си взел и трета жена. Петнайсетгодишна. Имали бебета. Много. Мама останала с него.

Макар гласът й да бе равен, очите й бяха присвити, а устните — стиснати. Не разбираше майка си. Не харесваше баща си.

Мразеше фундаменталното мормонство.

Отгледана съм от жени, които строго бранеха пространството си от тестостерон.

Сега той знаеше защо.

— После мама забременяла с мен — обади се Джил. — Предполагам, че си е мислила, че вече е в безопасност — заради менопаузата и възрастта си — и е престанала да взема противозачатъчните, които лекарят й предписал.

— Така съм се появил на белия свят и аз — каза Зак.

Джил се усмихна иронично.

— Значи и ти си бил „бебе изненада“.

— Горе-долу.

Тя издиша дълбоко и с това я напусна част от напрежението, обзело я, докато говореше за детството, което толкова силно искаше да забрави.

— Мама износила бременността, родила ме и стиснала зъби, когато съпругът й си взел четвърта и много млада жена — продължаваше Джил. — Поне аз си мисля, че е стиснала зъби. Може и само да е изпитала облекчение, че той вече няма да цапа чаршафите й. — Тя отново въздъхна дълбоко. — Все едно. Останала с него, докато не чула за плановете да ме омъжат за един от старейшините. Била съм на осем.

Зак повдигна вежди и измърмори нещо под нос.

— О, бракът нямало да се консумира, докато не се появял месечен цикъл — горчиво поясни тя. — Разбираш ли, старейшините били загрижени за мен. Не съм била типичното добро момиче. Затова уредили да заживея в семейството на някакъв възрастен мъж, докато бъда готова да раждам деца. Тогава трябвало да стана петата му жена.

Зак не знаеше колко е ядосан, докато не усети адреналинът да разпалва кръвта му.

— Това е незаконно.

— Не и във фундаменталните мормонски общности. Официалната църква не подкрепя многоженството, но и не прави много, за да го изкорени. Това е публична тайна в мормонския запад.

Той наблюдаваше мълчаливо как тя се наведе, взе един камък и го запрати с яден жест към пасището.

— Както и да е — продължи тя, — мама успяла да се свърже с леля си.

— Модести Брек.

— Да. Няколко дни след това Модести дошла и ни докарала в ранчото. Отървах се от противните си дрехи — бонето и дългите поли — отрязах дългите си плитки с кухненския нож. Научих се да яздя, да хвърлям ласо, да жигосвам добитък, да балирам сено и да поправям огради.

— И баща ти просто е оставил майка ти да си тръгне? — попита Зак.

— О, той дойде да ни вземе. Веднъж.

— Какво стана?

Усмивката й бе искрена и студена.

— Модести го прогони с пушката против змии. Каза му, че ако отново стъпи на земята на Брек, ще го застреля и ще го зарови в зеленчуковата градина, защото ставал само за наторяване.

Зак се засмя.

— Мисля, че щях да харесам пралеля ти.

— Тя нямаше да те хареса. Изобщо не й трябваха мъже. Мама си върна моминското име, смени и моето. Никоя от жените Брек повече не стъпи в молитвен дом.

— Но все пак сте живели в предимно мормонски край.

— Затова получих образованието си у дома.

— Нищо чудно, че нямаш доверие на шерифа — каза той. — Не вярваш на когото и да било от гражданските власти.

— Не и когато са замесени хора от Църквата на светците от последния ден. Нед Пърсел е старейшина в църквата. Всеки държавен служител на избираем пост наоколо задължително е силно религиозен. Мнозина имат по няколко брака, макар никой да не говори за това.

— Изброяването на имената в училище сигурно е доста монотонно — иронично се обади Зак.

— О, те са хитри. С изключение на първата съпруга, всички останали си избират някакво име от телефонния указател. Таткото се нарича „чичо“, освен от децата на първата му жена. — Джил метна и друг камък към пасището. — Що се отнася за жените, това място е застинало в средата на деветнайсети век.

— Сигурно ще се зарадваш да узнаеш, че „Сейнт Килда“ уверено е влязла в двайсет и първи век — увери я Зак.

— Джо Фароу определено е. Той уважаваше уменията ми на реката. Всъщност дори му доставяше удоволствие. Наистина не се притесняваше от факта, че една жена е по-добра в някакво физическо упражнение от него. Това е голяма рядкост при мъжете, независимо кой век сме.

— Жена му ще ти хареса.

— Вече харесвам сина му. Лейн няма недостатъци, които близките няколко години да не излекуват напълно. Ще стане добър човек.

— Пълен кръг.

— Какво? — не разбра тя.

— Започвайки от детството ти, минавайки през реката, където си спасила живота на Лейн, и стигайки до почукването ми на вратата ти в хотела, защото някой те е заплашил с убийство. Има нещо странно…

Тя повдигна едната си вежда.

Зак я изгледа съсредоточено.

— Нито веднъж не спомена картините.