Елизабет Лоуел
Цената на измамата (1)

1.

Северна Аризона

Август

Полунощ

 

Нещо не бе наред.

С разтуптяно сърце Модести Брек се изправи в леглото си. Ослуша се, опитвайки се да пренебрегне звука от силното туптене на собствения си пулс, и се помъчи да разбере какво я бе изтръгнало от съня.

Вятърът духаше силно, вихреше се около старата къща в ранчото. Не обърна внимание на бученето от бушуващия вятър. Във високите и пусти плата на Северна Аризона духаше безспир.

Шумът се появи отново.

Прозорецът отпред изскърца, когато някой се опита да повдигне старата му дървена рамка. Също като нея, и тя стенеше при всяко движение на съсухреното си крехко тяло. С изкривените си от артрита пръсти намери очилата си на нощното шкафче и ги сложи на очите си, благодарна, че поне слухът й все още бе много добър.

Потърси с опипване под тясното си легло, докато намери пушката двайсет и втори калибър, с която стреляше по змиите и която бе по-стара и от нея. Спусъкът заяждаше по-често, отколкото стреляше, но натрапникът нямаше как да знае това.

С мъка се изправи на крака и усети как студът от стария дървен под прониква през дебелите й вълнени чорапи. Въпреки протестите на схванатите си мускули и стави, тя тихо отиде до вратата на спалнята. Оръфаните краища на дългата й бархетна нощница се влачеха по пода. Бе оставила вратата към кухнята отворена, както винаги, за да използва остатъчната топлина от газената печка.

Откъм всекидневната се чу приглушено тупване. Нечии стъпки прекосиха скърцащия дървен под. Последва шумно изтопуркване, когато старото изтъркано килимче се плъзна под краката на натрапника.

Модести се усмихна мрачно. Нямаше нужда от никакви модерни охранителни системи, след като живееше в стара къща, в която всяко проскърцване й бе познато като собственото й дишане.

Някъде иззад къщата тържествуващо измяука една от дворните котките, която се хвалеше на всички с току-що уловената си среднощна плячка. Както и всички останали обитатели на старото ранчо, и скитащите котки трябваше да заслужат прехраната си.

Модести чакаше, заслушана как някой се промъква крадешком във всекидневната й, отваря старите шкафове и чекмеджета, затваря ги отново и продължава.

Явно не намираше нищо.

Когато натрапникът се запъти към кухнята, Модести знаеше, че няма да я види. Тихо, избягвайки килимчетата и дъските, които скърцаха, тя се промъкна към кухнята.

Злосторникът бе само една тъмна сянка на фона на лунната светлина, която проникваше през прозореца над мивката. Вратата на килера скръцна, когато той я отвори.

Тя светна лампата в кухнята.

Скор изруга и се обърна рязко. Ама че късмет. Старата страда от безсъние.

— Черна маска на лицето, също като по телевизията — обади се Модести и гласът й прозвуча също толкова крехък, колкото бяха и костите й. — Черен гащеризон и мъничко фенерче. Откъде си, момко?

Скор се хвърли към нея.

Тя запъна ударника на пушката. Би изстреляла един куршум за всеки случай, но се страхуваше, че оръжието ще засече, ударникът ще си остане вдигнат, а пушката ще е безполезна в схватката, освен като сопа.

— Върни се, откъдето си дошъл — каза Модести.

Само мрак отвърна на погледа й от процепите в черната маска.

— Кротко, госпожо Брек. Не съм дошъл да ви нараня.

Гласът бе нисък и плътен като самия мъж. Макар и само десетина сантиметра по-висок от нейните метър и шейсет, мъжът бе мускулест, набит, поне двойно по-тежък. Без никакви излишни тлъстини.

— Обръщението е „госпожице“, а не „госпожо“. Никога не съм се интересувала от мъже. Само неприятности носят. — Модести леко посочи с пушката към задната врата. — Чупката.

Скор направи още една крачка напред, огледа пушката и се засмя студено.

— Тази стара бракма е по-вероятно да гръмне в лицето ви, отколкото да нарани мен.

Приковал очи от оръжието, Скор се приближи до Модести, без видимо да помръдне. От мътните зеници на старата дама разбра, че тя е полусляпа. Още две плавни движения и щеше да докопа пушката.

Тя стегна пръста си върху спусъка.

— Ще си опитам късмета.

— Госпожо. — Скор усети как у него се надига гняв. Овладя го. Сега не бе моментът да изпада в ярост. Пази я за фитнеса. — Изглежда, имате нужда от пари. В себе си имам петстотин долара. Само ми кажете къде са картините и парите са ваши.

На Модести й се прииска да повтори тържествуващото мъркане на котката. Знаех си, че онези картини струват нещо. Ще мога да платя старите данъци, без да се налага да продам и последния добитък.

— Имам си достатъчно пари — каза тя. — А сега, чупката!

Изобщо не забеляза мъжът да е направил някакво движение, но изведнъж дулото на пушката се оказа насочено в тавана. С едно силно дръпване, от което ръцете я заболяха, той й изтръгна оръжието.

— Стига толкова шеги и закачки — заяви Скор. Погледна към спусъка и забеляза, че пушката е засякла. Изръмжа отвратено и остави старата бракма на кухненския плот. — Къде са картините.

— Имам само семейни снимки и няколко други. За какво са ти?

Той пристъпи толкова близо, че се наложи тя да вдигне високо глава, но успя само да зърне неясните очертания на устните му през процепа на маската. Ако изобщо имаше врат, явно бе дебел колкото бицепсите му.

— Не ме карай да ти причинявам болка — предупреди я той. — Къде са картините?

— Наближавам деветдесетте. Болката не ме плаши.

Скор бавно разтегли устните си в усмивка.

— Така ли? Колко дълго ще оцелееш тук сама, ако всички пръсти на ръцете ти са счупени?

Модести издаде слаб звук. Най-големият й страх бе да не я отведат насила в някое държавно заведение, където да умре сред непознати, които повръщат и пищят наоколо.

По-скоро бих се хвърлила от някоя висока скала. Но ще си отида със съзнанието, че Джилиън е наследницата на жените от семейство Брек и няма да е зависима от който и да било мъж, за да оцелее.

Тези картини са бъдещето й.

— Единствената картина, която имам, е онази, която изпратих на един търговец на художествени произведения близо до Солт Лейк преди месец — каза Модести. — Отговори ми миналата седмица, че я бил изпратил някъде за допълнително мнение и някакъв глупак я бил загубил.

Устните на мъжа се изкривиха в иронична усмивка.

— Казала си на търговеца, че има още дванайсет картини. Къде са те?

— Излъгах. Исках да си помисли, че ще му осигуря много работа.

— Не ти вярвам. — По-важното бе, че клиентът на Скор нямаше да повярва.

Големият стенен часовник във всекидневната се обади, отброявайки часовете.

— Последно предупреждение — каза той. Заради хирургическите ръкавици, които носеше, китките му изглеждаха огромни, като бледи и дебели сопи. — Ще пострадаш лошо.

— Няма да ми е за пръв път.

Скор я удари с разтворена длан, не толкова силно, че да я събори, но достатъчно, за да й писнат ушите. Хвана я, като залитна. Тя примигна от болка, когато пръстите му стиснаха жилестите й ръце.

— Слушай — продължи той, — не ми доставя никакво удоволствие да наранявам възрастни жени, но върша онова, което трябва. Къде са картините?

— Кой те изпраща? — попита тя.

Усмивката му бе остра като бръснач.

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

— Обзалагам се, че мога да отгатна — обади се тя.

— И ако отгатнеш правилно, пак ще се наложи да те убия — каза той и се засмя на изтърканата шега. После гласът му стана по-строг. Отново я удари през лицето, внимателно, тъй като съзнаваше колко са крехки костите й и колко са силни ръцете му. — Затова престани с глупостите и ми кажи къде са картините.

— Откъде мога да съм сигурна, че няма да ме убиеш и бездруго?

Той се загледа в нея известно време с присвити очи.

— Ти би се опитала да се пазариш и с дявола, нали?

— Изживяла съм живота си по собствените си правила — заяви Модести и думите й прозвучаха по-твърди от гласа й, толкова твърди, колкото и пръстите, които се впиваха в раменете й. — Няма да се променям тепърва. А ако ме убиеш, никога няма да откриеш онези картини.

— Сега вече се движим в правилна посока — измърмори под носа си Скор. — Признаваш, че съществуват.

— Тази къща е построена от първите заселници, хора, които са живели сами и са защитавали себе си. Те са направили скривалища, които дори и индианците от племето паюти не са могли да открият.

— Няма проблем. Ти ще ми ги покажеш.

— Как ли пък не.

— Когато запищиш от болка, си спомни, че съм ти дал избор.

Пусна едната й ръка и бръкна в джоба на гащеризона си. Когато измъкна дланта си, в нея имаше лентичка от твърда бяла пластмаса, като къс и тънък колан, с езиче от едната страна и закопчалка от другата.

Модести можа да види достатъчно, за да познае какво е. Тя често използваше пластмасовите връзки в ранчото. Бяха удобни и здрави, съвременен еквивалент на старата тел за връзване на добитъка. Много бяха полезни за връзване на разни неща.

Като например ръце.

Опита се да преглътне въпреки пресъхналото си гърло и изигра последния си коз.

— Никога няма да намериш картините.

Но докато го казваше, погледна покрай него към килера, който той не бе имал време да претърси. Скор проследи погледа й.

— О, мисля, че ще ги намеря.

Без да й обръща повече внимание, той се обърна и тръгна към килера.

Модести се втурна към кухненския плот и рязко отвори едно от чекмеджетата. Измъкна касапски нож с дървена дръжка, който бе почти на нейните години. Острието бе заточвано толкова много пъти, че стоманата бе останала наполовина на първоначалната си ширина. И беше невероятно остър.

— Какво, по… — подхвана Скор.

Тя се хвърли към него.

Той автоматично вдигна ръка, за да блокира ножа. Когато усети стоманеното острие да раздира кожата му, яростта му избухна. Удари старата жена толкова силно, че тя политна на една страна, а ножът — на друга. Тя се завъртя, залитна, спъна се в един стол и падна. Главата й се удари в ръба на старата желязна готварска печка. Накрая се свлече в безформена купчинка на пода.

Не помръдна.

Проклинайки, Скор погледна червената резка на предмишницата си. Течеше кръв, но не и на тласъци. Порязване, само толкоз. Дори не бе достатъчно дълбоко за шевове. Помъчи се да овладее гнева си и погледна към жената.

Изглеждаше по-дребна, като парцалена кукла, а не като истински човек.

Без да спира да ругае, той коленичи до нея. Бе виждал достатъчно мъртви тела и знаеше със сигурност как изглежда смъртта. Един съвсем обикновен обир в дома на старата дама се бе превърнал в убийство.

— Ти какво — съвсем ли си изкуфяла? — изръмжа той. — Няма начин да ме надвиеш.

Пъхна дланта си под главата й. Тя все още бе с очилата си, изкривени, но това вече бе без значение. Очите й бяха помътнели не само заради катаракта. Под оредялата й бяла коса усети вдлъбнатина в черепа й. Сигурно бе умряла още в мига на удара, защото нямаше никаква кръв.

— Луда старица — каза той и се изправи. — Защо не ме послуша?

Изруга с отвращение за последен път и отиде да претърси килера.

Не намери друго, освен консерви и чували с ориз и брашно, захар и боб. Никакви тайни рафтове, никакви скрити вратички или фалшив таван. Нищо, освен хранителни припаси.

Претърси и останалата част от къщата. Нищо.

Излезе на задната веранда и се загледа към провисналия покрив на хамбара, който бе на десетина метра от кухнята. Вятърът свиреше наоколо, дърпаше гащеризона му с коравите си и алчни пръсти, а после се втурваше да блъска стария хамбар.

Нямаше време да претърсва и тази постройка. Щеше да остави на вятъра да се погрижи за нея.

Взе тенекията с газ от верандата и се върна в кухнята. Не за първи път щеше да маскира местопрестъплението да изглежда като обикновена злополука.

Ако картините се появяха, нямаше да е и за последен.