Вероника Рот
Предани (1)

1.
Трис

Крача из килията в централата на Ерудитите, а думите и кънтят в съзнанието ми с всяка стъпка. „Новото ми име ще бъде Едит Прайър. Има толкова много неща, които с радост ще забравя.“

— Значи никога не си я виждала, така ли? Дори не си виждала нейна снимка? — пита Кристина. Раненият й крак е вдигнат върху възглавницата. Простреляха я по време на отчаяния ни опит да покажем на хората в града видеото на Едит Прайър. Тогава нямахме никаква представа какво е посланието й. Не знаехме, че това, което имаше да ни каже, ще разтърси всичко, върху което си въобразявахме, че сме стъпили здраво. Че ще разбие кастите, самоличността ни, идентичността ни.

— Да не би да ти е баба или леля?

— Не, казах ти. Не е! — Спирам пред стената, обръщам се и продължавам да крача. — Прайър е… тоест беше… фамилното име на баща ми. Значи е от неговия род. Но Едит е Аскетско име. А роднините на баща ми трябва да са били Ерудити, така че… — Значи е по-възрастна — обажда се Кара и се обляга на стената. Главата и е леко наклонена настрани. Изумително прилича на брат си Уил, на моя приятел Уил, когото застрелях. После се изправя и приликата изчезва заедно с духа му. — Вероятно няколко поколения по-млада от нас. Тя е твоя предшественица.

— Предшественица. — Самата дума ми звучи стара, усещам я като разпадаща се тухла, а парчетата и се пръскат в мен. Докосвам стената на килията. Бяла и студена. Обръщам се и започвам да крача отново.

Предшественица? И какво ми е завещала? Освободеност от кастите, знание, че моята самоличност на Дивергент е по-важна, отколкото изобщо мога да си представя. Самият факт, че съществувам, че съм жива, е сигнал, че трябва да напуснем града и да помогнем на всички останали извън него.

— Искам… трябва да знам от колко време сме тук — казва Кара и прокарва ръка през лицето си. — И ще спреш ли да крачиш като луда поне за минутка?

Заставам в средата на килията, повдигам вежди и я поглеждам продължително.

— Извинявай — промърморва тя.

— Всичко е наред — казва Кристина. — Тук сме от цяла вечност.

Минали са дни, откакто Евелин успя да овладее хаоса във фоайето на централата на Ерудитите с няколко кратки заповеди и да премести всички затворници в килиите на третия етаж. Една жена от безкастовите дойде да почисти раните ни и да ни даде болкоуспокояващи. Яли сме няколко пъти, къпали сме се няколко пъти, но никой не ни казва какво става навън. Колкото и настоятелно да питам, нищо, никаква информация.

— Надявах се, че Тобиас ще дойде по-бързо. Не трябваше ли вече да е тук? — казвам и сядам отчаяно на ръба на леглото си. — Къде е?

— Може би все още е ядосан, че го излъга и зад гърба му реши да работиш с баща му — отговаря Кара.

Хвърлям й яден поглед.

— Фор никога не би постъпил толкова дребнаво — заявява Кристина. Може би иска да жегне Кара или пък да окуражи мен. Не съм сигурна. — Вероятно става нещо. Сигурно има причина да не може да се добере дотук. Той ти каза да му имаш доверие, нали така?

В онзи хаос, когато всички крещяха и безкастовите се опитваха да ни избутат към стълбите, аз го стисках с все сила, здраво вкопчила пръсти в ризата му. Не исках да го изгубя. Тогава той стисна китките ми в дланите си и ми каза: „Трябва да ми се довериш. Отиди, където ти казват“.

— Това и се опитвам да правя — казвам. Истина е. Опитвам се да му имам доверие. Но всеки нерв, всяка фибра, всеки орган в тялото ми се бунтува. Искам свобода, искам да избягам. Не само от тази килия. Свобода извън затвора, извън другия затвор, в какъвто се е превърнал градът ти.

Трябва да видя какво има отвъд оградата.