Вероника Рот
Дивергенти (35)

Глава тридесет и пета

Събуждам се в непрогледен мрак, притисната в тесен ъгъл. Подът под мен е гладък и студен. Докосвам пулсиращото си чело и по пръстите ми се стича течност. Червена — кръв. Когато отпускам ръка, лакътят ми се удря в някаква стена. Къде се намирам?

Над мен започва да трепка светлина. Отначало синият глобус свети мъждиво. Различавам стените на тясна килия и моята подскачаща сянка отпред. Помещението е малко, с бетонни стени и без прозорци, сама съм. Е, почти — върху една от стените е прикачена малка видеокамера.

Близо до краката си забелязвам тесен отвор. Към него е свързана тръба, която води до огромен резервоар в единия от ъглите на килията.

Тръпки тръгват от върховете на пръстите ми, пропълзяват нагоре по ръцете и скоро цялото ми тяло се тресе.

Това сега не е симулация.

Не усещам дясната си ръка. Оттласквам се от стената в ъгъла и на мястото, където съм седяла допреди малко, виждам локва кръв. Не мога дори да се паникьосам. Изправям се, облягам се на стената и дишам. Най-лошото, което може да ми се случи сега, е да се удавя. Опирам чело в стъклото и избухвам в смях. Това е най-страшното нещо, което мога да си представя. Смехът ми преминава в ридание.

Ако откажа да се предам, това може да мине за храброст в очите на онзи, който ме наблюдава чрез камерата, но понякога истинската храброст е не да се биеш, а да посрещнеш достойно неизбежната смърт. Хълцам срещу стъклото. Не се боя да умра, но искам да умра по друг начин, не така.

По-добре да крещя, отколкото да хлипам, затова започвам да викам и да удрям с пета стената зад мен. Кракът ми отскача, аз ритам пак, толкова силно, че петата ми пулсира от болка. Ритам пак и пак, и пак, после отстъпвам назад и забивам лявото си рамо в стената. От удара раната в дясното рамо пламва, сякаш е пронизана с нажежен ръжен.

Водата започва да се процежда от дъното на резервоара.

Камерата означава, че ме наблюдават — не, изучават ме, както биха направили само Ерудитите. За да разберат дали ще реагирам, както по време на симулацията. За да докажат, че съм малодушна страхливка.

Отпускам юмруци и ръцете ми падат. Не съм страхливка. Вдигам глава и забивам поглед в камерата насреща. Ако се концентрирам върху дишането си, може и да забравя, че предстои да умра. Гледам втренчено камерата, докато полезрението ми толкова се стеснява, че накрая пред погледа ми е само тя. Водата гъделичка глезените ми, после прасците, бедрата. Стига до върховете на пръстите. Вдишвам, издишвам. Водата е гальовна като коприна.

Вдишвам. Водата ще промие раните ми. Издишвам. Когато съм била бебе, майка ме потопила във вода, за да ме предаде в божиите ръце. От дълго време не съм се сещала за Бог, но сега мислите ми са устремени към него. Това е толкова естествено. Внезапно се чувствам доволна, че стрелях в крака, а не в главата на Ерик.

Тялото ми олеква във водата. Вместо да ритам с крака, за да остана на повърхността, аз изкарвам въздуха от дробовете си и потъвам на дъното. Водата заглушава ушите ми. Усещам движението й върху лицето си. Мисля да напълня дробовете си с вода, за да се свършва по-бързо, но не мога да се насиля да го направя. От устните ми се откъсват мехурчета.

„Отпусни се!“ Затварям очи. Дробовете ми горят.

Отпускам ръце и ги оставям да изплуват нагоре. Нека водата ме обгърне в копринената си прегръдка.

Понякога, като бях още малка, баща ми ме вдигаше над главата си и тичаше с мен, а аз имах чувството, че летя. Сега отново усещам въздухът да се плъзга по тялото ми и не се боя. Отварям очи.

Пред мен стои тъмна фигура. Явно смъртта съвсем е наближила, щом започвам да виждам разни неща. Болка пронизва дробовете ми. Давенето е болезнено. Една длан се опира в стъклото срещу лицето ми и за миг различавам нещо през водната пелена. Май са размазаните и неясни черти на майка ми.

Дочувам удар и стъклото се пръска. Водата започва да шурти през дупка близо до горния ръб на резервоара и стъкленият панел се разцепва на две. Извръщам се, докато стъклото се тресе, и силата на водната вълна запраща тялото ми върху пода. Поемам дълбоко дъх, гълтайки едновременно въздух и вода, кашлям, вдишвам отново, две ръце хващат моите и аз чувам гласа й.

— Беатрис — казва тя, — трябва да бягаме!

Премята ръцете ми около раменете си и ме изправя на крака. Облечена е като майка ми, прилича на майка ми, но държи пистолет и решителният поглед в очите й ми е непознат. Сплитам крака покрай нея, стъпвам върху натрошеното стъкло, газя вода и така излизаме през вратата. Отвън лежат телата на охраната на Безстрашните.

Хлъзгам се по плочките в коридора, докато вървим забързано, колкото го позволяват омекналите ми крака. Когато завиваме зад ъгъла, тя стреля по двамата охранители край вратата в дъното. Куршумите улучват и двамата в главата и те се свличат на пода. Тя ме подпира на стената и смъква сивото си сако.

Отдолу е по риза без ръкави. Когато вдига ръка, забелязвам крайчеца на татуировка под лакътя. Ето защо никога не се преобличаше пред мен.

— Мамо — произнасям напрегнато, — ти си от Безстрашните.

— Да — отговаря с усмивка тя. Прави от сакото си превръзка за ранената ми ръка и завързва ръкавите на врата ми. — Днес това ми беше от полза. Баща ти и още няколко души се крият в мазето на пресечката между „Северна“ и „Феърфийлд“. Трябва да се доберем дотам.

Гледам я втренчено. Шестнайсет години седях до нея два пъти дневно на кухненската маса и нито един път не ми мина през ума, че тя може да не е родена Аскет. Познавам ли изобщо майка си?

— Ще има време да питаш — казва тя. После вдига края на ризата си, измъква затъкнатия в колана на панталона пистолет и ми го подава. Накрая докосва бузата ми. — Сега трябва да вървим.

Затичва се към края на коридора и аз се втурвам след нея.

Намираме се в подземието на централата на Аскетите. Майка ми работи тук, откакто се помня, затова не съм изненадана, когато ме превежда по няколко тъмни коридора, нагоре по влажно и усойно стълбище, чак до дневната светлина, без някой да ни попречи. Колко ли души от охраната на Безстрашните е убила, докато ме открие?

— Откъде знаеше къде да ме намериш? — питам.

— Наблюдавах влаковете още от началото на атаката — отвръща, поглеждайки през рамо към мен. — Докато не те открих, не знаех как ще действам. Единствената ми цел беше да те спася.

Гърлото ми се свива.

— Но аз ви предадох. Изоставих ви.

— Ти си моя дъщеря. Кастата няма значение. — Тя тръсва глава. — Виж докъде ни доведоха! Човешката природа не може дълго време да удържи доброто, рано или късно злото отново взима връх и започва да ни трови.

Тя спира на ъгъла на уличката и главния път.

Знам, че сега не е време за разговори. Но има нещо, което непременно трябва да разбера.

— Мамо, ти откъде разбра за Дивергентите? — питам. — Какви са те? Защо…

Тя издърпва пълнителя и поглежда колко куршума са й останали. Вади от джоба си още няколко и запълва празните улеи. Разпознавам съсредоточеното й изражение — същото, с което обикновено вдява конеца в ухото на игла.

— Знам за тях, защото и аз съм такава — отговаря и ме поглежда бегло, докато зарежда пълнителя. — Само аз се спасих, защото майка ми беше лидер на Безстрашните. В деня на Изборната церемония ми каза да напусна кастата и да си избера някое по-безопасно място. Отидох при Аскетите. — Пъха останалите куршуми обратно в джоба си и изправя рамене. — Аз обаче държах ти сама да направиш своя избор.

— Не разбирам защо сме толкова голяма заплаха за лидерите на кастите.

— Всяка каста налага на своите членове да мислят и действат по определен начин. Повечето го правят. За мнозинството от хората не е проблем да бъдат обучени в определен модел на мислене и да го следват до края на живота си. — Тя докосва здравото ми рамо и се усмихва. — Нашето мислене обаче се отклонява в десетки различни посоки. Ние не можем да се ограничим само с един модел и именно това ужасява лидерите ни. С други думи не можем да бъдем контролирани. От това следва, че каквото и да правят, ние винаги ще сме трън в петата.

Чувствам се така, сякаш някой е вдъхнал съвсем различен въздух в дробовете ми. Аз не съм Аскет. Не съм и Безстрашна.

Аз съм Дивергент.

И не мога да бъда контролирана.

— Идват — казва тя, поглеждайки иззад ъгъла. Надзъртам над рамото й и виждам неколцина от Безстрашните, въоръжени с пушки, да маршируват в познатия ритъм към нас. Майка ми поглежда назад. От дъното на уличката друга група от Безстрашните тича насам, движейки се в пълен синхрон. Тя ме хваща за ръце и ме поглежда в очите. Виждам как дългите й мигли потрепват, като примигва. Ще ми се в моето обикновено дребно лице да имаше нещо и от нейните черти. Добре поне, че в ума си съм наследила частица от нея.

— Върви при баща си и брат си. Уличката вдясно, после в подземието. Почукай първо два пъти, после три пъти, накрая шест пъти. — Тя обгръща с шепи бузите ми. Ръцете й са студени; дланите й са грапави. — Аз ще им отвлека вниманието. Но ти трябва да тичаш с всички сили.

— Не — поклащам глава. — Никъде не отивам без теб.

Тя се усмихва.

— Бъди смела, Беатрис! Обичам те!

Усещам устните й върху челото си, после тя изскача по средата на улицата. Вдигнала е пистолета над главата си и стреля три пъти във въздуха. Безстрашните се втурват напред.

Притичвам през улицата и потъвам в пряката. Тичайки, поглеждам през рамо да проверя дали някой от Безстрашните не идва след мен. Майка ми стреля по тях и задържа цялото им внимание, за да не ме забележат.

Отново обръщам глава назад, когато охраната започва ответна стрелба. Краката ми се подкосяват и аз спирам.

Майка ми замръзва, гърбът й се превива в дъга. От раната в корема й бликва кръв и обагря ризата в аленочервено. Върху рамото също избива червено петно. Стискам клепачи и това агресивно червено завинаги се запечатва от вътрешната им страна. Примигвам и отново виждам нейната усмивка, докато замита в купчинка отрязаните връхчета на косата ми.

Тя пада, отначало на колене с отпуснати покрай тялото ръце, после рухва на една страна върху паважа като парцалена кукла. Остава там, неподвижна и бездиханна.