Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (9)

Глава 8
Зохр

Слушах очарователната бъркотия от мисли на половинката си и осъзнах, че не знае, че мога да я чувам. Тревожеше се за мен. Тревожеше се за този на име Азар и успях да видя образа му в ума й. Ако го познаех, щях да го унищожа, дадох си клетва.

Отново изпробвах веригите, които държаха китките ми приковани долу. Когато бях изгубен в собствената си глава — полудял — не разбирах, че това са вериги, а само, че ме възпрепятстваха да летя и ме ядосваха. Сега виждах за какво са. Този Азар знаеше как точно да ме заключи. Знае, че крилата на Драконѝ са уязвими и нежни в основата си, точно където ме бодяха шиповете на гърба. Знаеше, че нашийникът на врата ми ще разкъса гърлото ми, ако опитам да се преобразя. Държеше ме затворен в двукраката ми форма.

Но с каква цел?

Претърсих мислите на половинката си, опитвайки се да науча от нея. Тя мислеше за друг мъжки. Бойд. Неин роднина, вече мъртъв. Тъжна е, че го няма, но само заради това, на което е бил символ. Имаше толкова много ненавист, когато мислеше за него.

Чудех се дали и аз имам роднини?

Мислите ми са… празни. Опитах се да си спомня миналото, но там нямаше нищо. Сякаш умът ми е в мъгла и не мога да премина през нея. Колко дълго съм бил обхванат от лудостта, зачудих се. Едва сега започвах да ставам отново себе си и чувството е като…

Като какво? Нямах нищо, с което да го сравня.

Изръмжах ниско от раздразнение и се извих срещу белезниците. Кожата ми — уязвима в двукраката ми форма — кървеше и се зачервяваше от метала.

Близко стоящ мъжки изръмжа нещо към мен, но не разбирах думите му. Говорех само с моята Ема.

И мислите й са обезпокоени. Тревожеше се дали не е направила грешка, като се е чифтосала с мен. Че съм твърде привързан и не знае в „какво се е вкарала“. Че ще поискам повече, отколкото може да ми даде. Но не я е страх от мен и това е хубаво.

Тревогите й са глупави. Скоро ще осъзнае, че искам само да я защитавам и да се грижа за нея. Преди се бях справял с капризни женски и за мен нямаше значение, че тя има съмнения. Аз нямах никакви. Ще й покажа, че съм правилната половинка за нея.

Веднъж, след като съм свободен, разбира се.

Дръпнах пак веригите си, ръмжейки от раздразнение. Исках да видя Ема. Исках да видя половинката си отново, да погълна чертите й, да вдишам дълбоко аромата й. Краткото време, в което бяхме заедно, не беше достатъчно. Имах нужда от още.

Но трябва да съм търпелив. Не мога да я уплаша и тя да избяга, криейки се от мен, не и докато съм в капан. Трябва да я накарам да осъзнае, че е моя и че ще я защитавам от всички други, които я заплашват.

Първо, обаче, трябва да се освободя някак. Погледнах към създанието — човека — наблизо. Той ме игнорира, а аз не харесвах мириса му. Не го исках тук. Исках половинката си. Пресегнах се, за да докосна ума й, но когато стигнах до нея, спеше и можех да почувствам изтощението й.

Отпуснах се във веригите си, въпреки че стиснах зъби. Ще чакам за нея. Заслужаваше си. За сега трябва да спи. Вместо това ще гледам, ще се уча и ще разбера каквото мога от това място. Сега умът ми е ясен и имах чувството, че виждам всичко за пръв път.

Трябва да науча всичко, което мога.

Ема

Странно е да имаш непознат в мислите си. Още по-странно е, когато този непознат не е изцяло човек. Спах по-голямата част от деня, но всеки път, когато се събудех, чувствах Зохр в мислите си, едва доловимото му присъствие, като напомняне, че никога няма да имам време сама със себе си отново.

С това щях да се справя по-късно. Сега имах други проблеми. Успях да стана от леглото и да проверя главата си. Няма инфекция. Раната изглеждаше добре и ме болеше по-малко от вчера.

„Не ти е добре заради огъня ми, нищо повече.“

Да, благодаря, че ме подслушваш, изръмжах си, но се опитах да държа тази мисъл скрита.

„Колко дълго ще продължи?“, попитах го.

„Не дълго. Трябва да си почиваш и да пазиш силите си. Имам нужда от теб, но сега не си силна.“

Простата увереност в мислите му е леко дразнеща, но е прав, че имам нужда от сън. Върнах се в леглото и когато пак се събудих, се разсъмваше, а Стария Джери беше в стаята ми, проверявайки превръзките ми.

— Как, по дяволите, влезе? — Промърморих му, придърпвайки остарялото одеяло около себе си.

— Отворих вратата. Стой мирно.

Погледнах към вратата, но ключалката не е счупена. Стария Джери трябва да е забравил да заключи, когато си тръгна вчера, а аз бях прекалено зле, за да забележа. Мисълта не ми хареса. Всеки е можел да влезе, а не вярвах, че тези хора няма да ме ограбят… или по-лошо.

— Благодаря — принудих се да измърморя.

„В беда ли си?“ Мисълта проби в главата ми, пълна с тревога. „Трябва ли да дойда?“

„Чакай, не! Всичко е наред!“ Явно съм мислила прекалено „силно“. „Всичко е наред, обещавам. Просто стой, където си. Не можем да им покажем, че си общуваме, това ще ни постави в опасност. Стой спокойно, разбра ли?“

„Лесно ти е да го кажеш“, отговори ми и дори мислите му звучаха нацупено. „Не ти си окована в това странно място.“

Трябваше да сдържа неохотна усмивка при това.

„Прав си, лесно ми е да го кажа. Но, моля те, просто ми вярвай, става ли? Трябва да ми имаш вяра, че знам какво върша, ако ще се измъкваме от тук.“

„Ти си единствената, на която вярвам, Ема. Но ще направя това, за което ме молиш.“

„Благодаря ти, Зохр. Аз…“

— Боли ли те? — Попита Стария Джери, разсейвайки ме.

— А? Какво? — Премигнах към него, опитвайки се да го фокусирам.

— Мръщиш се. Главата ли те боли?

— Не, чувствам се много по-добре — казах му, придърпвайки одеялото по-близо до гърдите си. Не е стопроцентовата истина, но наистина се чувствах по-добре от вчера, а и имах много неща за вършене. — Бих желала да се върна на работа в кухнята, ако не е проблем.

— Сигурна ли си? — Погледна ме дълго и твърдо. — Все още изглеждаш малко… — Сви рамене.

— Все още малко какво? — Подтикнах го да продължи, когато замълча.

Стария Джери сви рамене.

— Не във форма. Разсеяна. Ако имаш нужда от сън за още един ден, ще кажа на Азар и другите, че имаш треска или нещо такова. За правилната цена, разбира се. Имаш ли още от енергийните блокчета?

— Имам две в чантата си и обещавам, че съм добре — казах му с пресилена, фалшива усмивка. — Нищо, което хубава закуска да не може да поправи.

— Тогава е жалко, че си с тази група. Тук не получаваш хубава закуска, освен ако името ти не е Азар — засмя се на собствената си шега.

Засмях се заедно с него, въпреки че не го намирах толкова смешно.

„Притеснява ли те?“

„Не, но ти ме притесняваш! Не можеш ли да мълчиш поне за две секунди, за да мога да мисля?“

„Само две секунди? Няма да можеш да мислиш много.“

Изсумтях на глас и когато Стария Джери ме погледна странно, плъзнах краката си извън леглото.

— Нека ти дам тези блокчета.