Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (43)

Втори епилог
Зохр

След месеци

Шумолене на обвивка ме събуди.

До мен на леглото стоеше моята половинка. Претърколих се и я погледнах с едно око. На нощното шкафче имаше запалена свещ, а на закръгления й корем имаше пакет бисквити, които по-рано бях скрил.

— Мога да обясня — каза ми Ема с пълна уста.

„Да обясниш, че ядеш подаръка си? Този, който скрих, за да те изненадам?“, подразних я, плъзгайки ръка по бедрата й и придърпвайки я към мен. Тя вдигна бисквитите и ги сложи на шкафчето, а аз наведох глава към извивката на корема й, слушайки как малкото ни рита и се движи в нея.

— Бях изненадана — възрази ми тя, но не звучеше виновна. — Бебето беше гладно.

Изсумтях.

„Казваш това всеки път, когато те хвана да ядеш.“

— Е, истина е. — Облиза пръстите си и сви рамене. — Детето ти е винаги гладно.

„Прилича на майка си.“ Целунах корема й. „Яде, яде и яде.“

— Ревнуваш, защото не ти оставих никакви бисквити — подразни ме и плъзна ръка през косата ми. Ласката й бе нежна и почувствах смеха й, когато се изкиска. — Какво да кажа, Младши иска нещо сладко. — Погледна празната опаковка с лека въздишка. — Само съм тъжна, че не беше по-голяма опаковката.

„Нуждата ти за сладко нараства заедно с корема ти.“

— Не е лъжа — въздъхна тя. — В състояние съм да довърша още една кутия и то веднага.

„Тогава ти и малкото ни“, спрях, за да целуна още веднъж изпъкналия й корем, „ще сте удовлетворени да разберете, че Каел и половинката му имат още две такива, които са за мен.“

Ема ахна.

— Шегуваш ли се? — Размърда се под мен.

„Не. Ще ги вземем утре. Казах й, че ще разменя сапун за бисквитите.“ Изглежда, че с напредването на бременността си, силните миризми не понасяха на половинката на Каел. В последно време искаше сапуни и шампоани с определен аромат… а половинката ми искаше сладко. Това беше сделка, която работеше добре за нас, точно както сделката със Саша и фъстъченото масло. Но половинката на Дакх е щедра. Последният път, когато имаше буркан от него, извика всички, за да си го споделим.

Хубаво бе да имаш клан отново, дори и толкова малък. Първоначално моята Ема не беше сигурна дали иска да остане с другите дракони и половинките им. Отшелникът в нея беше научен на самота, но харесваше приятелите си и безопасността на малката група дракони и ездачи, които може да предложи. Понякога казваше, че ще продължим… но този ден не дойде с месеци. Не мисля, че щеше да е скоро.

Но това не ме интересуваше. Важното бе да съм с моята Ема. Тя бе от значение.

Като крилете ми е. Нощем ги разтягахме, трудейки се упорито да се уверим, че са способни, колкото могат. Можех да летя на малки разстояния за кратко време, но лесно се уморяваха и ми липсваше финеса на другите дракони във въздуха. До тях по-дебелите ми криле бяха тромави и неумели. Не беше важно. Можех да летя достатъчно, за да защитавам половинката си, и очите й заблестяваха ярко от удоволствие дори на най-малките полети.

Може би някой ден отново щях да мога да летя напълно. Може би не. Намирах, с всеки изминал ден, че това беше от все по-малко значение.

Женската ми грабна още една бисквита от шкафа и я захапа, докато малкото в корема й се извиваше.

— Зает е тази вечер — каза ми между хапките. — Дори и да исках да спя, не мога. Сякаш танцува там вътре.

Сложих ухо на стомаха й.

„Може би просто е щастлив.“

— Може би. — Погали лицето ми със свободната си ръка, замислена. — Ами ти? Щастлив ли си?

„Повече от щастлив.“

— Аз също — каза тя меко. — Особено при мисълта за още две опаковки бисквити.

Смях изтътна в гърдите ми, а тя се присъедини към мен.

„Щастлив“ е толкова странна, преходна дума. Преди месеци бях луд. Светът ми не беше нищо повече от кръвожадност. Не можех дори да си помисля за „щастлив“. А сега в моя свят имаше толкова много, всичко благодарение на Ема.

Аз съм… щастлив. Тя е моето щастие. Тя е моето всичко. И сега, когато сме семейство, не можех да си представя някой друг воин Драконѝ да е бил изпълнен с толкова щастие.

Нямаше значение какво се е случило в миналото. Всичко, което беше важно, е бъдещето. А то е щастливо.