Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (41)

Глава 40
Ема

Повдигнах се към нежното докосване на голям нос по брадичката ми.

„Половинке. Събуди се, моя Ема. В безопасност сме.“

Отворих очи, въпреки че ги чувствах тежки, и всичко, което исках, е още малко сън. Главата ми туптеше с тъпа болка и имах чувството, че съм пребита. Не усещах никакъв друг мирис, освен овъглено и бях доста сигурна, че за дни ушите ми ще звънтят.

Но когато зрението ми се фокусира, видях нещо красиво — голяма, златна драконова глава се надвесваше над мен. Пресегнах се и погалих носа му, без да съм изненадана, когато видях драскотини и сажди по ръцете си.

„Хей, бейби. Добре ли си?“

„Да.“ Погали с нос брадичката ми. „Ти, обаче, трябва да си почиваш.“

„Не мога да повярвам, че шибанякът имаше бомба. Кой прави това?“ Все още не можех да го преживея. „Беше съгласен да убие себе си заедно с нас. Просто съм… шокирана.“

Зохр не беше.

„Видът му не приема добре поражението. Осъзнал е, че идваме за него и е решил да ни унищожи. За наш късмет не сме толкова арогантни, като него и не го чакахме да действа.“

„Без майтап.“ Чувствах се късметлийка да съм жива и когато седнах, обвих ръце около голямата златна муцуна на Зохр. „Благодаря ти, че ме спаси.“

„Недей. Ти си ми половинка. Никога не бих позволил да бъдеш наранена. Ако това стане, значи и аз ще умра, защото не бих могъл да живея без теб.“

Да чуя тези думи изречени така пламенно ме изплаши истински… но в същото време знаех какво има предвид. Щях да бъда изгубена без него. Не можех да си представя да продължа да живея без своя дракон. За толкова кратко време бе започнал да значи всичко за мен.

— Нека не правим това отново, става ли?

Зохр ме побутна отново, мислите му са смесица от закрилничество и облекчение.

„По-скоро следващия път аз ще поема водачеството, но се надявам да няма следващ път. Няма да ти позволя да се излагаш на опасност никога повече. Ако се налага да те напълня с малкото си, за да се криеш зад мен, вместо да вървиш напред, ще го направя.“ Очите му блестяха с удоволствие. „Всъщност приветствам предизвикателството на подобна задача.“

— Интересно как винаги се връщаме към секса с теб, chacho — прошепнах, притискайки буза към люспите му. Хубаво бе просто да се облегна на голямото му драконово тяло и да знам, че съм в безопасност.

„Винаги си в безопасност с мен, огън мой.“ Мислите му бяха като топъл балсам. „Ти си всичко за мен, любов моя.“

— Сега какво?

„Мисля, че ти казах. Ще те напълня с малкото си.“ Мислите му бяха едновременно закачливи и болезнено сладки.

Изкисках се и потупах люспите му с пръсти.

— Имам предвид в момента. Не следващите няколко седмици. Връщаме се и казваме на другите какво сме направили? Или побягваме? Какво?

„Каквото решиш, ще те последвам. Желаеш ли да изоставиш човешките си приятели и драконите им?“

— Трудно е — признах. — Има част от мен, която иска да избяга надалеч и да изчезне с теб. Стар навик, предполагам. Нищо от това нямаше да се случи, ако се бях пазила, знаеш ли? Но тогава нямаше да те имам. — Погалих люспите замислено, гледайки в яростните му драконови очи. Трябваше да бъда ужасена от това чудовищно, свирепо същество, но всичко, за което си мислех, е душата му. Той не бе враг. Той бе другата ми половинка. Животът му се беше променил След, както се беше променил моят.

Преди си мислех, че След е най-лошото, което може да се случи на човечеството. На мен.

Сега мислех, че може би е било най-доброто. Даде ми Зохр.

— Нека си вървим у дома — казах му, ставайки.

„Къде е домът?“, попита той, душейки косата ми.

— Където сме заедно — отговорих с усмивка. — Но за сега вероятно трябва да кажем на Клаудия и останалите, че сме се погрижили за Азар. Освен ако нямаш други планове?

„Знаеш плановете ми.“ И ми изпрати куп картини на двама ни, преплетени, без да оставя съмнение какво иска да правим.

Изкисках се.

— Винаги ти и чифтосването, chacho. — Престорих се, че съм разгневена, но реално… мислех, че това е една страхотна идея. Хубаво легло, моята Драконѝ половинка до мен и цялото време на света.

Много хубава идея.