Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (40)

Глава 39
Ема

Не бе изненадващо, когато отворихме вратата и видяхме високия, зловещ салорианец да седи сам на масата, разположена в трапезарията. Погледна ни, когато влязохме, с една ръка близо до звънеца. С другата ръка разгръщаше списание. Толкова бе тихо, че можех да чуя тиктакането на часовник.

— Къде ми е вечерята, Ема? — Гласът му бе мек, безгрижен.

Бях шокирана. Всъщност толкова шокирана, че останах без думи. Вечерята му? Съвсем бе полудял. Стиснах оръжието си, съпротивлявайки се на желанието да откача и просто да засипя копелето с куршуми. Знаех, че трябва просто да вляза, да застрелям задника и да продължа с живота си, но нещо в мен иска да го предизвика. Да получи отговори. Да го накара да разбере, че това, което прави, е лошо.

— Не съм тук за вечерята ти, кучи син такъв.

Азар повдигна вежда към мен.

— Тогава защо си тук? — Погледът му се отмести към Зохр, моя голям златен щит. — Освен ако не си ми донесла подарък.

— Не — успях да кажа. — Тук сме, за да те довършим.

Той ми се усмихна с малка, подигравателна усмивка.

— Очарователно. Сигурен съм, че е така. — Отгърна страницата на списанието си с отегчение. — Ако случаят е такъв, защо все още говоря? Защо не съм мъртъв?

— Искам отговори.

— Странно, моята цел е същата. Искам отговори. И все пак мислиш, че аз греша, а ти си права. — Гласът му е спокоен и леко снизходителен.

Изплюх:

— Убиваш хора! Използваш ги и ги оставяш.

— И ти дойде тук, за да ми изнесеш лекция какво непослушно момче съм и после си тръгваш? — Погледна презрително оръжието. — Защото не изглежда да е така.

— Спри да се опитваш да ме накараш да звуча като теб! Не съм същата! — Извиках към него.

Зохр постави успокояваща ръка на рамото ми.

„Ема. Недей. Така действа. Промъква се под кожата ти и те кара да се съмняваш кой си.“

Поех си няколко дълбоки глътки въздух, раздразнена и леко уплашена. Ами ако е прав? Не дойдох тук, за да си говорим. Дойдох, за да се отървем от него. Като него ли съм? Отървавайки се от тези, които се намират на пътя ми?

„Не приличаш на него изобщо, огън мой. Оставяш го да се добере до теб. Каза това, за да те накара да се съмняваш.“

Знаех, че Зохр е прав… но също така знаех, че и Азар е прав.

Часовникът продължи да тиктака в тишина. Замислих се какво да кажа. Нещо, което да опровергае думите му. Голямата ръка на Зохр е успокояваща на рамото ми и проговорих:

— Не бих изпращала хора към смъртта им отново и отново.

Той наклони глава.

— Това ли си мислиш, че правя? Леле. Нищо чудно, че си толкова ядосана.

Сега бях объркана.

„Да го изям ли и да приключваме?“, попита нетърпеливо Зохр.

Поклатих глава. Исках да чуя това. Исках да… го разбера. Исках да знам как работи ума му, за да съм сигурна, че никога, никога няма да свърша като него.

— Защо си убил всички, които ти вярваха? Защо продължаваш да изпращаш дракони към Разрива, ако умират? Всички ще се провалят и все пак продължаваш да ги убиваш!

— Ах, но дали се провалят, защото ще се провалят всички? Или на точно този Драконѝ му липсва силата? — Погледна ме предизвикателно и отгърна страницата на списанието, сякаш имахме приятелски разговор. — Как да знам, че този няма да успее? Че този има силата, която другите нямат? Да не ги изпробвам ли?

Отново отговорих яростно.

— Не и ако това означава смъртта им!

— Но те не са ли вече ходещи мъртъвци? Умовете им ги няма. Не са нищо повече от ярост и люспи. Убиват стотици и стотици от твоите хора с едно издишване. Някои биха си помислили, че им правя услуга. — Усмихна се, показвайки изтъпените си зъби. — Не искаш ли това, в края на краищата? Да освободиш света от Драконѝ и вида им? И двамата имаме тази цел. Искам да си отида у дома.

Главата ме заболя от опитите да се разбера с него. От опитите да му покажа, че греши, без значение как го нарича той. В сърцето си знаех, че е жесток и зъл, но колкото повече говореше, толкова повече се съмнявах.

„Това е, което прави вида му“, каза ми Зохр. „Затова е отрова да ги слушаш. Не му позволявай да те промени.“

— Те не са ходещи мъртъвци — казах му, бавно и замислено. — Ако са отвъд спасението, моят Зохр нямаше да е тук. Другите нямаше да имат половинки. Само защото не са наред в момента не означава, че не е останало нищо. А ти си чудовище, манипулираш ги. — Повдигнах оръжието си отново. — Което ни води до причината, поради която сме тук. Унищожаваш хора, които са невинни.

— Дали? Те почти унищожиха вида ти. — Изражението му е хладно, пренебрежително. — Биха си помислили, че ще видиш правотата ми.

Поклатих глава.

— Не приличам на теб по нищо.

— Жалко. Значи си дошла да ме унищожиш, защото си мислиш, че греша. — Устата му се изви в сардонична усмивка, която изглеждаше обидна и зловеща едновременно. — Така ли е?

— Не мога да те оставя да продължиш да правиш това, което правиш на тези дракони. Не заслужават да умрат само защото не искаш да рискуваш собствения си врат.

— Виждаш ли, тук грешиш, малки човеко. Доста готов съм да рискувам врата си. — Очите му блестяха ярко и за момент си помислих, че ще станат сиви, но те останаха с този странен, приглушен златен цвят. Той се… подхилваше.

Сякаш знаеше нещо, което аз не знам.

Изстинах.

„Какво става?“

„Не знам. Не мога да кажа какво си мисли.“

Повдигнах оръжието и огледах Азар над дулото. Не изглеждаше уплашен. Изглеждаше… самодоволен. През цялото време този глупав часовник продължаваше да тиктака.

Тик. Так. Имаше нещо в него, което ме притесняваше, точно както усмивката му. Не съм сигурна какво…

Чакай. Откъде, по дяволите, е намерил часовник? Защо има нужда от такъв?

— Къде е часовникът? — попитах.

Той се изкиска и отгърна страницата.

— О, няма часовник.

— Тогава какво тиктака?

Той повдигна вежда.

— Не можеш ли да познаеш? Щом ще идваш да ме посещаваш, мога да донеса поне подарък.

О, Господи. Не е часовник. Бомба е. Това лудо копеле ще ни взриви.

„Тръгваме си“, изпрати ми Зохр, мислите му режеха като нож. „Веднага.“

Азар започна да се смее, странен, нечовешки кикот, който накара кожата ми да настръхне.

Започнах да свалям оръжието…

Майната му. Дойдох тук, за да направя нещо и ще го направя. Повдигнах го обратно и сложих пръста си на спусъка, стреляйки. Червено се разпростря по гърдите му и очите му се разшириха изненадано. Хвана изцапаната си с червено роба шокирано, сякаш учуден, че съм се осмелила да го застрелям.

— Сега си тръгваме — прошепнах на моя дракон, сваляйки оръжието. Погледнах Азар за последно, който все още се държеше за гърдите си шокирано. Тиктакането сякаш ставаше все по-силно в главата ми.

Зохр ме грабна около кръста и ме дръпна към него, тичайки обратно през вратата на трапезарията. Чух трясък зад нас — вероятно Азар, паднал на пода, — но не спряхме. През лобито и навън, и все пак не спря.

През цялото време продължавах да мисля за тиктакането. Колко време имахме…

Нещо експлодира.

Полетях към земята и въздухът напусна дробовете ми със свистене при удара. Главата ми се блъсна в бетона на тротоара. Тежко тяло се стовари върху мен и бегло осъзнах, че това е моят дракон — Зохр се беше променил в бойна форма и тялото му ме защитаваше от експлозията. Ушите ми звънтяха и светът се люлееше около нас.

Какво…

„Добре ли си?“ Мислите му бяха викове в главата ми.

Имах чувството, че лицето ми е смачкано и кашлях, отчаяно опитвайки се да вкарам въздух в дробовете си, но поне бях жива.

„Добре съм“, казах му слабо, въпреки че едва стоях в съзнание. Главата ми туптеше и не исках нищо повече, освен да заспя. „Ами… ти?“

„Това е огън, не може да ме нарани.“ Мислите му бях пълни с облекчение и привързаност. Един голям преден крак внимателно ме повдигна и ме притисна към люспите му. „Наведи глава. Ще те нося.“

„Азар?“, попитах.

„Не може да оцелее след такъв удар в двукраката си форма.“

„Хубаво.“ Това бе последната ми мисъл, преди да припадна.