Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (38)

Глава 37
Ема

Час след тих час преминаваха.

Чакахме, готови за Азар и хората му в сградата с развяващото се знаме, плющящо на вятъра. Ейми беше в дома си, в безопасност и парфюмирана в скривалището си, докато Клаудия се въртеше около нея и се уверяваше, че е защитена. Бях наясно, че Клаудия ми е ядосана, задето използвах сестра й като стръв, но знаеше, че това е правилното нещо.

Планът трябваше да проработи перфектно, но докато нощта преминаваше и дневната светлина се приближаваше, без да мине и един мотор през града, бях принудена да призная, че Азар не се хвана.

Нямаше да дойде за „Фелисия“. Никой нямаше. Нямаше да изпрати хора да приберат млада, нова женска за драконова стръв. Или знаеше, че е капан, или нямаше нужда от нея. Което и да бе, нямаше да дойде.

Стиснах юмруци в скривалището си на третия етаж на сградата, раздразнена. Зохр чакаше в човешка форма до мен, готов да се промени всеки момент. На няколко етажа над нас чакаха Каел и Дакх, с половинката на Дакх наблизо, въоръжена до зъби.

За нищо.

„Разсъмва се“, каза Зохр. „Клаудия и Саша ще отидат да си починат за няколко часа. Ти също трябва.“

— Добре съм — отговорих му, вземайки бинокъла и оглеждайки улиците под нас за пореден път.

„Огън мой, ако дойде, ще го подуша.“ Зохр отмести косата от бузата ми с ноктите си с внимателен, любящ жест. „Ти можеш да си починеш. Ще те събудя.“

— Добре съм — отговорих му упорито. — Искам да остана будна. Знам, че в момента, в който заспя, той ще се покаже и искам да съм готова да изпратя куршум между очите му.

„Много добре.“ Прокара нокти по брадичката ми. „Но ако се умориш, трябва да си починеш.“

Нямаше да стане. Знаех, че няма. Прекалено бях напрегната. Прекалено нетърпелива да приключа с това. Исках да продължа. Исках да продължим с животите си, а не можехме с Азар, дебнещ в сенките. Но кимнах и се настанихме, за да чакаме още малко.

Дремнах малко през деня. Не можах да го избегна. Следобедът е невероятно горещ и тежката топлина ме настигна. Носех се между изтощения сън и будността. Тихо бе, единственият шум идваше от вятъра.

Нямаше мотори. Нито дракони, освен този до мен. Нищо.

Ядях, без да усещам вкуса на храната. Пиех, за да стоя хидратирана, и стисках оръжието си, надявайки се против всякаква надежда, че ще покаже лицето си. Щеше да е в последния момент, в който го очаквам, знаех го. Затова не можех да напусна поста си. Затова трябваше да остана готова и на пост.

Моя работа бе да го довърша.

Здрач. Мамка му.

Събудих се по здрач, само за да осъзная две неща.

Спала съм почти десет часа.

И Азар все още не беше пристигнал.

Нямаше да дойде. Нямаше да падне в капана ни. По дяволите. Стиснах юмруци, докато търках очите си.

„Все още нищо?“, попитах Зохр.

„Нищо.“ Очите му се въртяха от златно, със следа от черно по краищата. Погледна празните улици, очевидно раздразнен. „Нито звук или миризма. Нищо. Никой не се е приближавал. Другите се предадоха засега. Каел и Дакх ще си тръгнат. Половинката на Дакх трябва да си почива и Каел се тревожи за своята. Ще се прегрупираме и ще измислим нов план, след като се наспим.“

Трябваше да се съглася с това. Да направя това, което са предложили другите. Хубаво и разумно бе. Дойдохме тук за помощ и щяха да ни я дадат. Просто… пропиляхме два дена, действайки разумно. Колко други дракони щяха да умрат, ако чакахме „разумно“? Какво щях да правя, ако Азар се прокрадне в моя Зохр отново, докато сме „търпеливи“?

Майната му на това.

„Съгласен съм“, каза Зохр, улавяйки мислите ми. Сложи ръка на шията ми, докосването му е топло. „Ще действаме ли по нашия начин?“

Изпълних се с прилив на благодарност и любов за този мъж. Разбираше как се чувствам. Нямаше нужда да се обяснявам на моя дракон — той знаеше. Кимнах.

„Да. Тръгваме след него. Ти и аз. По нашия начин, както трябва да бъде сторено.“

Изражението му бе решително.

„Справяме се с проблема, за да можем да се фокусираме върху други неща.“ Очите му станаха страстни. „Като уверяването, че ще носиш малкото ми.“

„Уверяване, а? Мисля, че това е учтив начин да кажеш, че просто искаш да чукаш много.“

„Не искам да чукам нищо. Искам да се чифтосвам с теб.“ Устата му се изви с намек за усмивка. Имаше толкова много обещание в това малко изражение, което ме остави без дъх.

„Същото, бейби. Същото.“