Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (34)

Глава 33
Ема

Не можех да не се тревожа за моя Зохр, докато пътувахме през града, насочвайки се към сградата, в която Клаудия и Каел бяха устроили дома си. Не че мислех, че другата жена и драконът й ни мислят злото. Просто… винаги трудно се доверявах на други. Дори с половинката ми това не се беше променило. Знаех, че ми пази гърба, но останалата част от света… не чак толкова.

„Нямаш доверие“, изпрати ми Зохр развеселено.

„На никой друг, освен теб“, съгласих се.

Клаудия и Каел очевидно са се разположили в търговската част от града, в един от старите, счупени небостъргачи. Бях леко нервна от височината на „гнездото“ им. Когато тя посочи към сградата, трепнах вътрешно. Изглежда беше на един от горните етажи, на, както изглежда, двадесететажна — или повече — сграда.

„Безопасно е, Каел ми обеща.“ Зохр звучеше уверен.

Сигурна съм. Нищо толкова високо и окупирано от дракон не се намира лесно на нечий радар. Замислих се за крилата на Зохр и се разтревожих, че няма да може да прелети дотам. Но стоейки на земята не бе добра идея, не и след като изстрелях фойерверките. Дори аз не съм достатъчно наивна да си мисля, че хората на Азар няма да дойдат да разследват — или войниците от близкия форт. По-добре да се махнем.

Просто не бях сигурна дали Зохр ще успее да стигне до върха на такава висока сграда, особено след като е пътувал цяла нощ.

„Мога да го направя“, увери ме той. „Каел ме попита дали желаеш да те носи.“

„Какво? Не!“ Почти се засегнах от мисълта. „Не искам да яздя на ничий гръб, освен твоя.“ Да го направя ми приличаше на ужасно предателство към интимната ни връзка.

„Чувствам същото. Не ми тежиш изобщо. Мога да те нося. Той просто е любезен.“

„Ако мислиш, че ще успееш, вярвам ти“, казах му. „Но ако не е така, кажи ми. Ще измислим нещо на земята.“

„Мога да се справя. Но трябва да се държиш здраво.“

„Никоя жена няма да те стиска толкова силно с бедрата си“, уверих го.

Той изтътна ниско.

„Запази тези обещания за по-късно.“

Флирт.

След миг Клаудия и Каел се издигнаха във въздуха и полетяха към гнездото си. Проследих ги с поглед, закривайки очи с ръка, за да видя къде ще се приземят. Определено на върха. Ъгх.

„Дръж се здраво, половинке“, предупреди ме Зохр.

Притиснах потните си ръце към люспите му, наведох се към тялото му и затворих очи. Почувствах момента, в който разтвори криле, почувствах разтварянето им, и тогава скочи, карайки света да се завърти. Странно, но не ме бе страх, че ще ме изпусне — тревожех се, че няма да има силата да стигне до целта. Изглеждаше невероятно далеч и знаех, че е уморен.

Почувствах крилата му да се предават, почувствах мислите му да се напрягат.

„Можеш да го направиш“, изпратих му яростно. „Можеш! Само малко по-високо!“

„Аз… знам…“, бореше се и почувствах голямото му тяло да се удря в стената на небостъргача.

Ахнах, когато се повдигнах от седалката си и седнах обратно на люспестото му рамо.

„По-здраво, половинке“, предупреди ме той. „Останалата част от пътя ще я изкачим.“ Почувствах ноктите му да се заравят в метал и бях щастлива, че е толкова силен.

„Почти съжалявам за нокътя, който отхапах“, каза ми той. „Почти.“

„Боже Господи, без мръсни мисли точно сега, chacho. Просто се катери!“

Почувствах тътен от развеселеността му.

„Катеря се“, увери ме. „Катеря се.“

Не смеех да отворя очи, защото се страхувах какво ще видя. Не смеех да мръдна и мускул, прекалено уплашена, че ще падна от него и ще се приземя на земята. Вятърът бе силен, разбърквайки косата ми и избутвайки я в лицето ми.

Зохр решително се повдигна и светът се наклони. Стиснах го още по-силно с краката си, задържайки дъха си.

„Вече сме горе, половинке. Можеш да дишаш отново.“ Изпрати ми привързаност с мислите си. „Запазих те в безопасност.“

„Знаех си, че ще го направиш.“

„Имаше съмнения“, каза ми развеселено. „Всичко е наред. Аз също се съмнявах.“

„Не ми казвай това!“ Целунах бързо люспите му, преди да повдигна глава и да отворя очи. Зората тъкмо се появяваше и видях най-странния апартамент. Таванът в единия си край имаше дупка, с мебели за градина точно под нея, като някакъв странен тавански прозорец. Отдолу, под непокътнатия покрив, можех да видя истинска мебелировка, заедно с лавици за книги и кухненски принадлежности. Имаше голям килим на пода. Изглеждаше домашно, което е странно, защото това ми приличаше на офиссграда.

Каел се приземи през отворената част и докато гледах, Клаудия работеше по разкопчаването на всички тези каиши, които я държаха на направеното седло, разположено между драконовите рамене. Изглеждаше сякаш язди наистина, наистина голям кон. Колко интересно. Трябваше да се науча да правя същото нещо. Не знам защо сама не се бях сетила.

„По-късно“, обеща ми Зохр. „Каел каза, че Саша и Дакх имат същото нещо и прави язденето далеч по-лесно и безопасно.“

„Перфектно.“ Разбира се, няма да ни трябва веднага, след като за известно време няма да можем да летим.

Клаудия прехвърли крака си през гърба на Каел и се плъзна на земята. Махна очилата си и каската, хвърляйки ги на маса, и ме погледна.

— Рано е. Искаш ли кафе?

Все още им нямах доверие на сто процента, но поне можех да съм учтива.

— Звучи добре.

— Ще го сложа. Каел ми каза, че Дакх е казал, че Саша тъкмо се е събудила и ще са тук скоро. — Поклати глава. — Не съм сигурна как е проспала тези фойерверки, но, е факт. — Потъна в апартамента. Каел излетя през дупката и се изкачи на следващия етаж, на противоположната страна, откъдето влязохме. Прибра крилата си и седна на бедрата си, гледайки ни с въртящи се, любопитни очи.

„Върви и говори с нея“, каза ми Зохр. „Аз ще те чакам тук.“

„В бойна форма?“, попитах, докато той се снижаваше към пода, за да мога да сляза. Плъзнах се отстрани — далеч по-малко грациозно от Клаудия — и се препънах.

„Да. Ако се наложи да те защитавам.“ Подуши косата ми и отиде на покрива, настанявайки се до Каел.

„Мисля, че ще сме добре“, казах му. В момента сме прекалено надълбоко. Огледах приятното място на Клаудия. Въпреки голямата дупка в тавана изглеждаше доста приятно за живеене. Стените бяха украсени с рамкирано изкуство, имаше хубави мебели и в ъгъла имаше абсолютно разкошно легло с много пухкави възглавници и чисто изглеждащи одеяла. В далечния край в „кухнята й“ имаше печка на въглища с грил над нея, за да може да готви. На близък шкаф се намираха доста кухненски прибори и храна. Очевидно е, че животът След третираше Клаудия добре и че бе доста добра в намирането на хубави предмети. За мен стана очевидно, че защитата не е високо в списъка й с приоритети, защото мястото е отворено и ветровито, въпреки тексаската жега, докато моят малък автомагазин беше наистина горещ, но пък безопасен.

„Те нямат нужда да се тревожат за това толкова нависоко“, каза ми Зохр. „Никой не може да ги достигне.“

„Трябва да е хубаво.“

Клаудия извади няколко чаши и постави кафеварка върху грила над въглищата.

— Гладна ли си? — попита. — Имам стари Pop-Tarts, които са още опаковани. Ако нямаш против, че са малко сухи от изминалото време, са доста добри за закуска.

Опитах се да не реагирам на предложението, но, Боже. Pop-Tarts. Помъчих се да се правя на незаинтересована, въпреки че вече се лигавех. Седнах на малката й маса и се настаних удобно.

— Какъв вкус?

Очите й заблестяха от удоволствие.

— Шоколад.

О. Боже. Мой.

— Да, моля.

Тя се ухили и ми подаде шумоляща опаковка, която накара сърцето ми да пее.

— Имах и фъстъчено масло за една минута, но Саша го отмъкна. Наистина е пристрастена към него. Как си пиеш кафето?

Опитах се да не се разплача от радост, докато разопаковах една от безценните Pop-Tarts. Ако намерех кутия, щях да ги скрия от света, вместо да ги споделям с непознат.

— Имаш ли захар?

— Да. Имам и стара сметана, но вкусът е леко избледнял. Искаш ли все пак?

Поклатих глава.

— Само захар.

Изчакахме кафето и отхапах за пръв път от Pop-Tart. Старо и твърдо е — както очаквах да е — но въпреки това имаше сладък вкус на шоколад и затворих очи в наслада.

„Караш ме да ревнувам от храната“, каза ми Зохр с ниско ръмжене.

„О, моля те, мисля за пениса ти по същия начин“, отговорих му. „И го получавам далеч по-често от Pop-Tarts.“

Очаквах да ми изпрати игрив отговор, но вместо това каза:

„Идва друга женска.“

„Саша?“, попитах, преглъщайки трудно през сухия, вкусен Pop-Tart.

„Не знам. Идва отвътре. Никой Драконѝ не я придружава. Мога да помириша парфюм.“ Мислите му са пълни с отвращение. „Мирише ужасно.“

Сякаш чувайки мислите ми, Клаудия грабна пакет Pop-Tarts и седна до мен на масата, вдигайки крака.

— Сестра ми Ейми ще се присъедини към нас, става ли? Мога да кажа, че си говориш със Зохр и просто исках да те уверя, че тя не е проблем. Може да й вярваме.

— Добре — казах между хапките, въпреки че съм малко скептична. Не съм сигурна, че вярвам на нещо от това.

„Каел каза да не се тревожиш за сестрата на Клаудия. Тя е мека.“

„Мека?“ Опитах се да разбера какво има предвид, но след миг стана очевидно, когато слаба, привлекателна блондинка влезе в стаята. Можех да подуша стената от парфюм, която я покриваше, още преди да се приближи, и описанието „мека“ изглеждаше доста правилно. Косата й бе дълга и мека, и носеше тънка, прозрачна лятна рокля. Изглеждаше по-млада от Клаудия и много нежна. Сладка.

Брат ми и хората на Азар щяха да я изядат жива.

Тя ми се усмихна срамежливо, докато се приближаваше към масата, вървейки бавно. Накуцването й стана по-ясно изразено, когато се приближи, и седна тежко.

— Закъснях ли за закуска? — Дори гласът й е нежен.

— Изобщо — каза Клаудия. — Все още чакаме кафето и Саша. Искаш ли Pop-Tart?

Ейми поклати глава. Усмихна ми се.

— Много се радвам да се запозная с теб, Ема. Саша ни е казвала много за теб.

— Така ли? — попитах между сухите хапки, леко изненадана. — Откъде знаеше, че съм аз?

— О… е, предположих, че ако имаме посетител с дракон, трябва да си ти. Никой друг няма да бъде допуснат дотук. — Тя погледна към сестра си несигурно и забелязах, че погледът й се отклони към големия ми дракон, стоящ горе.

— Да отидем ли в твоята стая? — попита Клаудия, ставайки от масата.

— Не, всичко е наред. Сложих си допълнително парфюм — отговори Ейми и усетих раздразнението й. — Предпочитам да съм навън, след като днес не е драконов ден, и трябва да съм в безопасност с два дракона наоколо. Вече три — добави, когато над нас мина сянка.

— Добре, но ако някой се приближи… — предупреди Клаудия.

— Знам — каза Ейми търпеливо. — Скрий се.

Гледах ги любопитно. Клаудия ме погледна и обясни:

— Ейми не е чифтосана. Опитваме се да я скрием от другите мъжки в околността.

— Предположих, заради парфюма.

— Ема — чух радостен глас наблизо и погледнах през рамо, виждайки Саша да се приближава бързо, тъмните й къдрици подскачаха. Сияеше срещу мен и разтвори ръце широко, след което ги обви около мен.

Стоях неловко и я потупах по гърба. Не съм привикнала към привързаността.

— Хей, ти — казах й.

— Изглеждаш много добре — отговори, стискайки ръката ми.

— Ти също — казах и наистина го мислех. От последния път, в който я видях, беше напълняла и сега цялата беше в извивки. Усмихваше се и имаше розово сияние по бузите си. Тя е… очарователна, да му се не види. — Да си драконова половинка ти отива.

— На теб също — каза и очите й се разшириха. — Когато каза, че ще останеш със Зохр, не знаех, че сте заедно.

Изкашлях се, защото не съм сигурна как да обясня, че съм се чифтосала със Зохр, за да получа умствена връзка, и че привързаността дойде по-късно.

— Дълга история.

— Радвам се, че си избягала от Азар. — Потрепери леко и седна до моя стол на масата. — Зловещ ми е. Не знам как един човек може да е толкова зъл.

— Там е работата — казах й и взех чашата с кафе, която Клаудия бутна към мен. Отпих и почти простенах на глас. Беше сложила доста захар и, Боже, невероятно е. Моментално забравих мислите си.

„Кажи им за Азар“, напомни ми драконът ми. „Кажи им, че никой не е в безопасност.“

Леле. Вярно. Разсейвах се от захар, а бяхме в опасност.

— Там е работата — повторих. — Не сме избягали от Азар.

Саша се вцепени и я видях как се разтревожи, тялото й се стегна.

— Той е тук?

— Не — казах бързо. — Но само защото физически не е тук, не означава, че сме в безопасност. Мога да обясня…