Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (32)

Глава 31
Ема

„Дом. Това е дом.“

Меланхоличните, силни мисли на Зохр ме събудиха. Седнах в леглото и сложих ръка на рамото му. Не виждах лицето му, но умът му препускаше от много картини. Пустини. Планини. Дом. Подскочи в леглото, тялото му трепереше.

Побутнах го леко.

— Зохр? Какво правиш?

„Хората ми.“, каза ми. „Те са тук. Добре са.“

— Сънуваш — отговорих му, чувствайки се виновна. Горкият. — Събуди се.

Но мислите му само станаха по-дълбоки и по-интензивни. Търсеше нещо и това ме притесни. Гледах го как се извива неспокойно в одеялата, и когато отново докоснах ръката му, той се стегна, все още хванат в съня си — или кошмара.

„Ще се върна.“

Ще се върне? Къде си мисли, че ще ходи?

— Не, Зохр. — Сега бях разтревожена, особено след като картините на красивата, тъжна жена изпълниха ума му. Почувствах острието на ревността при вида й в мислите му, но в тях нямаше привързаност, само любопитство. Викаше го.

Започнах да се притеснявам. Това не е обикновен сън.

— Остани с мен! — извиках го, разтърсвайки рамото му. Не ми харесваше това. Не ми харесваше как мислите му са гъсти и почти като… сироп. Сякаш са объркани… или някой го обърква.

О, не.

„Чакай ме. Ще се върна скоро.“

„Зохр?“, изпратих. Паникьосвах се. Този път го раздрусах по-силно, опитвайки се да го събудя от неестествения му сън. „Зохр? Там ли си?“

Очите му се отвориха. Нямаше топло злато в тях, нито пък проблемното черно. Те са абсолютно сиви.

Мамка му.

— Зохр? — опитах отново. — Буден ли си, бейби? — Докоснах с ума си неговия, чакайки умственото погалване, което винаги следваше. Дори в съня си отговаряше на менталното ми докосване. Това бе едно от най-успокояващите неща, което намирах в него, и знаех, че винаги е с мен.

Но този път не срещнах нищо.

Преглътнах паниката си. Някак си Азар се е докопал до него.

— Зохр. Говори с мен. Моля те.

Драконът ми седна с този празен поглед. Стана на крака, игнорирайки докосванията ми, и се отдалечи, само за да се промени в драконова форма. Главата му се наклони и огледа вратата, водеща към покрива. Бе достатъчно голяма за човек и Зохр можеше да минава през нея, когато бе в човешка форма. Той се поколеба за момент и удари голямото си тяло в покрива.

Изкрещях. Закрих главата си с ръце, когато заваляха отломки. Можех да чуя Зохр да драска с ноктите си и когато погледнах нагоре, той успя да мине през дупката, която създаде. Тогава, с извиване на опашката си, скочи от покрива и изчезна от полезрението ми.

„Не! Зохр!“, извиках. Не можех да го оставя да изчезне. Ако го направеше, никога повече нямаше да го видя. Трябваше да го спра, но не знаех как. Да нараня крилата му? Боже, не, не можех да му го причиня. Но ако това е единственият избор? Агонизирайки грабнах чантата си и я прехвърлих през рамо, без да ме е грижа, че съм гола. Нямах време да се обличам. Пъхнах краката си в подплатените си чехли и изпълзях по развалините на това, което беше наш дом.

За щастие кофите с гвоздеи и счупени стъкла не бяха съборени. Успях да издърпам високата стълба под развалините и да я вдигна. Подът не бе гладък, но не ме интересуваше. Изкачих се по клатещата се стълба и хванах парче от счупения покрив, прехвърляйки се отгоре. Препънах се към ръба на сградата и се хванах за циментовия ръб, оглеждайки звездното небе, търсейки дракона си.

— ЗОХР! — изкрещях в нощта. — Къде си?

Инстинктът ме накара да се обърна и когато погледнах на юг, видях очертанията на дракона ми на фона на нощното небе. Летеше, което накара сърцето ми да забие по-бързо — и ме ужаси. Разклати се и крилете му се поколебаха, преди да се спусне странно към земята. Задържах дъха си, чакайки да видя какво ще направи. Да видя дали ще се обърне и ще си възвърне сетивата си. Вместо това той продължи да се отдалечава на юг.

Към скривалището на Азар.

— Зохр! — извиках отново и хванах въжената стълба, спускайки я отстрани на сградата. Заслизах надолу — е, повече падах, отколкото слизах — и успях да охлузя дланите си. Не ме интересуваше. Важното бе да стигна до моя дракон. Побягнах надолу по улицата към него, колкото бързо можеха да ме носят краката ми. Изкачих се по колите, блокиращи улицата, избягвайки бодливата тел и местата, където знаех, че съм поставила жици. Сега ми се искаше да не бях се сещала да покрия толкова много място с капани, защото ме забавяше и нямаше да успея да настигна Зохр, ако отново полетеше.

„Изчакай ме“, опитах се да изпратя. „Не отивай!“

Нямаше отговор. Нямаше връзка, нищо. Сякаш изобщо не е била там. Мисълта ме ужасяваше.

Той разтвори криле, подскочи леко и въздухът излезе от дробовете ми. Но не се издигна. Крилете му се прибраха към гърба и продължи да върви през разбитите улици, без да се отклонява от посоката.

Най-накрая го настигнах, задъхвайки се, и отидох до него. Когато не показа признаци, че ме познава, сложих ръка на големия преден крак на Зохр.

— Хей. Хей! Там ли си? Бейби? Аз съм, Ема!

Нищо. Дори не ме погледна.

Преглътнах раздразнението и ужаса си и го ударих силно.

— Ей! Земята до дракона! Ела, ако обичаш!

Сякаш не бях там. Предполагам, че ако запаля крилете му, ще продължи, без да забележи. Азар превърна възлюбения ми дракон в зомби. Не знаех какво да правя. Преглътнах сълзи на раздразнение. Нямаше да се предам. Нямаше да го загубя. Не можех.

Игнорирайки предпазливостта пробягах няколко крачки напред и застанах на пътя на дракона. Разтворих широко ръце, опитвайки се да се направя по-голяма блокировка на пътя. Не бях нищо повече от боклук за него, но се надявах някакъв инстинкт да се появи, докато се приближаваше към мен.

Тогава, на сантиметър-два, преди да мине през мен, Зохр спря. Въздъхнах от облекчение, чакайки главата му да се наведе, за да може да ме разпознае. Но той само спря, измести се настрани и ме подмина. Е, по дяволите. Отново го надбягах и направих същото нещо, разтваряйки ръце и блокирайки пътя. Този път, преди да успее да ме заобиколи, притиснах ръце и буза към люспите му, прегръщайки го силно.

— Зохр, моля те — прошепнах. — Трябва да си там.

Драконът спря. Нямаше отговор, но и не се движеше.

Не можах да го предотвратя. Чувствах се толкова раздразнена, безпомощна и самотна, че се разплаках.

— Каза, че никога няма да ме оставиш — изплаках. — Каза ми, че ще сме заедно завинаги, помниш ли? Не можеш да ме оставиш. Не и така.

Почувствах трепет в голямото му тяло.

Обнадеждена се пресегнах към ума му. Първо нямаше нищо, освен чернота, след това нещо се върна на мястото си като ластик. Голямата глава се наведе и сивото изчезна от очите му. Наведе се и подуши косата ми.

„Ема?“

Заплаках още повече.

„Аз съм“, казах му. „Ти ли си?“

„Защо сме навън?“ Побутна ме с нос, търкайки муцуната си по ръката и рамото ми. „Защо не си покрита? Защо от очите ти тече тъжна вода?“

— Не помниш какво се случи? — попитах го любопитна. Изтрих сълзите си с основата на дланта си и отново го прегърнах, все още разтревожена, че ще се превърне в зомби отново.

„Всичко, което помня, е, че ти спеше до мен. Сложи студените си крака върху моите. После… нищо.“

Наполовина се засмях, наполовина се разплаках при това.

— Сънуваше планини. Тогава нещо се случи в съня ти и Азар превзе ума ти. Игнорира ме и сякаш не беше там изобщо, когато се опитах да докосна ума ти. — Правех го сега, само за да се уверя, че е добре, и съм облекчена, когато умственото му потвърждение мина през мен. Там е. — Изчезна и започна да отлиташ. Когато крилете ти отказаха, продължи вървейки. Не мисля, че щеше да спреш. — Почувствах гърлото ми да се затваря, сълзите ми бяха готови да потекат отново.

Той погали носа си в мен още веднъж и след секунда е в човешка форма и големите му ръце обвиха раменете ми, държейки ме здраво.

„Моята Ема. Много съжалявам.“ Мислите му бяха озадачени и разтревожени. „Не разбирам как е успял да докосне ума ми. Трябва да ме е заблудил в съня ми.“

Притиснах се към топлото му, успокояващо тяло.

— Трябва да изчезнем — прошепнах. — Не искам да опита отново. — Ако не успеех да стигна до него втори път… самата мисъл ме ужасяваше.

„Ще се махнем от това място“, увери ме той.

— Сега?

„Сега, освен ако не искаш да се върнем и да вземем нещата ти?“

Поклатих глава. Имах чантата на гърба си. В нея се намираха основните неща и резервни дрехи. Всичко останало не си заслужаваше риска. Нямаше значение, че работех седмици наред да направя мястото безопасно или че имах складирана храна. Майната й. Единственото важно нещо бе драконът ми.

Това беше в разрез с всички правила, които Джак ме бе учил, но вече не ме беше грижа. Зохр бе всичко, което има значение. Останалото бе просто… вещ. Е, вещи за оцеляване, но винаги можех да намеря още. Никога нямаше да намеря друг Зохр.

„Нека да тръгваме още сега“, казах му и веднага развалих внушението на думите си, притискайки устни до неговите и целувайки го пламенно.

Той отвърна на целувката, езикът му се плъзна по моя, умът му докосна моя.

„Тук съм, половинке. Всичко е наред.“

Но имаше следа от тревога в мислите му.

Знанието, че е разтревожен, увеличи нервността ми. Не знаех какво можехме да направим, за да спрем Азар, освен да го убием. Не знаех дали ще можем да се приближим достатъчно, за да го направим. Не и след като Зохр бе уязвим за умствения му контрол. Не и без възможността да лети. Трябваше ни помощ.

Замислих се за Саша и драконът й, Дакх. Не я бях виждала — или приятелката й, която язди дракон — от нощта, в която Саша се измъкна и Бойд умря. Може би бе време да ги посетим. Може би те ще знаят как да спра Азар и умствения му контрол.

Може би, в края на краищата, няма да можем да се справим сами.

Зохр

Почувствах лекия натиск на коленете на половинката си върху раменете си, ръцете й на врата ми, и се опитах да не се възбуждам от усещането от кожата й срещу люспите ми. Сега не бе времето за това.

Ема се прозя на гърба ми и почувствах мислите й да се размиват от изтощение. Зората наближаваше и вървяхме от часове — или по-скоро аз вървях от часове през улиците на града, насочвайки се към най-високите сгради, онези, които приличаха на насочени към небето шипове. Бяха близо до човешкия кошер, който не ме интересуваше, но там трябваше да са приятелите на половинката ми, за които ми каза.

Затова трябваше да отидем там.

„Искаш ли да си починеш?“, попитах моята Ема, когато се наведе напред и притисна буза към врата ми. Опитах се да забавя движенията си, за да не я друсам много. „Изтощена си.“

— Добре съм — отговори през прозявка. — Не искам да спираме.

„Мога да вървя, докато спиш.“

— Не, искам да остана будна. Ще ти правя компания. — Мислите й станаха фалшиво радостни и потупа врата ми. — Да ти кажа ли за първия път, когато Джак учи мен и Бойд на математика? — Почувствах безпокойството в мислите й въпреки изтощението й. Тревожеше се, че ако заспи, ще ме загуби отново. Че отново ще попадна под заклинанието на Азар.

Разбирах страха й. И аз се тревожех за това. Но не можех да оставя половинката си да се поставя в опасност заради мен. Трябваше да намерим другите, и то скоро.

„Не са нужни истории“, казах й, усещайки, че е прекалено уморена, за да разкаже историята си. „Просто докосвай ума ми.“

Тя го направи, изпращайки ми сънлива привързаност. Погалих я с мислите си и повдигнах носа си, търсейки миризми. Колкото повече се приближавахме към човешкия кошер, толкова повече се усилваше миризмата и ставаше все по-трудна за различаване. Не мисля, че съм идвал в тази посока преди. Дори сега караше люспите ми да ме сърбят и ми се искаше да се обърна и да си тръгна. Не разбирах как другите Драконѝ можеха да живеят в такава близост до толкова много миришещи човеци. Може би с времето се свикваше.

Носът ми потръпна при мисълта.

Усетих нова миризма във въздуха. Вдишах я в същия момент, в който получих умствено предупреждение. Наблизо живееше чифтосана двойка. Значи трябваше да сме близо. Само половинка можеше да направи мислите на Драконѝ ясни в този свят, значи трябваше да са тези, които търсим.

„Подушвам някого“, казах на моята Ема. „Изпрати ми предупреждението си. Да го поздравя ли?“

— Нервна съм — отговори ми, изправяйки се. Всяка следа от сънливост изчезна и тялото й потрепваше от тревога. — Не знаем дали не е друг трик на Азар. Не докосвай ума на никой друг, освен моя, освен ако не сме сигурни, че е безопасно. — Ръката й потупа врата ми. — Имам по-добра идея.

„Така ли?“

— Да. Фойерверки.