Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (30)

Глава 29
Ема

Три седмици никога не бяха изминавали толкова бързо.

Или толкова щастливо.

Свирках си, докато натъпквах парцал в пълна с олио бутилка, правейки още един домашен коктейл Молотов, който да добавех към колекцията. Дъвчех една от последните си захарни пръчки и жалеех, че не успявах да се сдържа с тях. Трябваше да ги разпределя така, че да ми стигнат за години.

„Алчна си“, дойде дразнещият глас. „Предупредих те.“

— Предупреди-мредупреди — промърморих на глас, но се усмихвах. Зохр наистина ме предупреди. Просто… не можах да се спра. Обичах захарта прекалено много, за да се забавя. — Поне захарните пръчки изтраяха няколко седмици — казах му.

„Истина. Изяде цялата торта за една нощ.“

— Трябваше. Щеше да изсъхне веднъж щом махнех вакуумната опаковка.

„Ха. Извинения.“

Така е, измислях си добри извинения. Излизаше, че ги обичах почти толкова, колкото и торта. — Срамота, че не успя да ми намериш още — намекнах аз.

„Казах ти, че ще намеря още, но ти каза, че това място е по-безопасно.“

По дяволите. Мразя, когато е прав.

Вярно беше, че сегашният ни дом бе далеч по-безопасен, дори да не е толкова вълнуващ като магазина. Намирахме се в стар автомобилен сервиз, снабден с лифтове, няколко асансьора и всичко останало. Причината да сме толкова защитени? Малко прозорци. Всъщност нямаше никакви. Първото нещо, което направих, когато дойдохме, беше да заключа асансьорите с вериги от вътрешната страна и заварих всички отвори.

Е, не точно аз. Зохр го направи, след като бе огнедишащ и така нататък. След като това беше подсигурено, продължихме да обикаляме, правейки мястото наше прикритие. Имах стълба, която водеше до покрива, превърнат в нещо подобно на място за отдих. Декорирано беше с маса и столове под чадър, купчина книги и бинокли. Ходехме там, когато времето бе прекалено горещо, за да се стои вътре и беше недраконов ден.

Дори бях направила дебело, удобно легло с матрак (от близкия магазин за матраци), възглавници и всички здрави одеяла, които можах да намеря. Имаше работеща мивка, дупка, която можехме да използваме за барбекю, и ако това не е най-удобното или атрактивно място, нямаше значение, защото никой не можеше да влезе в сградата, без да разберем.

„Приключи ли с лова?“, изпратих му.

„Ще се върна скоро, обещавам.“ Мислите му бяха пълни с коза и прясно месо.

„Донеси ми пиле, ако видиш някое“, отговорих. „Вчера имаше цяло ято, вървящо по улицата.“

„Ще донеса.“

„Да се върнеш бързо“, казах му и му изпратих няколко секси мисли. „Половинката ти е самотна.“

Практически можех да чуя удовлетвореното му ръмжене.

Истината беше, че това, което казах, не бе лъжа. Бях самотна, когато го нямаше. Интересно как преди винаги съм се гордеела, че нямам нужда от никого. Че бях по-щастлива сама. Тези дни отдавна бяха минало. Обожавах Зохр и да прекарвам времето си с него бе една от най-големите радости. Обичах да докосвам ума му и да споделям случайни мисли или усмивка. Смееше се на всичките ми глупави шеги. Обичаше да ми помага с въоръжаването. Четяхме книги заедно, играехме на карти — и се натискахме.

Доста.

Бях влюбена. Бях щастлива и всичко, от което имах нужда, бе той. Нищо, освен Зохр, не бе важно… което обясняваше защо съм толкова решена да направя това място възможно най-безопасно за нас.

Така че малкият ни „дом“ повече приличаше на бъркотия, отколкото на удобно местенце за живеене. Идеята за това бе моя, не негова. Той му беше казал, че ако живеехме като драконите, щеше избере някое място нависоко и да ни настани в гнездо, но тъй като не можеше да лети, а аз не съм съгласна да изкачвам хиляди стъпала, само за да стигна до дома ни, тази идея бе отпаднала. След като се налагаше да търсим подслон на земята, се стараех да бъдем възможно най-защитени.

Малкият ни гараж вече не беше ни най-малко привлекателен за външните хора.

Периметърът бе напълно ограден и барикадиран. Това ни бе отнело няколко дни, но имахме бодлива ограда покриваща цялата сграда и паркинга. Навсякъде имаше наслагани шипове и счупено стъкло, с изключение на мястото ни за „приземяване“. След като предната врата бе заварена, единственият начин да се влезе и излезе бе през дупката на покрива. Зохр ме носеше на гърба си, а ако се наложеше да изляза сама, имах стълба за спешни случаи, която можех да спусна от едната страна на сградата.

Имах и няколко детински капана. Кофи бяха наредени по ръбовете на сградата, готови да се излеят гвоздеи или счупено стъкло, ако някой се приближи прекалено близо. Бях опънала корди, свързани със звънчета, които да сигнализират, ако някой се появи и раздвижи въздуха. През последната седмица барикадирахме близките улици, придвижвайки счупени коли, за да блокираме пътя, така че никой да не може да дойде дори с мотор насам.

Никой не можеше да се приближи към нас, без да разберем, и работехме здраво по въоръжаването вътре, така че дори ако някой се дойдеше, да бъдем готови. Имах пистолети, ножове, домашно направени коктейли Молотов и няколко доста гадни инструмента, които да хвърля по някого, ако се появи. Ако хората на Азар дойдеха, ние щяхме да сме готови. В това отношение бяхме в безопасност.

Драконите обаче бяха тези, които ме притесняваха.

Можех да ни защитавам — или да се опитам — от злите на земята. Знаех как да държа хората настрани. Но драконите? Те бяха проблем. И този проблем ставаше все по-голям с всеки изминал ден.

Предполагаше се, че драконите са предсказуеми. Те следваха схеми. Мъжките — златните „кралски“ дракони — атакуваха на всеки три дни. Женските — червените — атакуваха седмица и изчезваха за три седмици след това. Всеки След имаше умствен календар и знаеше кога е ден за драконова атака. Те бяха по-редовни от цикъла ми.

Откакто се „чифтосах“ със Зохр, забелязах липсата на летящи златни дракони. Миналият ден го попитах и той ми отговори, че е защото помирисват мъжки с половинката си и инстинктът им ги предупреждава, заедно с менталния „антипатичен“ сигнал на Зохр, който изпращаше. Което поне за мен, беше идеално — колкото по-малко дракони ни атакуваха, толкова по-добре.

Просто… напоследък виждах все повече червени. Обикновено не се виждаха такива в небето, освен ако не е време за горящата седмица. Криеха се или избягваха градовете, нещо такова. Не знаех подробностите, нито пък Зохр, казвайки, че инстинктите им са различни от неговите. Добре, можех да живея с това. Но този инстинкт не обясняваше защо напоследък ги виждах да патрулират в небето. Първоначално си мислех, че ни търсеха. Плъзгаха се в небето, въртяха се, но Зохр ми каза, че не се опитват да постигнат умствен контакт. Никога не летяха прекалено близо, за да ни помиришат.

Зохр се тревожеше, че се опитваха да отидат до Разрива.

Мен също ме притесняваше. Всеки път, когато червено изчезваше в облаците и не се връщаше, се тревожех, че съм видяла дракон, който просто е паднал към смъртта си някъде на хоризонта.

Но и не мислех, че е една и съща червена. Имаше поне две, може би и три. Можех да се закълна, че една прелетя достатъчно близо, за да видя очите й, и мислех, че са със странния, пуст сив цвят на Азар и неговия умствен контрол. Това ме уплаши повече от всичко. Ами ако криеше армия от зомбирани дракони и това е просто дълго разиграване? Ами ако се опитваше да ме накара да се почувствам в безопасност, само защото не летят ниско, и един ден просто се появи цяло ято и ни притисне към стената?

Не бях напълно сигурна какво да правя, освен да се надявам някой ден да се натъкна на огнеупорен костюм и да не се налага да го използвам.

„Ема! Ема! Ела на покрива!“

Оставих буркана с кисели краставички, който се опитвах да отворя (с клещи, защото капачките със седемгодишен изтекъл срок са зверове) и избърсах ръце.

„Малко съм заета, бейби. Не може ли да почака?“

„Не. Не може.“ В мислите му се долавяше въодушевление и това попречи на паниката да се надигне в гърдите ми…

„Добре тогава. Иидвам.“ Грабнах стълбата и се покачих на покрива, след това продължих по въжената стълба, която стигаше до останалата част на високия покрив. Изтеглих се към вратата, която в момента бе отворена, и след това на покрива. Изтупвайки праха от дрехите си се изправих и вдигнах ръка към челото си, оглеждайки небето, преди да се придвижа към ръба, просто за всеки случай.

Един дракон се плъзна от покрива на близка сграда и сърцето ми спря. Тръпки пропълзяха по гърба ми и не можех да се движа, от ужаса сковал крайниците ми. Толкова близо…

Драконът наклони леко крила, нагласяйки се към вятъра, и се разклати. Силно.

„Зохр?“, изпратих изненадана. „Това ти ли си?“

„Друг би ли направил това?“ Издуха огън от ноздрите си, въртейки бавно глава в посока на часовниковата стрелка. Докато гледах, пушекът оформи кръг, през който той прелетя секунда след това.

Засмях се, пляскайки с ръце.

„Глупак! Упражнявал си това, нали?“

„Пушекът или летенето?“ Гласът му е самодоволен, докато се приближаваше към ръба на сградата и се завъртя за приземяване. Не обърнах внимание на факта, че кацането му е малко трудно и крилата му трепереха, и можех да забележа, че разпъването им е с усилие, докато ги прибираше към тялото си. Летеше и това е най-важното.

— И двете — извиках радостна. — Страхотен си! Не мога да повярвам! Да летиш отново само след няколко седмици!

„Масажите на крилете помогнаха“, каза ми гордо и разтегна едното, за да мога да го погледна. Белязаната плът се надигаше нагоре-надолу по дължината на крилото му и никога нямаше да бъдат отново красиви. Все още изглеждаха набръчкани и по-малки, отколкото трябва.

Нямаше значение. Той летеше.

„Предимно се нося“, поправи ме той. „И не на дълги разстояния. Но ако продължим с масажирането им всяка вечер и практикувам летенето си, мисля, че ще мога да се възстановя.“

— Това е невероятно! Толкова съм горда! — Всички тези часове работа и бутилки лосион си струваха. Преливах от радост. Толкова бе силен, истински боец. А аз бях така щастлива за него. — Адски бързо се възстанови, бейби. Но не искам да се претовариш.

„Крилата ме болят“, призна той. „Но е хубава болка и това последното, което ще правя днес. Утре ще отида малко по-далеч.“ Драконът се наведе, търкайки глава в едното ми рамо, и ме погледна с въртящите си златни очи. „Изненадах ли те?“

Изсумтях.

— Изненада не е думата. Още малко и щеше да се наложи да си сменя бельото.

„Ха. Лъжа. Ти не носиш бельо.“

— Ти ще знаеш — казах му, навивайки на пръста си къдрица коса. Лесно бе да се флиртува с него, след като вече имахме няколко седмици, за да свикнем един с друг — и да правим наистина страхотен секс. Колкото повече се опознавахме, толкова повече имах чувството, че сме един за друг. Той имаше същата смесица от черен хумор и практичност, които имах и аз. Целуваше се като дявол, хранеше ме и ме обгрижваше, сякаш не съществуваше нищо друго на света, и никога не ме притискаше да му дам повече, отколкото мога. На практика бях уверена, че той е най-съвършеното същество. Радвах се, че се открихме, дори това да беше при най-отвратителните обстоятелства.

Понякога се чувствах почти нелоялна към човешката раса за това си мислене. Но може би ако повечето хора имаха Зохр в живота си, биха ме разбрали.

Той изпусна малко огън от ноздрите си и наведе голямата си, котешкоподобна глава наляво-надясно, сякаш е горд от себе си. Трябваше да е. На практика се издувах от това колко горда съм с него в момента.

— Та каква награда получава дракон при такъв прогрес? — подразних го, захапвайки игриво устна и поглеждайки го с най-страстния си поглед.

„Каквото си пожелае“, каза ми Зохр и голямото му, златно тяло сякаш се сви, мускулите му се напрегнаха. След това за секунда драконът изчезна и моят гол, прекрасен златен мъж вървеше към мен, дългата му коса трептеше от вятъра, с котешка усмивка на лицето си. Погледна ме с най-властния си, невероятен поглед, и това ме накара да потреперя от очакване. Дойде до мен и ме придърпа към себе си…

И спря, накланяйки глава и поглеждайки небето.

„Какво има?“, попитах, страхувайки се да проговоря на глас.

„Друг дракон“, отговори ми. „Далечен. Женски.“

„Опитва ли се да се свърже?“ Сега бях разтревожена. Не вярвах на Азар и хората му, и бяха минали дни, откакто видяхме — или чухме — наблизо мотори. Тихи са, а тишината при група шумни мъже е винаги лош знак. Това ме тревожеше.

„Не. Не е заинтересована от присъствието ми. Няма нищо там, никакъв отговор на предупреждението ми, нищо.“

Обърнах се и огледах небето, а Зохр ме посочи в далечината едно петно. Дракон. Прелиташе напред-назад и изчезваше.

— Знаеш ли какво прави? — попитах го.

„Не. Искаш ли да се опитам да я достигна и да видя?“

Поклатих глава. Това бе последното, което исках. За сега сме в безопасност, въпреки че да не знаеш какво става бе проблем.

— Какво да правим? — попитах. — Не ми харесва. Не знам какво да мисля.

Той сложи ръка на рамото ми. Топла е, успокояваща. Още едно прекрасно нещо, което никога не бях осъзнала, че ми липсва — че могат да те успокоят с едно докосване и да накарат тревогите ти да изглеждат по-малки.

„Продължаваме както преди. Оставаме бдителни и ще наблюдаваме. Ще работя върху крилете си, и когато заздравеят напълно за мен няма да е опасно, ако си на гърба ми, така ще можем да отлетим надалеч от тук и от Азар.“

Кимнах, докосвайки ръката му. Продължавахме да се борим. Предполагах, че можем да направим само това. Мразех да се чувствам толкова безпомощна. Не ми харесваше да чакам врага да удари. Предпочитах аз да съм тази, която напада.

„Аз също, но няма да те поставя в опасност.“ Устата му се плъзна по ухото ми. „Не ми харесва да измъчват хората ми, но дори не знам дали са все още мои хора. Няма никой в това тяло. Никой, с когото да се свържа. Не помня нищо от дългите години, когато бях полудял. Не е нищо повече от размазан, лош сън. Не помня кой или какво бях, преди да те подуша. Ако има нещо, което да те успокои, знай, че те не са наясно със случващото се.“

Прав бе. Не ми харесваше, но не можех да го променя. Поне не ги болеше. Или не бяха наясно, че ги боли. Ъх. Не знаех дали това правеше нещата по-добри или по-лоши.

Което и да е, определено развали настроението. Цялата игривост и радост от краткия летеж на Зохр изчезнаха от червеното петно в небето.