Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (27)

Глава 26
Зохр

Болезнен стон се изплъзна между зъбите ми.

Стоейки на едно от крилата ми, потната Ема погледна към мен с тревога в ума си.

— Нараних ли те?

„Само с мириса си“, казах й кисело и се съсредоточих върху дишането през устата си.

Смехът й зазвънтя и тя изтри чело, след това се върна към разтягането на твърдите мембрани на крилата ми.

— Спри да си такова бебе. Това е само парфюм.

„Ужасно е. Цялото лице ме боли от тази смрад.“

— Ще те боли далеч повече, ако драконите на Азар ни намерят отново — каза тя жизнерадостно. Ръцете й се движеха по крилата ми, натискайки силно и можех да почувствам изтощението й, въпреки веселите думи. Беше уморена, но бе решена да не се предава. — Ами крилата? Какво е чувството?

Боляха, но се надявах, че болката бе хубаво нещо, затова я игнорирах.

„Достатъчно добре. Трябва да си починеш. Не се претоварвай толкова много. Утре трябва да пътуваме отново.“ Когато игнорира предложението ми, захапах задната страна на блузата й и я свалих от крилото си.

— Хей! — изпротестира. — Опитвам се да помогна, по дяволите.

„Помагаш“, уверих я. „Но няма да се поправи за една вечер, независимо колко упорито работиш.“ Поставих я внимателно на земята между краката си и подуших прекрасната й грива. Вдишах дълбоко, искайки да вкуся мириса й — и се задавих с парфюма, който превзе носа ми.

Тя въздъхна и седна на земята, кръстосвайки крака под себе си.

— Предполагам, че си прав. — Изтри ръцете и краката си, които са покрити с лосиона, и го втри. — Поне кожата ми ще е мека, нали?

„Вече си мека“, уверих я. Исках да я грабна с ноктите си и да я задържа срещу люспите си, но знаех, че няма да й хареса. Моята Ема не харесваше да се чувства в капан. Вместо това просто я побутнах с нос отново. „Сега ще си почиваш ли?“

— Ще си почивам — съгласи се тя и легна по гръб, затваряйки очи. — Радвам се, че намерихме това място.

Изпратих й потвърждаваща мисъл, въпреки че за мен нямаше значение къде сме. Нямах дом в този странен свят. Не ме интересуваше къде съм, докато тя бе до мен и в безопасност. Докато Ема беше удовлетворена от мястото, където бяхме, аз щях да съм доволен. Тя наричаше странната сграда „голям клуб“. Не знаех значението му, но покривът бе висок и имаше много човешки кутии на високо, които интригуваха Ема. Искаше утре да ги изследва и й обещах, че ще го направим… докато тя бе в безопасност.

Имахме странен следобед. Щом женската Драконѝ излетя, връщайки се при Азар, Ема не губи време. Сложи си странните „покриващи“ кожи, събра чантите си и се качи на гърба ми. От там ме насочваше накъде да вървя. Пресякохме много улици и когато намерихме поток, пълен с тъмна, мръсна вода, тя се ентусиазира. Каза, че това ще прикрие мириса ни.

Пътувахме много часове газейки през водата. Не ми харесваше мирисът й, но беше хладка срещу люспите ми и Ема беше доволна. Реално удовлетворяването на половинката ми бе със значение. Хванах й риба, която се извиваше срещу ноктите ми, и тя беше щастлива. Спряхме, за да я изпечем на брега на потока и Ема изяде колкото можа от бялата, лесно отделяща се плът, а останалото даде на мен. Вкусът беше хубав, предполагам, но кикотът й, докато ядеше, беше далеч по-удовлетворяващ.

Очевидно хората не ядат рибата си цяла, с люспи и така нататък.

След това продължихме през потока, докато не видяхме това място — клуба — в далечината. Ема ме насочи към него и се промених в човешка форма, за да можех да вляза през вратите. Направени бяха от стъкло, което изглежда хората предпочитаха в сградите си, но беше много напукано и зацапано. Ема лесно отключи и влязохме. Първо го огледах, за да съм сигурен, че нямаше хора, чакащи да наранят половинката ми, но миризмите бяха стари и застояли. Никой човек не беше тук от много, много дни.

Очаквах Ема да си почива сега, когато бяхме в относителна безопасност, но половинката ми имаше други планове. Веднага влезе в сградата, търсейки определени неща. Изненадан бях, когато се развълнува от намирането на щанд с парфюми и дори по-изненадан, когато ме накара да помириша всеки един, докато не й казах кой мирише най-лошо.

Трябваше да избирам по-внимателно, защото тя незабавно взе няколко бутилки от отвратително миришещите парфюми и ги разби на входа, след това ме накара да се изтъркалям в течността. Дори сега подушвах нещо, наречено „пачули“, което караше очите ми да сълзят и да ме сърби муцуната.

Но тя не грешеше; никой дракон нямаше да се приближи до този мирис. Не можеше да се подуши нищо друго от него. Не можех да помириша дори себе си.

След това моята Ема не спря. Съблече кожите си, — което ме развълнува — и настоя да се променя обратно в бойната си форма, за да може да работи по крилата ми, което ме развълнува по-малко. Оставих я да ги бута, дърпа и разтяга дълго време и сега ме боляха.

Повдигнах едно от крилата, оглеждайки го. Не можех да видя разлика въпреки многото часове работа на Ема. Крилата все още изглеждаха малки и сбръчкани и чувствах мембраните по-дебели, отколкото трябваше да са. Изтощаваше се за нищо.

— Не е за нищо — промърмори тя, прозявайки се. — Дай му време. Няма да се отказваме от тях.

Исках да я попитам дали е решила да остане с мен, но не я притиснах. Вместо това се промених в двукраката си форма и отидох до нея с намерението да я целуна. Легнах долу на твърдата земя, но когато тя не отвори очите си, осъзнах точно колко уморена беше. Щеше да има и друго време да мога да я бележа за своя.

Утре, може би. Бяхме прекъсвани прекалено много пъти и исках да я покрия с моя мирис. Ароматът на половинка на Драконѝ е по-силен, когато тя е многократно белязана от половинката си. Мирисът на Ема бе удовлетворителен, но я исках покрита с аромата ми, за да мога да я помирисвам дори през ужасния й парфюм.

Утре, заклех се. Утре Ема щеше да е моя.

Тя се обърна към мен и плъзна ръце около кръста ми, облягайки глава на ръката ми.

— Подът е твърд.

„Да ти намеря ли нещо меко, на което да легнеш?“

— Не — каза тя, без да се движи. Гласът й бе сънлив. — Просто ме остави да те използвам като възглавница.

„С радост.“ Задържах я близо до себе си, разполагайки главата й под брадичката си.

— Как мислиш, че я е хванал? — попита Ема след миг. — Азар и женската?

Замислих се, прокарвайки нокти по едната й ръка. Толкова бе мека и деликатна, моята половинка. Не приличаше на яростната женска Драконѝ, която ни атакува по-рано. Нямаше да е нужно много, за да бъде ранен моя човек и мисълта ме изпълни с дълбок страх. Трябваше да намеря начин да държа Ема в безопасност. Докато Азар съществуваше, той щеше да се опитва да я нарани, защото искаше да ме контролира.

„Не зная. Вероятно я е примамил по начина, по който примами и мен.“

— С мирис? — Ема изсумтя леко. — Съмнявам се Азар да има девствени мъже под ръка.

„Няма нужда да са девствени. Тя би търсила предизвикателство.“

Носът й се сви и тя отвори очи, сядайки и поглеждайки ме намръщено.

— Значи я е предизвикал?

„Не зная. Мисля, че всичко, което трябва да направи, е да докосне ума си до нейния и тогава може да я плени. Умовете на салорианците са като отрова. Едно докосване и те превземат.“ Потупах слепоочието й леко. „Ако бях свързал ума си с женската, без да осъзная, че е контролирана от Азар, той щеше да е заловил и мен.“

Тя изглеждаше ужасена от мисълта.

— Това е ужасно.

Потиснах потреперване, стар спомен се разигра в задната част на ума ми.

„Мисля, че се е случвало в миналото. Не мога да си спомня с подробности, но ми изглежда познато. Ужасно и познато.“

Ема погали гърдите ми с малката си ръка.

— Как се освободи?

„Не зная.“

И ме тревожеше, че не знаех.

Ема

Пустинният вятър е топъл срещу люспите ми. Разтворих криле на слънчевата светлина, поглъщайки топлината. Ще бъде мързелив ден, мислех си, без планове, освен за правенето на слънчева баня на камъните.

Но тогава… тя се обади.

Издигнах се, отдалечавайки се от далечните, назъбени планини и насочвайки се към червеникавите пясъци. Към централното гнездо, където пясъците отстъпваха на градини с невероятна зеленина. Усетих аромата й по вятъра и го последвах. Тя е там, седейки близо до фонтан, пръстите й докосваха хладната вода. Мирисът й бе най-невероятното нещо, което някога бях помирисвал, и бях невъзможно привлечен от нея. Гмурнах се, променяйки се в двукраката си форма точно преди да уцеля земята, и се приведох в краката й.

Когато погледнах нагоре, я видях. По-красива е с всеки път, когато я видя. Червеникавозлатиста кожа, дълга, развяваща се коса, рамкираща перфектно лице, и най-прекрасната, топла усмивка, която някога си бях представял. Очите й бяха затворени, но знаех, че те ще са златни от чувства, когато погледне надолу към мен. Тя протегна ръка към мен…

Събудих се, взирайки се в тавана на склада.

Просто сън. Дори не е мой. На Зохр.

Сънуваше тази жена отново. Борех се със завистта и гнева, минаващи през съзнанието ми, защото не правеше нещата по-добри. Очевидно сънуваше друго място, друго време. Мястото, което виждах в сънищата му, не бе като никое тук. Жената очевидно е Драконѝ. Сънищата му бяха от преди да мине през Разрива, преди да полудее и да загуби години в тази лудост.

Нямаше причина да ревнувам. Ако е обичал тази жена, било е отдавна. Даде ми огъня си. Свърза се с мен.

Разбира се, това бе напълно различен проблем.

Зохр се обърна и притисна лице към врата ми, ръцете му се плъзнаха около кръста ми. Дори в съня си се приближаваше към мен и беше трудно да не омекна при това. Опитах се да държа мислите си спокойни, за да не го събудя, защото посред нощ бе единственото време, когато можех наистина да мисля, без той да чува мислите ми.

Нямаше да му хареса какво мисля.

Не можех да не се спра да не превъртя сцената от по-рано. Драконът, разтварящ покрива на книжарницата, решен да стигне до мен. Зохр, катерещ се от външната страна и хвърлящ се към нея, за да я атакува. И двамата паднаха, преплитайки крайници, докато се бореха да се унищожат. Беше битка на зъби, нокти, крила и нечовешка сила.

А аз, какво направих аз? Хвърлих шибана книга.

Поглеждайки назад, това наистина беше глупаво. Знаех по-добре от това. Но видях женската да хапе врата му и се паникьосах. Не го нараняваше, но не можех да подмина факта, че се паникьосах. Правило номер едно на оцеляването, както Джак ми напомняше, бе никога да не се паникьосваш. Спираш и премисляш. Не оставяш емоциите да те извадят от строя. Джак никога не го направи и си оцеляваше прекрасно, докато не го настигна ракът.

От тогава аз бях емоционална каша. Правех само лоши избори. Дадох хубавия си магазин, когато Саша и драконът й се появиха и ме изплашиха. Оставих Бойд да ме склони да се включа в бандата на Азар. Позволих им да привлекат дракон и вината ми ме принуди да се опитам да го спася. Едва днес по-рано страхът и емоциите ме накараха да изскоча от перфектно безопасно място и да хвърля глупавата книга по шибаната глава на дракон.

Някой ден щях да бъда убита и то, защото бях емоционална развалина.

Затворих очи и лежах тихо, опитвайки се да мисля какво би направил Джак на мое място, ако знаеше, че мъжете на Азар — и драконите му — ни преследват, защото чрез мен Азар може да контролира Зохр. Какво би направил Джак, ако бях мишена до него?

Всъщност знам какво би направил. Винаги съм знаела. Щяхме да се разделим, защото Джак щеше да е в по-голяма безопасност сам, а за мен щеше да е по-лесно да си намеря скривалище. Имаше безопасност в самотата, винаги ми го напомняше. Когато не зависиш от никого, знаеш с какво да работиш.

Джак щеше да мрази, че съм със Зохр. Не защото е дракон, а защото заедно — със „свързани“ духове, както казваше половинката ми — бяхме в опасност. Преследваха ни. Ако Азар ме хванеше, със Зохр щеше да е свършено. Не бях нищо повече от задължение за него и обратното. Истината е, че и двамата имахме по-добри шансове за оцеляване, ако сме разделени.

Нямаше значение, че когато ме държеше близо — както сега — се чувствах в безопасност и пазена. Нямаше значение, че целувките му ме караха да изгубя дъха си, или че да сме в една стая ме правеше щастлива. Нямаше значение, че удовлетворените му мисли ме караха да се чувствам лека и изпълнена с радост.

Това трябваше да е заради оцеляването, не заради емоциите.

Обърнах се в леглото и го погледнах. Очите на Зохр бяха затворени, дългите му златни мигли бяха едва забележими в сенчестата тъмнина. През дупка в тавана навлизаше лунна светлина и можех да видя очертанията на лицето му в сенките. Бе красив. В гърлото ми се образува тежка буца.

Щеше да е най-умно да стана и да си тръгна веднага. Да прикрия мириса си и да съм на километри, когато се събуди. Но това е страхливост, а аз никога не съм била страхливка. Кучка, да. Упорита, винаги. Но страхлива? Не бе моето нещо. Когато Зохр се събудеше сутринта, ще говоря с него и ще обсъдим как да прекратим умствената си връзка, за да може да е свободен.

Така че да не бях неговата ахилесова пета.