Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (21)

Глава 20
Зохр

Една седмица по-късно

Погледнах в големите кафяви очи на сладката си, деликатна половинка и се зачудих как такова същество може да бъде толкова кръвожадно.

„Обясни го отново?“

Ема завъртя очи към мен нетърпеливо.

— Хващаш кукичката така, нали? Вземаш червея и го буташ, набучвайки го тук. — Тя демонстрира. — Това се нарича да сложиш примамка на кукичката.

„Изтезаваш едно създание, за да примамиш друго?“

— Не е изтезаване. Червеят не чувства нищо. Мисля. — Погледна ме с ъгъла на окото си. — Не разваляй риболова за мен, голямо люспесто пиле.

„Не съм пиле“, казах й раздразнен. „Виждал съм ги. Кудкудякат и бродят наоколо като глупаци. Покрити са с пера и се изхождат върху всичко. Как това прилича на мен?“

Тя се изкиска и звукът накара духа ми да го заболи от сладко удоволствие.

— Добре, не приличаш на пиле. Това е човешки израз. — Тя извади въдицата си и внимателно постави въжето във водата, на края й имаше ярка червено-бяла топка. Тя седна на края на дока и остави краката си да се клатят, след което ме погледна. — Искаш ли да метна и твоята въдица?

„Мога да го направя“, измърморих. Постарах се да имитирам движенията й, но топката ми не успя да измине повече от една ръка разстояние във водата пред мен. Почувствах проблясък на веселие и това задуши собственото ми раздразнение от задачата. Докато я карах да се усмихва, ще го изтърпя. Седнах до нея и се направих, че въжето не е точно в краката ми.

„Човешките изрази са странни“, казах й, за да я разсея от мислите й. „Както когато каза, че си в лицето ми, а не беше… какво беше това?“

Тя се наведе назад, смеейки се весело. Лицето й представляваше чиста радост.

— Atángana? Хванал си това?

„Разбира се. Аз съм в мислите ти. Какво означава, когато кажеш, че си в лицето ми?“

— Подобно е на… неприятелско. — Повдигна ръка и я бутна към лицето ми, близо до носа ми, но не прекалено. — Знаеш… просто неприятелско. Atángana.

„Все още не разбирам.“

Тя се замисли за момент, мръщейки се.

— Подобно на… „Казах ти“.

„Какво ми каза?“

Отново се засмя.

— Самохвалство е, ясно? Това съм аз като самодоволна глупачка. — Тя ми се ухили, цялата усмивки и веселие.

Изпълнен бях с радост от щастието й и копнеж в същото време. Моята Ема. Никога не съм познавал някого, който да ме кара да се усмихвам толкова много. Който кара сърцето ми да гори с още по-голям огън, отколкото мислех, че е възможно. Който можеше да накара духа ми да се чувства по-лек, дори когато съм изгубил крилете си и съм в капан в двукраката си форма за, както ми се струва, цяла вечност.

Погледът й се върна към въжето й и посочи към червено-бялата топка.

— Когато потъне, означава, че ще си хванал нещо. Дръпваш кордата, за да се увериш, че кукичката се е закачила за устата на рибата, и след това я навиваш.

„Значи изтезаваме друго създание.“

— Не чувства нищо. — Мислите й обаче са любопитни и леко разтревожени. Чудеше се дали усещат и мекото й сърце я болеше.

„Трябва да ме оставиш да се променя в бойна форма. По-лесно е да хванеш месо по този начин.“

Тя изви вежда към мен.

— Добър опит. Знаеш отговора. Не и докато не ти зараснат шевовете.

Изсумтях с разбиране, но не бях удовлетворен. Това бе нещо, върху което се карахме доста пъти през изминалата седмица. Исках да игнорирам болката и да оставя раните ми сами да се оправят. Можех да я защитавам по-добре, когато съм в бойната си форма. Можех да ловувам за нас. Можех да пътувам по-надалеч за по-кратко време.

Тя чувстваше, че ще е по-мъдро да оставя гърба ми да се излекува. Искаше да остана в двукраката си форма и да не върша разни работи в апартамента, а само да лежа и да спя по цял ден.

Не харесвах тези планове. Казвах й го много пъти, но тя игнорираше желанията ми. Нямаше смисъл да се караме, защото моята Ема бе толкова упорита, колкото и независима.

Доста е вбесяващо понякога.

Погледнах към нея, докосвайки я с ума си. Това бе нещо, което правех често, и не можех да се спра. Не само, че се наслаждавах на мислите й, а и защото докосването на ума й ме уверяваше, че тя е истинска. Че е моя. Че не е сън, създаден от лудостта ми.

— Трябва да ти превържа гърба — каза ми тя, поглеждайки към рамото ми. — Да се уверя, че всичко е покрито и чисто.

„Гърбът ми е добре. Драконѝ заздравяват бързо. Не като хората.“ Изпратих й горчива мисъл и умствена картина на синините й, които сега едва избледняха до лилаво-жълт цвят.

Тя извъртя очи, усмихвайки се.

— Няма да казваш това, когато трябва да вадя трески от задника ти по-късно. Сериозно, трябва наистина да се замислиш за панталони. Обзалагам се, че мога да ти намеря.

„Трески? В задника ми? Защо?“

— Защото този док е стар, а ти си седнал на него гол? — Изражението й омекна, когато погледна към тялото ми. Въпреки че се грижеше да си възвърна силата, моята Ема все още бе срамежлива от тялото ми. Избягваше да ме докосва, освен ако не е наложително и гледаше най-вече в лицето ми. Очевидно внимаваше да не поглежда към члена ми, сякаш ако го направи, веднага ще стана твърд и ще искам да се чифтосам.

Не греши напълно.

През последните няколко дни силата ми се беше възвърнала бавно и докато това се случваше, стана ясно, че Ема все още не знае какво да прави с чифтосването ни. Не даде знак, че иска да се чифтосаме отново, въпреки че тя беше тази, която първа се качи върху мен. Нито се опитваше да спи до мен. Няма проблем; намирах я и влизах в гнездото й всяка нощ. Най-дразнещото обаче бе, че настояваше да нося покривалата, които тя нарича „дрехи“, с които скриваше цялото си тяло.

Не виждах смисъл да крия нещо, особено когато е горещо. Прокарах нокът нежно по челото й, хващайки няколко капки пот.

„Ще ти бъде много по-хладно, ако свалиш покривалата си.“

— Но няма да го направя — каза ми тя и се концентрира върху въдицата си, сякаш внезапно се е помръднала.

Очарован бях от срамежливите мисли, които получавах от нея. Чифтосани сме вече от дни и тя все още действа, сякаш не съм заравял лицето си между бедрата й? Наистина? Реших да я притисна още малко.

„Искаш да се покрия, защото намираш формата ми за неприятна? Различен съм от теб, истина е.“ Дори в двукраката си форма имах шипове на ръцете си и на главата. Може би намираше тези неща неприятни за гледане.

— Какво? Не бъди глупав. — Но сега гледаше право във въдицата си.

„Тогава мислиш, че ще намеря тялото ти странно? Или неприятно за гледане?“

— Разбира се, че не. — Мислите й се върнаха към нощта, когато ме възседна.

Окуражен съм. Бях внимателен да не притискам Ема прекалено силно. Исках да остане с мен, защото иска, не защото чувства, че трябва да го направи. Исках да осъзнае, че тя желае да ми е половинка. Знаех, че ще отнеме време. По-лесно беше, когато спях по цял ден, за да възстановя силите си. Сега, когато се оправях, бе по-трудно да не я дръпна и да заровя лице във врата й, вдишвайки прекрасния й аромат.

Ако ми кажеше, щях да я бутна да легне на този разпадащ се док, с трески и всичко, и да ближа вагината й, докато не закрещи от радост.

— Подскачаш — промърмори тя.

Погледнах надолу към члена си. Беше се втвърдил при мисълта ми, вярно, но не „подскачаше“.

— Ъм, въдицата ти. — Мислите й са смесица от смях и срам, докато сочеше водата.

А. Осъзнах, че е права, и странната пръчка подскачаше в ръцете ми. Замислих се за момент и реших да видя какво ще направи половинката ми.

„Покажи ми как?“

— Разбира се. — Напълно делова, тя се наведе над мен, ръцете й се движеха до моите. — Дръпни леко и след това бавно я навий, ето така.

Не внимавах какво прави. Повече бях заинтересован от мириса на косата и кожата й, докато се навеждаше над мен, начинът, по който лакътят й погали бедрото ми, чувството от пръстите й, галещи моите. Ако това са неща, които включва риболовът, нямам нищо против.

— Изобщо гледаш ли? — Попита развеселена тя.

„Цялото ми внимание е твое“, казах й и наистина го мислих.

Ема

Тази нощ имахме няколко печени върху въглените на малкия ни огън костури. Миришеше вкусно, докато се готвеха и ги овкусих с някои подправки, които намерих в съседния апартамент. Зохр не изглеждаше ни най-малко заинтересован от вечерята и гледаше през прозореца в ясното оранжево небе, докато слънцето залязваше.

Почувствах вина при гледката.

— Дракони? — Попитах, само за всеки случай.

„Не. Само много мисли.“ Той погледна към мен. „Не се тревожи. Не ме правят тъжен.“

— Как да не се тревожа? Знам, че имаш чувството, че си в капан — казах му раздразнена. Възстановяваше се бързо, но знам, че искаше да се трансформира. Най-вече се тревожех колко зле могат да бъдат крилата му. Чувствах се отговорна заради начина, по който се случи това. — Моя работа е да се грижа за теб — казах му и поръсих вечерята с още малко черен пипер.

„Не съм твоя отговорност“, каза ми той и мислите му бяха нетърпеливи. „Аз съм твоя половинка. Ние сме партньори.“

И сега бе мой ред да замълча, защото не бях сигурна какво да отговоря на това. Не знаех как да бъдем партньори. С Джак никога не беше истинско партньорство. Той беше менторът, аз — ученикът. Тогава той се разболя и аз бях негов болногледач до края. Не знам как да работя с някого. Със сигурност не знам как да завися от някого.

И съм доста сигурна, че ми куцаше вярата в другите.

Погледнах към Зохр, докато той се чешеше по рамото, опитвайки се да достигне шевовете си. Знаех, че го сърбяха. Каза ми го доста пъти през последните няколко дни и раните трябваше да са затворени и чисти. Чудех се за деликатните му криле, прибрани до плешките му и дали зарастват добре. Колебаех се дали няма да е по-добре да махна шевовете, където се виждат и да ги оставя да зараснат сами. Самата аз премахнах шевовете си преди два дни и тези на Зохр изглеждаха по-чисти от моите.

Възможно ли бе да отлагам, защото съм уплашена от драконовата му форма? Това ли бе причината да настоявам да остане в човешката си форма, защото така беше по-лесно за мен? Не можех да се самозалъгвам — той, в драконова форма, ме плашеше. Полудя прекалено бързо и не можех да го накарам да говори с мен. Какво ще се случи, ако крилата му са унищожени и това го накара да откачи отново? Как да го върна обратно?

Това не бе единственият проблем. Имаше го и въпросът с… интимността.

Не знаех как да бъда половинка. Или приятелка. Или нещо подобно. Би си помислил, че това ще дойде естествено, но всеки път, когато Зохр ме погледнеше с този разгорещен поглед, замръзвах. Нямаше значение, че правихме секс два пъти. Нямаше значение, че е в ума ми. Всеки път, когато получавах следа, че е възбуден или ме гледа по-близо от обикновено, откачах. Не знаех как да се справя с това. Как да реагирам? Да флиртувам ли? Да го игнорирам? Да го окуража? Как?

Обикновено го „игнорирах“ и по-късно умствено се карах на себе си. Истината е, че не бях добра в това да съм секси. Не знаех как се флиртува. Дори не се бяхме целунали и… мисля, че наистина бих искала да го направим. Имах чувството, че подхождаме към странната ни връзка абсолютно грешно. Метнах се върху него, правихме наистина бърз секс, за да свърша работата, а след това бавно се отдалечавахме от тази тема. По дяволите, в някакъв момент трябваше да стигнем до там да имаме хубава сесия за целуване, която да не води до никъде.

Може би.

Защо съм толкова решителна за всичко друго в живота си, но в момента, в който той ме погледне с онзи поглед, ставам нервна и побягвам?

Трябва да е доста разочарован с половинка като мен.

Обърнах рибата на шиш и погледнах към него, за да видя дали ми обръща внимание и хваща мислите ми, но той продължи да се разтяга и да чеше раменете си, ноктите му се приближаваха все повече към шевовете му. Добре, не е наясно с мислите ми.

Истината бе, че съм малко затруднена. Привлечена съм от него, но се тревожа за драконовата му страна. Тревожа се и че вече не съм добра да бъда момиче. Сега съм повече като военни ботуши, отколкото токчета, благодарение на необходимостта. Дори светът утре да стане какъвто беше преди, не знам дали аз ще успея да го направя. Вероятно винаги ще бъда това момиче с мръсотия под ноктите, която слага стръв на въдиците си, дере вечерята си, преди да я изяде, и предпочита празна стая пред такава пълна с хора.

И сега… имах компаньон. Както изглежда, Зохр мисли, че това нещо помежду ни е перманентно. Не мислех за нищо, освен да го спася и сега се опитвах да разбера как да управлявам странната ни връзка. Когато беше болен и гореше от треска, целият беше върху мен, но сега, когато е „по-добре“, ме игнорираше. Объркващо е.

Зохр се изправи на крака, стряскайки ме. За момент си помислих, че ще дойде до мен и ще ми каже, че е чул мислите ми, но той мина покрай мен и малкия ми грил, за да се наведе през прозореца, душейки въздуха.

— Какво има? — Попитах разтревожена.

„Чух нещо.“ Той повдигна глава, душейки въздуха отново. „Но не съм сигурен какво…“

Грабнах водата и я излях върху въглените на малкия ми огън, карайки да се издигне дим. Покрих го с одеяло, за да потисна дима и да задуша някакъв останал огън. Вечерята ни бе унищожена, но ако някой идваше, последното нещо, което ни трябваше, беше да бъдем открити. Хванах ножа си и се придвижих до него при прозореца.

— Какво чуваш?

Той се намръщи, след това поклати глава.

Но след миг го чух и аз. Ниско мъркане в далечината. Звук от заглушител.

Мотори. Можех да предположа на кого принадлежат. Затворих бързо прозореца, оглеждайки малкото ни скривалище, за да се уверя, че нищо не свети или може да бъде видяно отвън. Бях добре. Свих се долу до прозореца. Зохр се настани до мен, едната му голяма ноктеста ръка се придвижи по рамото ми.

„Ще стоим долу“, каза ми. „Приближават се.“

Кимнах. Нямаше нужда да ми повтаря два пъти, защото можех да чуя стабилното мъркане на моторите да става по-силно и по-силно. Стиснах ножа напрегната. Чаках да чуя моторите да дойдат по-близо и да спрат. Чаках да чуя тропота на ботуши по тротоара, за да мога да реша как е най-добре да се бия.

„Няма да се биеш с тях. Аз съм тук.“ Мислите на Зохр са яростни.

„Няма да се трансформираш“, казах му. „Абсолютно не.“

Той изръмжа ниско и автоматично поставих ръка на устата му, карайки го да замълчи.

Той замръзна. Мислите му се раздвижиха, промениха се. Станаха… възбудени.

Това е… странно. Почувствах странно трептене в стомаха си и продължих да си казвам, че трябва да махна ръката си. Че той е възрастен и няма нужда да му покривам устата като на дете. Но кожата му бе толкова топла под моята и бях очарована какво е чувството. Погледът му срещна моят и можех да видя как очите му станаха напълно, блестящо златни.

Пулсът ми се усили и почувствах странното чувство на удоволствие дълбоко между бедрата си, на място, което започваше да боли от празнота, след като правих секс и сега знаех какво пропускам. Оставих пръстите ми да се плъзнат по устата му, забелязвайки за пръв път, че е изненадващо пълна и силна. Винаги си го бях представяла като златна кожа и зъби, но той имаше толкова перфектна уста, че засрамваше всички човешки мъже. И тази челюст… въздъхнах. Той погледна надолу към пръстите ми и забелязах за пръв път колко дълги и гъсти за златните му мигли.

Също така забелязах и колко белязана и груба е ръката ми, колко нащърбени и къси са ноктите ми. Ъх.

Отдръпнах се от него.

Той веднага хвана ръката ми и придърпа пръстите ми към устата си, слагайки ги на устните си още веднъж. Неясно чух моторите да продължават нататък и знаех, че няма да ни приближат. Можехме да се отдалечим един от друг по всяко време.

Освен че не знаех дали искам.

„Аз също не искам“, каза ми Зохр с напрегнат поглед. „Какво лошо има в това да се докосваме?“

„Нищо. Просто…“

„Страхуваш се от мен. Знам.“ Ръката му погали пръстите ми, все още поставени на устата му. „Мислиш, че не съм наясно ли? Мога да подуша страха ти, когато спомена за промяна на формата ми. Но знай това, моя Ема — никога не бих те наранил. Дори когато бях полудял от болка, нараних ли те?“

Поклатих глава.

„Не съм. Не бих могъл. Ти си половинката ми. Моето съществуване. Причината да продължа да съм в този странен, ужасен свят. Никога не бих могъл да те нараня. Но бойната ми форма е част от това кой съм. Не мога да остана завинаги така, както ме виждаш в момента, и да бъда щастлив. Трябва да се променя и не искам да се страхуваш от мен.“

„Знам. Просто…“ Преглътнах трудно, мислейки за ужасната нощ, да бъда сграбчена в ноктите му, кръв навсякъде и без да мога да говоря с него. „Ти не беше на себе си. Беше някъде другаде и просто се тревожа, че ще се случи отново, когато се трансформираш.“

„Имаш предвид, когато се променя в бойната си форма и видя колко зле са крилата ми?“ Имаше лек хумор в тона му. „Нямам надежди, че могат да бъдат спасени, половинке. Приемам, че вече ги няма. Дадох ги заради теб.“

Отдръпнах ръката си, жегната.

— Но не съм молила за това. — Господи, сега звучах дребнава и сърдита. — Съжалявам — прошепнах, заравяйки лице в ръцете си. Чувствах се ужасно. Той беше дал толкова много, а аз все още…

„Все още се страхуваш“, съгласи се той. „Мога да го почувствам. Страхуваш се от това какво съм и че ще ме загубиш. Страхуваш се, че ще поискаш да си тръгнеш, а аз не, и се страхуваш какво ще се случи, когато този ден дойде.“

Може би все пак е слушал мислите ми.

„Трудно е да не го правя, въпреки че се опитвам да го заглуша. Знам, че не те интересува, но това е като да помолиш жаден мъжки да пие само една глътка, когато може да пие от цялата река. Искам да имам повече от една глътка от теб.“

„И какво, ако всичко, което мога да предложа, са глътки?“

„Тогава ще приема това, което можеш да ми дадеш и ще се науча да съм търпелив.“ Почувствах дланта му да докосва моята. Ноктите му погалиха кожата ми — отново, остри, но толкова внимателни да не ме наранят — и взе ръката ми в своята. „Ти си всичко, което искам, моя Ема. Няма да направя нищо, което би те разстроило.“

Погледнах нагоре и срещнах очите му отново.

— Просто… тревожа се, че се движим твърде бързо. Това момиче, което свали бельото си и се качи върху теб? Тревожа се, че мислиш, че това съм аз.

„Това си ти.“ Протест се оформи на върха на езика ми, но той ме спря със строга мисъл. „Ти си смела и грижовна. Не те е страх да помогнеш на други, дори това да означава да рискуваш себе си. Това си ти, Ема. Ако имаш предвид, че не си опитна в чифтосването и не ти е удобно да ме приближиш, тогава ще чакаме. Или може да ме използваш, докато не ти стане удобно.“

„Да те използвам?“ Почувствах как очите ми се разшириха.

Вълна от веселие мина през мислите ми.

„Разбира се. Аз съм твой, за да ме ползваш.“

Не можах да не се изпълня с мъничко тъжен копнеж при това. Колко пъти, когато бях момиче, съм се надявала Джак и аз да попаднем на група сладки момчета? Бях отчаяна за някого, с когото да си говоря, с когото да държа ръце. Някого, когото да целуна.

„Аз ще те целуна.“

„Знам.“ Прехапах устна и го разгледах, след което поклатих глава. „Не тази вечер. Все още съм… разтърсена.“

„Заради хората на Азар? Не мога да ги помириша вече във въздуха. Нито чувам металните им дракони.“

„Надявах се, че са се предали да ни търсят“, признах.

„Той е салорианец. Никога няма да се предаде.“

„Това е депресиращо.“

„Мисли за целувки вместо Азар. Знам, че аз ще го правя.“ Погледът му е напълно пакостлив.

Изкушена бях да се предам, но се поколебах. По природа съм подозрителна и ми е най-удобно, когато мога да мисля за нещата.

„Утре?“

„Утре“, съгласи се той. „След като извадиш шевовете ми.“

„Не съм сигурна…“, започнах и спрях.

Той ме погледна разбиращо.

„Искаш да ги оставиш, защото наистина вярваш, че раните ми имат нужда от тях. Или защото се страхуваш, че ще се трансформирам, когато вече ги няма?“

Понякога е гадно да споделяш ум с някого, който може да чуе всичките ти мисли.

„Хубаво. Махаме шевовете утре.“

„И тогава ще ме видиш отново и ще разбереш, че няма за какво да се тревожиш.“ Очите му блестяха с триумф. „И тогава ще се целуваме.“

Такава увереност.