Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (19)

Глава 18
Ема

Следващият ден и нощ валя дъжд, охлаждайки и оставяйки след себе си влажен облак, който остана в неподвижния въздух. Погледнах през отворения прозорец на апартамента, гледайки тежки капки да падат от небето и да превръщат мокрите, разбити улици в езера. Израсналата трева, правеща си път през цепнатините на тротоара, поглъщаше водата и нямах съмнение, че за няколко дни влагата ще е двойно по-висока.

Нямах нищо против дъжда. След няколко дни на постоянна жега бях щастлива от промяната на температурата, дори това да караше косата ми да бухне и да се накъдри, заприличвайки на голямо, тъмно гнездо. Но пък дъждът не бе полезен за набезите ми в града по тъмно, защото беше много по-трудно, когато няма лунна светлина и всичко е мокро.

Нищо не можех да направя, освен да си върша работата, както казваше Джак.

„Какво да свършиш?“, дойде сънливият глас в главата ми.

Обърнах се и погледнах към леглото в центъра на стаята. Зохр бе буден, със сънливи златни очи и великолепно разрошена коса. Стана бавно на крака и залитна.

— Не — казах му строго, отивайки до него. — Трябва да стоиш в леглото.

„Ха. Силен съм. Аз съм войн Драконѝ…“

— Може и да е вярно, но също така страдаш от кръвозагуба и имаше адска треска последните няколко дни, затова ще направиш това, което ти казвам. — Сложих ръце на неговите, опитвайки се да задържа тежестта му, без да го докосвам по гърба.

„Не искам да спя, ако отиваш навън. Искам да ти помогна.“

— Можеш да ми помогнеш най-вече като не умираш — казах му игриво. — Защото това наистина ще ме нарани. — Посочих му, че трябва да легне долу, но той седна и кръстоса крака под себе си. Добре тогава. Седенето не бе толкова лошо. Подадох му пластмасова чаша, пълна с прясна вода и отидох до малкия грил, който бях измайсторила до прозореца, за да може димът да излиза навън и разбърках въглените, за да претопля яхнията. Забавно бе как, когато Зохр беше пленен, имахме толкова много да си говорим, а сега, когато бяхме заедно и в капан в тази малка стая, имаше някакво неудобство помежду ни, сякаш не знаехме какво да кажем.

„Имам доста да кажа. Просто слушам мислите ти.“

— Спри да надничаш в ума ми — казах му, все още малко обезпокоена, че може да чуе всичко в главата ми.

„Свързани сме по дух. Това е нещо, с което ще свикнеш.“ Той протегна една ръка, трепна и почувствах, че гърбът му бе стегнат, шевовете му предизвикваха тъпа болка.

— Да, добре, бих искала някои мисли да запазя за себе си. Това наистина е ново за мен. — Иска ми се да бях питала Саша за повече. Не че щеше да промени нещо, но поне щях да съм по-подготвена.

Зохр просто премигна.

„Няма да промени нищо помежду ни.“

Наистина не помагаше. Поклатих глава и се върнах към разбъркването на студената яхния. Разбира се, това малко движение накара подобната ми на храст коса да падне на лицето ми. Може би бе време да я отрежа.

„Защо?“

Погледнах през рамо към него.

— Защо ще я режа? — Когато той се съгласи, свих рамене. — Дразнещо е и ми се пречка. Понякога нямам възможност да се къпя и се уморявам да я плета.

„Харесва ми. Там ароматът ти е най-силен. Харесва ми косата ти.“

Почувствах как се изчервявам. Щях да игнорирам посоката на разговора, особено след като започнах да получавам секси мисли от него. Имаше нужда да си почива, не да се чифтосва. Не ме интересуваше колко игрив си мисли, че бе.

Но той само попита:

„Какво е плетене?“

— О, знаеш, плитка. Сплиташ цялата си коса, за да ти се махне от лицето. Изпратих му умствена картина.

„Харесва ми. Ще сплетеш ли моята? За да не ми пречи?“

Погледнах го изненадана.

— Щом искаш.

„Искам. И тогава ще сплета твоята, за да не те притеснява.“ Изпрати ми вълна от удовлетворение.

Как можех да му откажа след това?

— Добре. Нека намеря гребен. — Отидох до новата „чанта за първа помощ“, която направих. Джак ме научи, че трябва да нося такава чанта през цялото време, а последната такава остана при хората на Азар, затова си изработвах нова. Тази интерпретация бе розово-лилава чанта на Барби, която намерих на горния етаж, но имаше хубави неща, като игли, корда, още тиксо, ножове, подправки и няколко други полезни неща.

Забавно бе, защото едно от нещата, които всъщност бяха често срещани След са продуктите за коса. Не мислиш какво би било обичайно по време на апокалипсис. Или предполагаш, че ще намираш неща за оцеляване навсякъде. Не. Ако има оръжие или швейцарско ножче за откриване, някой вече го е взел. Вместо това имаше тонове продукти за коса и лакиране, заедно с още момичешки неща, от които никой не се интересуваше, когато се опитваше да оцелее. Това ме натъжаваше, защото ми се искаше да сме обратно в обществото, когато можеше да носиш блестящи фибички за коса, да лакираш ноктите на краката си в розово и да не се тревожиш от къде ще дойде следващото ядене или дали дракон нямаше да опожари сградата, в която се криеш. Апартаментът, в който се криехме, имаше доста добре заредена баня, пълна с момичешки принадлежности, които незабавно прегледах. Аерозолният лак за коса винаги имаше своите ползи, но също така взех и спрея, спомагащ за по-лесно разресване на косата и гребен с редки зъби. Не само заради косата си, но защото спрея съдържаше масла, които можеха да бъдат използвани върху ключалки, за да могат да бъдат по-лесно отключени.

Разбира се, точно сега бе добре дошло. Взех гребена, ластици за коса и разплитащия спрей и се приближих към Зохр.

— Как е гърбът ти? — Попитах го, отивайки зад него.

„Стегнат, боли и ме сърби. Кога мога да се променя в бойната си форма?“

— Не и за известно време — казах му строго, оглеждайки раните му. Кожата около шевовете бе подпухнала леко и с корички, но изглеждаше по-добре, отколкото беше преди. Но все още беше доста наранена. — Съжалявам. Мисля, че ще останеш човек с мен за известно време.

„Уморен съм да бъда принуден да стоя в двукраката си форма.“ Мислите му бяха раздразнени.

Не можах да не се усмихна.

— Бъди благодарен, че си жив, за да има от какво да си уморен. Щастливци сме, ти и аз. Не бях напълно сигурна, че ще успеем да излезем от гнездото на Азар цели.

„Няма да им позволя да те наранят.“

Имаше такава увереност, такава покровителност в мислите му, че почувствах как гърлото ми се стяга. Не, предполагам, че няма. Не и ако иска да разкъса крилата си и почти да се самоунищожи, само за да ме защити. Омекнах към него още малко.

— Така и не ти благодарих — прошепнах, хващайки шепа от гъстата му коса и започнах да пръскам възлите. — И наистина трябва да го направя. Благодаря ти, Зохр, че ме спаси.

„Не ми благодари. Ти си половинката ми. Без теб съм нищо. Ти си единственото, което достига до ума ми и ме пази да не потъна отново в лудостта.“ Пресегна се и погали прасеца ми, сякаш имаше нужда да ме докосне. „Заедно сме.“

— Предполагам, че сме — прошепнах. Все още за мен, това бе странна концепция. Бях сама толкова дълго, че сега ми бе трудно да мисля по друг начин. Не знаех как да бъда част от екип. Напръсках косата му още няколко пъти и започнах внимателно да прокарвам гребена през къдриците му.

Драконовата коса не приличаше съвсем на моята. Много твърда, почти четинеста и от заплетените възли стана ясно, че не я беше ресал от дълго, дълго време — или може би никога. Постарах се да не го скубя и търпеливо продължавах въпреки неговото ръмжене, защото всяка част, която свършвах, ставаше къдрава, лъскава и блестяща, и толкова, толкова златна. Едновременно бях очарована и ревнувах, че моята коса не бе такава.

„Харесвам повече твоята коса“, каза ми той и имаше сънливо удоволствие в мислите му. „Много е мека и мирише на теб.“

— Гъста и оплетена е — признах. — Само това прави. Наследила съм косата на баща си, не на майка си. Нейната беше копринена и светло кафява. Татко беше пуерториканецът в семейството. Мама просто беше бяла.

„Те са… различни?“

Изкисках се.

— Само малко. Не достатъчно, за да се тревожиш. Татко беше по-тъмен от мама. Говореше испански и английски. Мама се шегуваше, че е много по-умен от нея, защото говори два езика. За нещастие никога не успяхме да научим повече от няколко фрази. Иска ми се да го бяхме направили. — Замислих се за родителите си тъжно, за засмения ми, щастлив баща с гъсти къдрици и моята срамежлива, тиха майка. — Умряха по време на Разрива.

„Ами твоя роднина, той оживя?“

Изсумтях.

— За жалост, да. По това време бях просто дете, затова бях благодарна, че имам Бойд. Но след известно време… ами. — Свих рамене. — Татко имаше поговорка, че Бойд е como las tetas del toro. Това означава, че е като гърди върху бик.

„Аз… не разбирам.“

— Означава, че беше безполезен — казах, усмихвайки се на мисълта. — И не грешеше. Бойд беше голям фен на лесния начин, дори това да означаваше да мине през други хора.

„Радвам се, че умря.“ Мислите му бяха раздразнени вместо мен. „Не си ми казвала хубави неща за него.“

Опитах се да си спомня за хубави неща за Бойд, докато решех.

— Когато искаше можеше да е много очарователен и забавен. Мисля, че просто не знаеше кога е пресякъл линията и често му бе по-лесно да използва хората. — Въздъхнах. — Но помня, че когато бяхме деца, беше добър по-голям брат. Мисля, че След просто му се отрази зле, както при всички останали. Никой не е същият като Преди. Нито дори аз.

„Истина е.“ Умът му стана замислен. „Каква беше Преди?“

Замислих се за момент и мислите бяха стари, удовлетворяващи.

— Бях типично момиче. Харесвах принцеси, розово, коне и да си правя косата. О, исках да имам кон. Не просто някакъв кон, а еднорог. — Поклатих глава. — Мразех буболечки и обичах хубави рокли, исках да съм танцьорка, когато порасна.

„А сега?“

— А сега ям буболечки, когато съм достатъчно гладна, бръсна косата си, когато е прекалено мръсна и се смея колко защитена съм била, когато съм била по-малка. — Не мога да реша дали стария ми живот ме натъжаваше или ядосваше. — Сега съм доста по-корава. Трябваше да се боря за всичко и да живея сама от дълго, дълго време. Джак ме научи как да се грижа за себе си.

„И преди си мислила за Джак. Кой беше той?“ Имаше странна притежателна нотка в мислите на Зохр. „Не половинка?“

О, Джак.

— Не половинка — съгласих се, опитвайки се да му изпратя картина на стария си ментор. Джак беше нисък мъж, не повече от метър и шейсет и сбръчкан от възрастта. Можеше да е на петдесет или осемдесет години. Косата му беше напълно бяла и лицето не беше нищо повече, освен скули и бръчки, но беше най-силният, най-способен човек, когото някога бях срещала. Никога не спираше да се движи, да работи, никога нямаше време за глупостите на хората. — След като Бойд и аз бяхме изритани от Форт Тълса, известно време оцелявахме сами, но беше трудно. Не знаехме как да се грижим за себе си и гладувахме. Веднъж попаднахме на скривалището на някакъв човек в стара кабина и я обрахме. Мислехме си, че сме много умни. Избягахме с нещата му, а той ни проследи и ни каза, че ще направи дупки в главите ни с ловджийската си пушка, ако откраднем нещо друго от него. — Усмихнах се на странния спомен и ядосаната му реакция. — Звучи насилствено, знам, но в момента, в който Джак ни видя, осъзна, че гладуваме и не може да остави две деца да се оправят сами. Тази нощ ловува за нас и му досаждах, следвайки го навсякъде, защото настоявах да ми покаже как да го направя. Не исках да бъда гладна повече, разбираш ли? След това някак си останахме заедно. Джак ми показа толкова много неща. Бойд остана за може би година или по-малко и избяга, защото му липсваха фортовете и мразеше колко стриктен е Джак.

„Но на теб ти е харесвало.“

— Така е — казах меко. Косата му вече бе гладка и когато прокарах гребена през нея, не закачи нищо. Разделих я на три дебели части и започнах да я плета. — Липсваше ми организацията. Реално бях все още дете, а с Бойд нямаше никакъв ред, не мислеше напред, като какво ще ядеш или къде ще се криеш по време на следващата драконова атака. Джак ме спаси. Даде ми контрол над собствения ми живот. Показа ми, че не е нужно да съм жертва, че мога да се грижа за себе си. Научи ме как да ловувам и да ловя риба, кое е от полза и кое не. Научи ме да стрелям и да хвърлям нож, за да уцеля целта. Показа ми всичко и ми даде да разбера, че няма полза от това да седя и да хленча, и колко е важно да се мобилизирам и да се заема с работа.

„Мислите ти станаха тъжни. Него… го няма?“

Кимнах.

— От година вече, предполагам. — Очите ми се насълзиха и подсмръкнах, въпреки че обещах на Джак, че никога няма да плача за кокалестия му задник. — Медицинската помощ вече не е каквато беше и след като избягвахме фортовете, нямаше доктор, който да го прегледа. Мамка му, дори и да имаше, не мисля, че можеха да направят нещо за него. Мисля, че имаше рак, защото беше наистина уморен и слаб и след известно време имаше буци под ушите и ръцете. След това не издържа дълго. Потърках лице в рамото си, защото пръстите ми бяха заети с косата му. — Съжалявам. Трябваше досега да съм свикнала с тези неща. Нищо не е постоянно След.

Зохр се отдръпна от плетенето ми и се обърна към мен, очите му бяха широки и с черно по краищата.

„Защо течеш така? Нещо лошо ли има с лицето ти?“ Голяма, ноктеста ръка докосна бузата ми и имаше тревога в мислите му. „Боли ли те нещо?“

— А? Плача. — Подсмръкнах отново и използвах ръба на горката ми новозашита блуза, за да избърша лицето си. — И млъкни. Не е нещо, с което се гордея. Джак мразеше глезенето. Нямаше време за това, знаеш ли?

„Но… защо? Защо течеш?“

Премигнах, изненадана.

— Твоите хора не плачат ли? Когато са тъжни?

„Това ли е?“ Докосна бузата ми и погледна надолу към мокрите възглавнички на пръстите си. „Не ми харесва.“

— Е, и аз не съм му голям фен — казах му, наполовина смеейки се, наполовина плачейки. — Не ми харесва да съм тъжна. Не мога да го поправя, затова се фокусирам върху това, което мога. — Погледнах го, хващайки вълните от гъста, богата златна коса, която падаше по големите му рамене. — Като тази плитка, която почти довърших, преди да я дръпнеш от ръцете ми. Сега седни долу и почивай. Не искам да си нараниш гърба.

Той изръмжа ниско, но бе повече от цупене, отколкото нещо друго. Когато сложих ръце на бедрата си той ме погледна почти намусено, но се върна на мястото си. Гърбът му беше схванат, сигурен знак, че го боли, но не даваше друга индикация.

— Добре ли си? — Попитах.

„Точно както ти каза. Не мога да го поправя, затова предпочитам да не се концентрирам върху него.“ Той затвори очи и изражението му се успокои. „Ела и ме докосвай повече, за да ме разсееш.“

Внезапно изчервяване мина през мен.

— Имаш предвид косата ти, нали?

„Засега.“ Имаше игрива нотка в мислите му.

— Ммм. — Не можах да не се усмихна и последиците от сълзите ми пресъхнаха. — Добър опит, chacho, но няма да правим нищо, докато не се оправиш.

„Тогава ще се възстановя бързо.“