Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (16)

Глава 15
Ема

Никога не бях мислила, че ще съм толкова облекчена да видя как Зохр припада.

Последните няколко часа бяха като в ада. Той се беше пречупил напълно. Без значение колко пъти виках името му, той не отговаряше. Сякаш беше изгубен в собствените си мисли и не можех да го издърпам от там. Постоянно ръмжеше и очите му бяха диви, а аз се страхувах, че ще ме стисне прекалено силно и ще ме убие. Или изпусне. Или каквото и да е друго. Беше по-голям от градски автобус и лесно можеше да ме смаже. Но никога не ме нарани и накрая страхът ми отстъпи на сълзи от безпомощност. Как можах да се забъркам с някого, който е безумен? Дори с умствената връзка нямаше начин да го стигна.

В часовете на зазоряване той започна да залита вървейки по улиците и тогава осъзнах точно колко много кръв губи. Страхът за безопасността ми се смени със страх за него. Рискуваше живота си, за да ме спаси и не можех да го оставя да умре. Когато спря от умора, най-накрая успях да се свържа с него.

В мига, в който се промени в човешка форма, затвори очи и се стовари на земята. Паникьосах се, когато залитна напред, но след това видях кървавите ивици на гърба му и осъзнах, че в тази форма не е много по-добре. Надявах се, че трансформацията му ще накара кървенето да спре, но това не се случи. Бързо скъсах ризата си — тази вечер от две станаха нула — и я сложих върху раните му, опитвайки се да спра кървенето.

Трябваше да го отведа на безопасно място. Не знаех дали мъжете на Азар ни следяха и нито колко дълго Зохр ще е луд, но трябваше да направя нещо. Не бях от хората, които стоят и кършат ръце по време на бедствия. Джак ме научи как да се грижа за себе си и сега можех да използвам наученото, за да помогна на някого другиго.

Но първо, безопасност.

Притиснах плата към раните на Зохр, колкото мога по-нежно, стараейки се да спра кървенето. Скоро забелязах, че намалява, което е добре. Събух дънките си и обух ботушите. Друго нещо, на което ме научи Джак. Как да местя тежки предмети. Никога нямаше да бъда най-силната и той ми даде да разбера от рано, че това не е от значение. Просто трябваше да съм най-умната. Положих дънките си на земята и избутах Зохр да легне по гръб на тях. Наложи се да игнорирам стона му от болка, въпреки че ме убиваше. Нямах избор.

„Съжалявам, Зохр“, изпратих мисълта си към него, докато завързвах крачолите на дънките, за да направя дръжки и да ги използвам, за да го влача надолу по улицата.

За мое раздразнение платът започна да се къса — Зохр бе по-тежък, отколкото мислех. Погледнах надолу, оглеждайки улиците на Земите на събирачите. Не знаех къде сме след часовете, в които Зохр препускаше диво и мачкаше всичко по пътя си. Можехме да сме и в Оклахома. Сградите бяха разредени, което ми казваше, че сме извън кварталите на търговската част от града и в далечината, отвъд дърветата и разрушените сгради, виждах обикновени малки триъгълни покриви. Може би покрайнините. Те не ме интересуваха толкова, колкото заобикалящите ни сгради. Огледах ги, надявайки се да видя нещо полезно. Старите ресторанти и салони в близкия оголен мол не задържаха интереса ми — от опит знаех, че в тях няма да има много храна. Малко по-надолу имаше аптека, която изглеждаше напълно разрушена. Насочих се към нея и докато вървях, видях останките от стара табела на железарски магазин в далечината.

Бинго.

Завлачих горкия Зохр до защитено място, между две отдавна разбити коли и го настаних там, за да не бъде видян от никого. Не ми хареса да го оставя сам, но нямаше да мога да го отведа далеч, ако дънките ми се скъсаха. Изтичах до железарския магазин и подминах счупените рафтове и разпиляна стока. Някои от хубавите неща бяха взети, но все още имаше достатъчно, за да бъда щастлива. Взех чук от последния рафт, за да го използвам като оръжие, пъхнах го в колана си и се насочих към градинския отдел.

Пет минути по-късно бягах по разрушените, покрити със стъкло улици на града с ръждясала количка. Отне известно маневриране, докато разбера как да сложа Зохр в нея, но накрая успях, като сложих количката легнала, изтърколих Зохр вътре и бавно я изправих. За него със сигурност нямаше да е най-удобното возене, но така можехме да се движим по-бързо, въпреки че големите му крака висяха отстрани на количката.

Не успях да сдържа усмивката си, представяйки си картината, която представлявахме, докато го бутах надолу по улицата, търсейки подходящо скривалище. Аз съм по сутиен и бикини, обута с военни ботуши, бутаща припаднал, чисто гол мъж по безлюдна улица. Животът След определено не е скучен.

Намерих редица от блокове не далеч от разпаднал се мол и забутах дракона към тях. За втори път го паркирах в безопасност на скрито местенце и отидох да проверя близките апартаменти, за да се уверя, че са годни за обитаване. Не исках да се мотая на място, покрито с черна плесен, хлебарки или населено със змии — или по-лошо, други въоръжени заселници. За щастие мястото, което проверявах, нямаше хора и избутах припадналото тяло на Зохр вътре, барикадирайки вратата.

Вътре бе горещо като в Ада, затова прекарах известно време, чупейки прозорци и опитвайки се да накарам въздуха да се раздвижи. В някои дни си спомнях какво представляваше климатика и почти можех да заплача от загубата. Повечето пъти не забелязвах, че го няма — прекалено бях свикнала с горещината, но когато влезеш в място със спарен въздух те удря в лицето като бетонна стена. Направих каквото можах, за да създам някакъв комфорт, молейки се денят да не е прекалено горещ.

Разрових шкафовете и претърсих стаите на разбития апартамент, в опит да намеря нещо полезно. Апартаментът не беше ошушкан като повечето места, на които бях. Всичко в центъра бе доста ограбено, което значеше, че трябва да сме по-далеч, отколкото си мислех. Имаше дрехи в един от гардеробите, няколко покрити с прах одеяла на леглото, които можеха да бъдат изтупани и килер, който е виждал по-добри дни. Все пак вътре имаше няколко консервни кутии с храна и имах чувството, че сме ударили джакпота, когато завъртях един от крановете на мивката и потече чиста вода.

Благодаря на Бога за това.

Налях вода в един тиган, взех най-чистата риза, която намерих в гардероба и отидох до Зохр. Оставих нещата, разстелих чист чаршаф на пода и внимателно го извадих от количката, за да легне по корем. Процесът беше бавен и труден, защото той бе голям и тежък, но успях, без да го карам да стене твърде много от болка. Не се събуди, което ми показа, че е заспал дълбоко. Това е добре, предположих, но се тревожех, че няма да успея да го събудя по-късно.

Точно сега обаче не можех да се тревожа за това. Налагаше се да го превържа.

С водата внимателно изчистих раните му и ги дезинфекцирах колкото можах със стара вода за уста, която намерих в банята. Надявах се, че дезинфектантите все още действаха, въпреки че бяха минали седем години, но кой знае. Поне нямаше да му навреди, ако опитам. Гърбът му бе жестоко нарязан и скоро осъзнах, че щяха да са нужни шевове.

— Майната ти, Азар, на теб и на тъпата ти жилетка. — Промърморих си, докато претърсвах апартамента за игли и конци.

Наложи се да претърся три апартамента, което ми отне два часа, докато намеря каквото търсех, но когато се върнах, Зохр все още спеше. Опитах се да му пратя успокояващи мисли, докато зашивах гърбът му, но нямаше значение. Все още бе дълбоко припаднал. Направих шевовете възможно най-малки, движейки се от кръста му нагоре. Можех да видя точно къде са се забили шиповете при трансформацията му, защото колкото повече се изкачвах към раменете му, толкова по-дълбоки ставаха раните.

Трябваше да спра и да се измия. Бях уморена, потна и гладна, но не можех да спра. Не знам колко бързо — или бавно — се лекуваха драконите и исках да се уверя, че съм се погрижила възможно най-добре за раните. Веднъж Джак поряза дълбоко кракът си и трябваше да го зашия и си мислех, че онова бе ужасно, но не можеше да се сравнява с множеството прободни рани на горкия Зохр. Взех си малка почивка, погълнах едно от енергийните блокчета и се заех отново със задачата си.

Когато стигнах до раменете му, трябваше да спра. Кожата и мускулите бяха по-разкъсани тук и положих повече усилия в почистването на раните, за да предотвратя инфекция. Докато се движех над него, внимателно местейки разкъсаната кожа обратно на мястото й, забелязах нещо странно. Лопатките му бяха различни от моите. Изглеждаха по-широки, по-плоски. Знаех, че раменете му са по-големи в човешка форма, но това изглеждаше… странно.

С предчувствие използвах иглата, за да бутна настрани кожата и да погледна в раната. Видях нещо, което приличаше на сухожилие, с тази разлика, че на това място не трябваше да има такова. О, мамка му. Преглътнах трудно, измих ръце и бръкнах в едната рана, давейки се през цялото време. Радвах се, че е припаднал, защото това надали бе приятно.

Но предчувствието ми се оказа вярно. Отворих назъбената рана и дръпнах странният предмет и когато се разгъна в ръката ми, осъзнах в какво гледам.

Крилото му. Беше покрито с мускул, когато е в човешка форма и затова не съм го виждала никога. Но съществуваше в по-деликатна и далеч по-малка форма, отколкото очаквах… и бе почти на парчета. С внимателни пръсти се опитах да го разгъна. Разрезите бяха ужасни — помня, че погледнах назад, докато ме носеше и не видях нищо, освен кървави парчета, докато ме носеше през града по време на бягството ни.

Чудех се… дали мога да ги зашия.

Преглътнах при мисълта. Ужасена, да не направя грешка и да ги доразкъсам. Не знаех как работят драконовите криле… но знаех, че ако не опитам, никога няма да лети отново. Крилата му дори не са крила в момента. Но може би… може би биха се излекували, дори малко, с шевове. Ако зараснеха правилно…

Внимателно изпънах едното крило, преглътнах силно и се подготвих да правя най-малките шевове, които някога съм правила.

 

 

Отне ми цял ден, за да поправя крилата на Зохр.

Почти като да работиш върху птичка. Имаше малки сухожилия и кухи кости, които изглеждаха невъзможни и напълно абсурдни за дракон. Но когато се замислих за факта, че се превръща в човек, може би трябваше да изхвърля думата „невъзможно“ през прозореца.

Зашивах малки линии, превръщайки крилото му в най-деликатното, покрито от човешка кожа платно. Правех ги възможно най-малки, но това отнемаше време и усилие, затова взех очила за четене, които открих, и които ми помагаха да се фокусирам. Получавах главоболие от тях, но поне виждах отблизо. Веднъж щом едното крило бе готово, внимателно го сгънах и го прибрах под разкъсания мускул, преди да зашия и него.

Моля те, нека не влошавам нещата. Нека помогне на крилото му. Не можех да си представя какво би било за него да загуби възможността да лети. Щях да направя всичко по силите си да предотвратя това.

Когато свърших с второто му крило и затворих и последната рана, бях изтощена и треперех. Измих ръцете си, налях прясна вода и я изпих, след което легнах до Зохр на чаршафите.

Малко по-късно се събудих от силна жажда. Отне ми момент да осъзная, че не е моята.

На Зохр е.

Докоснах челото му и той бе изгарящо горещ — по-горещ от нормалното. По дяволите. Стрих няколко аспирина във вода и я излях в устата му, след това обтрих тялото му с мокри студени парцали. Слънцето най-накрая залезе и силната горещина в апартамента започна да намалява. Отворих прозорците още повече, въпреки че не бе безопасно, и напоих чаршафите с вода, разпрострях ги на тялото му и ги сменях редовно.

Бях изтощена, но не можех да спя. Не спирах да мисля за Зохр. И за това, че той бе в това състояние заради мен.

Той нямаше да бъде хванат в капан, ако не бях аз. Сега към това се добавяше и вината от унищожаването на крилата му. Разкъса веригите си, за да ме спаси, защото чувстваше, че съм в опасност. Бях ужасена и ако той умреше, никога нямаше да си простя.

Така, че трябваше да се уверя, че няма да умре.

Прекарах целия следобед, сменяйки един мокър чаршаф с друг и изливах вода с аспирин в устата му.

 

 

Слънцето се издигна и денят обещаваше да е горещ. Обмислих да потърся друг апартамент, в който въздухът циркулира по-добре, но когато погледнах в далечината, видях червени дракони. Мамка му! Днес е денят на атаката и червените щяха да атакуват до здрачаване цяла седмица. Нямаше какво да се прави, освен да се скрия и да се надявам да не се насочат към сградата, в която бяхме.

Целият ден имаше ветрец, но той носеше със себе си миризма на пепел и овъглено. Дремнах няколко часа и започнах процеса по намокряне на прегрялата кожа на Зохр отново, заедно с опитите ми да вкарам малко вода в него. Мяташе се и се въртеше постоянно и с всеки изминал час се притеснявах все повече, че това, което направих, повече вреди, отколкото му помага. Не знаех как се лекува дракон. Ако съм направила всичко грешно?

Поставих още един мокър чаршаф върху него и легнах за бърза дрямка. В момента, в който го направих, образи изпълниха ума ми.

Пустини.

Далечни, сурови планини на фона на червеникавия залез.

Пясък. Толкова много пясък. Невероятна горещина. Успокояващата миризма на огън. Криле. Бой. Можех да почувствам вятъра в крилете ми и простенах от интензивната радост, преминаваща през сетивата ми. Зохр сънуваше. Летеше в съня си и това бе най-невероятното нещо. Чувство за свобода, лекота и мир. Гмурна се надолу и се приземи пред краката…

… На жена. Красива жена с червеникавозлатиста коса и дълга, развяваща се коса в същия цвят. Гола е и когато се приземих, тя се изправи на крака. Очите й са светло, течно злато и ме погледна с такава невероятна любов…

Простенах, отваряйки очи.

Друга жена. Зохр ме излъга. Или може би не помни. Саша ми каза, че драконите имат само частични спомени за миналото си и Дакх не помни почти нищо. Но стана ясно, че Зохр има някакви спомени от света си. Пустинята е прогорена в ума ми, красив адски, пуст пейзаж. Жената е малко по-неясна и когато се опитах да си я спомня, получавах само картините за червеникавозлатиста кожа и красива усмивка.

И любов, толкова много любов.

Завист и ревност минаха през мен. Защо трябваше да ме е грижа, че е имало друга жена в миналото на Зохр? Че е обичал някой друг, преди да попадне в капан тук и я е забравил? Не трябваше да е от значение. Не го обичах. Само сме „свързани“, защото бе нужно да го спася.

Но… правих секс с мъжа. Нямаше как да не изпитвам някакви чувства към него. И точно сега чувствах доста неща при вида на жената в мислите му. Докоснах с ума си този на Зохр, опитвайки се да видя дали все още я сънуваше, но всичко, което открих бе хаос и гняв. Лицето му се стегна, очите му се движеха под клепачите, сякаш сънят му бе неприятен.

Докоснах лицето му с ръка.

— Съжалявам. Предполагам, че си я изгубил и не трябва да ревнувам. — Но въпреки това ревнувам. Единственият човек в света, който го е грижа за мен в момента, е той, а дори не е мой. Чудех се дали ако си я спомни, ще съжали, че се е чифтосал с мен?

Друга ужасна мисъл изникна в главата ми. Ами ако ме обвини, че съм го откраднал от нея? Аз бях тази, която инициира чифтосването ни. Практически го милвах, докато не стана твърд, защото трябваше да говоря с него и това беше единственият начин, който знаех, за да свържа умовете ни.

О, Боже, аз ли съм злата жена откраднала чужд мъж?

Погледнах надолу към Зохр, прилепила длан към горещата му буза. Успокояваше се, лошите му сънища отстъпваха от допира на пръстите ми.

Имах толкова много въпроси и толкова малко отговори.