Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (5)

Глава 4
Ема

— Стой мирно — каза ми дрезгав глас. — Престани да шаваш.

— Съжалявам — казах покорно и наведох глава, когато Стария Джери отново заби иглата в скалпа ми. Радвах се, че не мога да видя какво прави там. Насилих се да остана неподвижна на стола. — Просто боли адски много.

— Следващият път гледай да не позволиш да те използват за заложник — рязко ми каза Стария Джери. Усетих подръпване и чух звук от срязване. След миг главата ми бе увита с дебел бинт. — Готово. Като нова си — засмя се той на собствената си шега.

— Благодаря, Джер — изправих се, трепвайки леко. Чувствах стягане в главата си и адска пулсираща болка заради шевовете. Предполагам, че трябваше да кажа на Саша да не ме удря толкова силно, но поне бе правдоподобно. Никой не оспорваше лоялността ми, особено след като прекарах цяла нощ, плачейки заради нараняванията си… и заради загубата на тъпия ми брат.

Мразех Бойд, но по някакъв начин, присъствието му ми осигуряваше някакъв вид безопасност. Все пак беше единственото ми семейство. Сега си нямах никого. Нищо. Нямах дори приятелка в лицето на Саша.

Извадих няколко стари протеинови блокчета от чантата си и ги предложих на Стария Джери като заплащане за шевовете. Сухото му лице светна и засия към мен, усмивката му бе пълна с дупки от липсващи зъби. Джери е най-милият от групата номади. Все още е кръвожаден убиец, но понякога имаше следа от бащинско отношение. Взе блокчетата и посочи към мен.

— Ако скъсаш шевовете, ела пак да те закърпя.

— Ще дойда. Засега предполагам, че ще е най-добре да се върна на работа — потупах превръзката на главата си, метнах раницата на рамо и се насочих към вратата на малката сграда, представляваща лазарета на Джери.

Навън лагерът на номадите бе пълен хаос. Сгради пушеха, други бяха напълно разрушени. Имаше мъртви хора навсякъде и прецених, че Азар е загубил половината си хора при атаката последната вечер. За мен това бе лошо, тъй като този факт, щеше да го накара да беснее и щеше да го направи непредвидим за известно време.

И все пак бях доволна, че Саша и Дакх се измъкнаха.

Нямаше да мисля за Бойд. Иначе отново ще се разрева. Той дори не ми липсваше. Не и наистина. Мисля, че съм просто… тъжна за миналото ни. Той беше последната ми връзка със семейството, което имах някога.

Сега съм наистина сама.

Не можех да си позволя да се самосъжалявам. Вместо това реших да огледам пушещата околност. Старият хотел остана почти цял, но едната страна на сградата бе овъглена. Още няколко сгради горяха и мъжете се щураха наоколо, опитвайки се да спасят каквото могат. Азар стоеше наблизо, гледайки ги като сърдит демон. Потреперих от вида му и се насочих към входа на хотела.

Последното нещо, което исках, е да привлека вниманието на Азар.

Бутнах двойните врати и вместо да се насоча към кухнята, завих към страничния коридор, водещ към долния етаж, където имаше вътрешен басейн. Последните думи на Саша звъняха в ушите ми.

Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.

О, Боже. Или съм най-големият идиот на света или… е, не, само най-големият идиот на света. Нямаше „или“ там. Разбира се, знаех как да укротя дракон. Не съм очарована от мисълта, но…

Но трябваше да направя това, което беше правилно, нищо че не го чувствах като нещо нормално.

Влязох при вътрешния басейн. Прозорците бяха мръсни, но почти непокътнати и стаята бе голяма и просторна. Самият басейн беше празен, като гигантска бетонна вана. В средата на басейна, окован за дъното, имаше мъж. Определено не е човек, очите му са черни като нощта и тялото му е покрито със същите люспести форми като на Дакх. Ръцете и краката му са широко разтворени, приковани долу с белезници. Едва можеше да движи тялото си и знаех, че трябва да изпитва агонизираща болка. Оковите бяха конструирани така, че да не може да променя формата си, разбира се. В момента, в който се опиташе, щеше да бъде обезглавен или крилата му щяха да бъдат разкъсани — а може би и двете. Азар не поемаше рискове. Уредите около главата и шията му изглеждаха невероятно болезнени и не исках да мисля за острите неща, притиснати в златния му гръб.

Едно по едно.

Кърт пазеше „затвора“ на мъжа-дракон. Влязох в стаята с басейна и посочих зад мен.

— Хей, Кърт. Азар има нужда от повече доброволци навън, за да угасят огъня в един от навесите. Каза ми да дойда тук и да наблюдавам дракона, след като не съм в добра форма сега — посочих към превръзката на главата си и направих гримаса. Предполагам, че този удар по главата беше добра история за прикритие.

Кърт почеса дебелия си корем и подсмръкна.

— Мамка му. Защо трябва да върша цялата мръсна работа?

Успях да кажа смирено „Съжалявам“ и да взема оръжието, което ми подаде. Прокле под нос и излезе, вървейки по-бързо, отколкото някога съм виждала да се движи дебелият му задник. Никой не си позволява да кара Азар да чака.

Гледах го докато изчезна и затворих двойните стъклени врати към басейна, заключвайки ги зад себе си. След като го направих, оставих оръжието, махнах превръзката от главата си и бухнах косата си колкото мога по-добре около болезнената рана, за да я закрия. Не желаех да изглеждам като инвалид, което е един вид глупаво, предполагам. Не смятам, че Зохр ще го е грижа как изглеждам.

Хванах металната стълба, която водеше в басейна и влязох вътре. Правила съм това няколко пъти, за да храня мъжа-дракон, след като беше окован и не можеше да се помръдне дори на сантиметър. Стъпките ми бяха шумни по напуканата мазилка и когато той се обърна към мен, очите му се промениха в златно гледайки ме как се приближавам.

— Ем-ма — произнесе.

— Здравей, Зохр — казах меко. — Ще ти помогна. Просто… вярвай ми, става ли?

Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.

И започнах да се събличам.