Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (44)

Трети епилог
Мелина

— Шшш — казах на пациента си. — Сега си в безопасност. Обещавам. Всичко е наред. — Изцедих кърпа и я поставих на много бледата му кожа. Беше трескав, бълнуваше. Не можех да направя нищо, за да спра треската му, което ме притесняваше. Но не съм истински доктор и нямам лекарства. Можех само да се надявам, че лекуването, което можех да му осигуря, щеше да е достатъчно.

Ако не друго, можех да му предложа удобство.

Натопих кърпата в легена до мен, изцедих го и пак го сложих върху голото му рамо. Толкова странен, блед цвят имаше. Не знаех на какво да го оприлича. Косата му бе същият цвят, което бе доста странно. Още по-странно бяха ноктите му, които изглеждаха дебели и изтъпели, и тънките, счупени изпъкналости на главата му, излизащи от косата му, сякаш… растяха. Не знаех как е възможно, защото не знаех какво са.

Но сега сме След и можеше да се видят такива странни неща.

Измих кожата му, гледайки как очите му се движеха под клепачите му, сякаш сънуваше. Можеше и да не оживее, не и ако треската му продължеше. Не можех да видя други пресни рани. Имаше стара такава на гърдите му, която изглеждаше сякаш се лекува лошо. Стара рана от куршум, освен ако не бъркам. Но саждите и кръвта, които го покриваха, когато се показа на прага ни? Не беше негова кръв.

— Имаш интересна история, приятелю — прошепнах му. — Да се надяваме, че ще я разказваш, хмм? — Свърших с измиването му и пуснах кърпата обратно в легена, след което станах.

Ръка грабна китката ми.

Ахнах, докосването му е изгарящо горещо. Когато погледнах надолу, видях, че очите му са странно, въртящо се златно и черно. Аз… виждала съм го това и преди. Той е дракон, като Каел на Клаудия.

Но тогава той облиза устни и се фокусира върху мен.

— Къде… къде съм?

Думите са с акцент, но на перфектен английски. Успокоих се. Човек е. Представях си разни неща. Драконът на Клаудия никога не говореше. Той просто ме гледаше с тези напрегнати златни очи. Не може да е същото… или, ако е така, той не е луд като този тук.

Седнах обратно, усмихвайки се леко.

— Във Форт Далас. Появи се болен и бълнуващ на вратата ни след последната драконова атака.

— Дракони… — Преглътна трудно и погледна надолу към ръката си, след това я сви.

— Да. Това беше преди дни. Тук си в безопасност. Зад бетонни стени сме в сградата. Не могат да те стигнат тук.

Намек за усмивка изви устата му и затвори очи. Забелязах, че зъбите му са големи, но напълно квадратни.

— В безопасност.

— Точно така — казах му. — Почивай си сега.

Мога да се закълна, че той се изкиска, докато се отпускаше в леглото. Странен мъж.