Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (4)

Глава 3
Ема

Не знаех за какво ще се използва бельото ми няколко дни.

Първо мислех, че това е още една странност на Азар и се подсигурявах да пазя дистанция от него. Той не показваше интерес към мен, затова малко се успокоих.

Една сутрин се събудих и когато излязох от стаята си, всички ме зяпаха и се подсмихваха в шепи. Не можех да разбера какво става. Потърках тайно носа си, за да съм сигурна, че нямам нещо на него и проверих дали ципа на дънките ми не е отворен. Видът ми не е необичаен и закуската мина нормално и тихо. Сготвих храната на Азар, почистих кухнята и започнах да се връщам към стаята си, но подсмихващият се пазач в коридора ме накара да спра. Не можех да разбера какво става.

Вместо да се върна в стаята си, отидох да потърся Бойд. Брат ми щеше да знае какво става. Но не можах да го намеря никъде, затова проверих навън.

Тогава видях група номади да стоят там с оръжия в ръце. Бойд беше сред тях и при появата ми се подсмихна.

— Дойде да провериш как върви ли? Ще те осведомим, ако имаме нужда от смяна.

— Смяна? Какво имаш предвид? — Местех поглед от лице на лице, но не виждах нищо, което да ми подскаже за какво, по дяволите, говореше. Всички стояха наоколо, държейки хлабаво оръжията си. Един като че ли носеше бронежилетка, а в двора имаше някакви метални съоръжения разположени около флагщока (металният прът, на който се издига знаме). — Какво правите, момчета?

— На какво ти прилича? Ловуваме дракон. Днес има силен вятър, затова условията са перфектни — Бойд отново се подсмихна. — Благодаря за помощта, между другото.

Помощ? Какво? Погледнах нагоре и ужас сви стомаха ми.

Гащичките ми — използваните ми гащички — се вееха на върха на флагщока. Пляскаха от вятъра, яркочервено парче плат на фона на синьото небе. Нищо чудно, че хората ме гледаха така зловещо. Това е нещо адски извратено.

— Защо бельото ми е на флагщока?

— Миризма — каза Бойд безцеремонно. — Азар каза, че драконът ще дойде, ако те подуши във въздуха.

Почувствах как устните ми се свиха от отвращение и шок. Затова ли искаше бельото ми? Защото се опитваше да примами дракон?

— Защо искаме дракон тук? Мислех, че идеята е да ги държим далеч от тук? — Посочих към брат ми. — Нали затова се мажете с урина от елен както ни научи Джак? — Явно е разпространил информацията, защото много от мъжете прикриваха миризмата си. Поради това в хотела се задържаше доста сериозна воня, но никой не възразяваше.

— Не и ако искаме да хванем дракон.

— Какъв дракон?

Бойд ми се намръщи и сви рамене.

— Не знам. Някакъв. Има един в района. Защо ме притискаш, кучко?

Понякога мразя брат си. През повечето време, всъщност. Как идваме от едно и също семейство? Затворих вратата и се върнах вътре, защото не исках да започна битка с брат си пред всичките му приятели. Знам как ще завърши. Ще изгубя и ако Бойд действа така, сякаш ме мрази, ще бъда лесна мишена за всеки, който иска да опита късмета си. Но, по дяволите, гадно е да трябва да отстъпвам постоянно.

Дракон. Опитват се да хванат шибан дракон. Тези са луди.

Замислих се за Азар и зловещите му, почти прекалено аристократични маниери и поклатих глава. Пожелах си да съм обратно в бензиностанцията. Сама. Не съм сигурна дали наистина мислеха, че ще проработи или просто угаждат на Азар. Какъвто и да е случаят, иска ми се да не съм наоколо, за да видя как се случва.

Прекарах по-голямата част от деня, четейки книга в стаята си. Романс е, защото Саша има много от тях и се надявах да я видя отново. Може би можем да поговорим, ако успея да се освободя от Бойд, Азар и другите. Липсва ми да имам приятелка. Освен Саша не съм имала друга след Разрива. Бойд винаги ме държеше далеч от другите в града, а Джак беше самотник. За кратко време беше хубаво да имам приятел, с когото да си говоря и който да разбира борбата да си момиче в След. Какво е да оцеляваш така. Обръщах страницата на книгата си и се чудех дали Саша е осъзнала, че ме няма, когато чух оглушителен рев.

Изправих се рязко в леглото, хвърляйки книгата на пода. Сърцето ми биеше силно и погледнах през мръсния прозорец на стаята. Нещо златно мина пред него и се хвърлих на пода, задъхвайки се от страх.

Искаха дракон и един дойде.

По дяволите.

Странно, но не чух оръжията да стрелят. Не че има значение — драконите не могат да бъдат ранени от куршумите. Хванах ножа си само защото се чувствах ужасена без оръжие в ръка и се върнах до прозореца.

Нещо тежко удари стената отвън и сградата се разтресе. Надзърнах навън, опитвайки се да видя какво става и в следващия момент забелязах ноктест преден крак да се придвижва по стената и голяма глава, която се наведе. Драконът бе отстрани на сградата и се опитваше да погледне вътре.

Залагам десет долара, че знам за кого се оглежда.

Мамка му, мамка му, мамка му. Отхвърлих стола, блокиращ вратата ми и излязох в коридора. Драконът изрева отново, сградата пак се разтресе. Страхът ме накара да се потя и изтрих длани в дънките си, отчаяно опитвайки се да мисля. Къде можех да се скрия? Тръгнах надолу по коридора, опитвайки се да намеря най-подходящото място за криене. Знам, че драконът на Саша не я е наранил, но няма гаранции, че този няма да го направи.

Свих зад ъгъла и един от номадите беше там, чакайки. Казваше се Том, с един липсващ зъб и мърлява брада. При появата ми вдигна брадичка и посочи напред.

— Хайде.

Облекчена, че ще ми покаже безопасно място, го последвах… докато не осъзнах, че се опитва да слезе по стълбището.

— Не можем просто да слезем…

— Можем, защото ще кажеш здравей на новия ни драконов приятел. Заповеди на Азар.

— Чакай, какво? Не! Аз…

Том потупа оръжието си и ме погледна строго.

По дяволите.

— Защо всички тук са толкова откачени? — Изръмжах и когато Том бутна рамото ми, започнах да слизам по стълбите.

Смърт от дракон или смърт от оръжие. Не е голям избор. Стиснах зъби, сдържайки желанието си да побягна като пиле, когато бутнах двойните врати на хотела и излязох на слънце. Драконът се беше издигнал в небето и виждах силуета му през облаците, докато прикривах очите си, погледнах нагоре.

— Ето я. Доведи я тук — извика познат глас. Шибаният Бойд. Защо брат ми е този, който непрестанно ме забърква в опасни ситуации? Той е като цирей на задника ми. Трябва да се разкарам от него и това място. Не „някой ден“. Скоро. Като довечера. Няма значение дали ще започнат да ме преследват — ако изпратят дракони в моя посока, няма да живея дълго така или иначе.

При положение че съумея да оцелея.

Но драконът не атакува. Много странно. Кръжеше над нас и се разтреперих, когато пристъпих по-навътре в двора. Бойд и другите имаха каски и бронежилетки, оръжия в ръцете си, но и те не атакуваха.

Драконът отново направи кръг над нас.

— Мирише на парфюм — изкоментира някой, бутайки ме няколко стъпки напред с края на оръжието си. — Някой да има кърпа?

Бойд ми подаде бутилка вода.

— Използвай блузата си и се почисти, Ема. Не можем да оставим дракона да се измъкне.

С пресъхнало гърло взех бутилката и се вгледах в брат си.

— Бойд…

— Просто го направи — излая с нервен глас, докато гледаше кръжащия дракон над нас. — Не знаем колко дълго ще бъде в добро настроение.

Не грешеше. Чувствах се в капан. Ядосана, уплашена и нещастна, съблякох блузата си, доволна, че нося най-грозния и удобен сутиен днес. Намокрих блузата и изтърках кожата си с нея, гледайки брат си, докато го правех. Почистих врата си, под мишниците и тогава — защото, хей, никое унижение не е напълно завършено без хубаво публично изтъркване на гениталиите — между бедрата си. След това пуснах блузата на земята, която се приземи с мокър звук.

— Щастлив ли си?

— Ще видим — каза Бойд, отстъпвайки. — Може би ще искаш да клекнеш близо до колата, за да не те вземе.

Да ме вземе?! Нещастник. Долазих до спряна кола на паркинга и се свих до предната гума, проклинайки тихо брат си. Майната му на Бойд. Майната им на тези номади и майната му на Азар, че мисли, че това е добър план. Напълно ужасена съм и съм доста сигурна, че ще свърша, крещейки, докато бягам, ако драконът се гмурне още веднъж.

— Идва — изкрещя някой. — Пригответе се!

Мъжете се разпръснаха и преглътнах хленча си от страх, затваряйки очи. Чаках края.

Чу се силно тупване на асфалта и след това настана тишина. Отворих едно око и видях свит мъж, със златна кожа и дълга, разрошена от вятъра коса. Златен навсякъде, с малки рога на главата си и шипове, които се простираха от лактите надолу по ръцете му. Когато се изправи, осъзнах, че е гол. Погледът му се местеше от един на друг номад бързо, преди да се насочи към мен. Очите му, вихрещо се златно върху златно, което помня, че съм виждала и преди.

Гледаше към мен, както Дакх гледа Саша.

Сякаш иска да ме чука и изяде едновременно.

Мъжът-дракон изглежда толкова див, груб и неопитомен, че съм заинтересована, въпреки ужаса си. Не смеех да мръдна, докато се приближаваше и той се пресегна и погали бузата ми, пръстите му горяха от топлина. О! Стоях, взирайки се в очите му.

Той ме гледаше с интерес, силните му, прекрасни черти ме поглъщаха с един поглед. Ноздрите му се разшириха, докато поемаше мириса ми и тогава докосна гърдите си.

— Зохр.

Думата е гърлена и плътна и знам, че това трябва да е името му. Когато докосна гърдите ми, избъбрих името си.

— Ема.

— Ем-ма — прошепна, казвайки го като милувка.

О! Никой не е казвал името ми така преди. Не знам какво да мисля. Очарована, продължих да го гледам. Мисля, че се чувства по същия начин като мен, защото продължи да ме оглежда, погледът му се плъзгаше по мен, сякаш съм най-интересното нещо, което някога е виждал и не знае какво да прави с това.

Но тогава изражението му се промени, появи се гняв. Наведе се ниско, тъкмо преди трима номади да го завържат.

Препънах се назад, шокирана. Някой ме грабна за врата, вдигайки ме от земята и се задавих, мятайки се.

— Хванах я — изръмжа Том. Гледах, борейки се да дишам, когато посочи към дракона. — Ако искаш тя да живее, спри да се бориш.

Исках да му кажа, че драконът не разбира английски. Че имат нужда от ментална връзка, за да говорят с хората. Но Зохр ме погледна, виждайки как драсках прекалено стегнатата ръка на Том.

И наведе глава.

Ръката на Том се отпусна достатъчно, за да мога да дишам и се задъхах, удряйки го с ръце.

— Добро шоу — прошепна в ухото ми и бях принудена да гледам, докато Зохр е закопчан с яка и нещо, което изглеждаше като жилетка с шипове, само че шиповете са от вътрешната страна. Мога да предположа за какво са — ако отново се трансформира, тези гадно изглеждащи остриета щяха да разкъсат крилата му на парчета. В капан е в човешката си форма. Сложиха окови около ръцете и краката му и някой се приближи — Стария Джери, „докторът“ на групата — и заби игла във врата му.

Докато гледах, в очите на Зохр проблесна ярост, преди да се строполи на земята в безсъзнание.

Всички се смълчаха. Направихме невъзможното. Заловихме дракон.

Не, помислих. Аз не съм част от групата. Нямах избор. Хванах шепа от космите на ръката на Том и завъртях силно.

— Ау! Шибана кучка!

Той ме освободи и аз се препънах напред, държейки насиненото си гърло.

— Ти… проклет… задник — закашлях се. — Какво, мамка му, беше това?

— Млъкни — каза ми Бойд, идвайки до мен и хващайки ръката ми, ме издърпа да се изправя. — Това е просто част от плана, Ема. Не целим да те нараним.

— Не ти си този, на когото устата му бе запушена! — изпротестирах.

— Ако опита това отново, ще я застрелям в главата — каза Том, триейки ръката си. — Драконът може да чука мъртвото й тяло, ако питате мен.

— Никой няма да нарани женската — спокоен, нисък глас каза, прекъсвайки караницата. Всички млъкнаха при тихите думи на Азар. Погледнах към зловещия, твърде блед лидер и забелязах как ноздрите му се разшириха леко. Точно както направи Зохр. Погледът му се фокусира за миг върху мен и каза:

— Ще имаме нужда от нея, за да пазим дракона. Ако падне и косъм от главата й, ще отговаряте пред мен.

Предполагам… че съм в безопасност. Поне за сега.

Но съм в още по-голям капан. Нямаше да оставя горкия дракон в ръцете на тези хора. Спомних си за начина, по който ме погледна. Сякаш е намерил най-хубавото нещо в живота си. Сякаш най-накрая е открил приятел. Имаше радост. Радост, надежда и толкова много любов, че накара гърлото ми да се свие, само щом си помислех за това.

И аз бях причината да го заловят.

Не мога да го оставя. Ще изоставя Бойд без дори да се замисля. Но Зохр? Моя е вината, че е хванат и ще намеря начин да го освободя. Но как?

 

 

Нямаше да мога да помогна на Зохр веднага. Нещата в лагера станаха доста хаотични за известно време. Един от номадите — някакъв тип, ниско в йерархията на име Тейт — помогна да отвлекат някого наблизо и бях шокирана, виждайки приятелката си Саша. Изглежда, Азар възнамеряваше да залови повече от един дракон и Тейт някак бе разбрал, че Саша е половинка на дракон.

Отне няколко дни, но успях да помогна на Саша да избяга. Докато бягахме, драконите атакуваха. Драконът на Саша и един от приятелите му нападнаха владението на Азар и в една изпълнена с кръвопролитие нощ избиха половината номади… включително и Бойд. Шокът ми бе така силен, че дори не можех да изпитам тъга за загубата му.

Саша предложи да ме вземе със себе си. Обеща да ме пази в безопасност.

Исках да тръгна с нея повече от всичко на света.

Но Зохр бе в капан и аз нямаше да го изоставя. Не можех да си простя, че аз съм причината той да е тук. Била съм в опасност и преди и знам как да се справя със ситуацията. Просто знаех, че ще е нередно да го изоставя.

Затова останах… само се надявам, това да не е най-голямата ми грешка.