Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (39)

Глава 38
Ема

Странно, но Зохр помнеше пътя към крепостта на Азар. Или по-скоро собственият му мирис беше достатъчно силен по земята след седмици, за да може да я проследи на обратно. Яздех върху него, с оръжие, прикрепено към мен, каска и очила на главата ми. Носех дори бронежилетка, която намерих в стар магазин за военни принадлежности. Готова бях за всичко.

„Никой не е бил тук от седмици.“

Добре, готова за всичко друго, но не и това.

— Какво имаш предвид? Мислиш, че са си тръгнали?

„Не и Азар. Това знаем.“ Мислите на Зохр са сухи. „Но е странно. Хората имат много малко оставени следи. Не помирисвам и металните неща за яздене.“

Никакви мотори и никакви мъже. Не разбирам.

— Мислиш ли, че е капан?

„Не знам… но има само един начин да разберем.“

— Да, и аз така. — Ъгх. Не мисля, че ми е приятно, но докато знаехме, че е капан, можехме да се надяваме да го избегнем. — Все още ли искаш да продължим?

„Винаги.“

Аз също. Нямаше да мога да спя, докато не съм сигурна, че копелето го няма.

— Тогава продължаваме.

Движехме се през улиците, големите крака на Зохр изяждаха разстоянието. Вече не бях уморена. Бях прекалено напрегната и готова за нещо — каквото и да е — да се случи. Дори група въоръжени мотористи, скачаща ни, би ми била полезна, защото тогава нямаше да се чудя.

Но тук просто нямаше… нищо.

Имам предвид, имаше счупени коли навсякъде и празни сгради. Имаше обгорена на места трева и плевели, изскочили през пукнатините, както и цялото опустошение, съпътстващо стар град, който е бил изоставен. Но докато се приближавахме все по-близо и виждах стария хотел на хоризонта, а все още нямаше знак за присъствието на Азар и мъжете му? Тревожех се. Вече би трябвало да са разпространили някакви пазачи. Патрул.

Нещо.

— Прекалено тихо е — прошепнах на Зохр. — Не ми харесва това.

„Нито пък на мен. Няма и миризми.“ Повдигна голямата си глава и подуши въздуха, след това ме погледна с голямо драконово око. „Подушвам Азар наблизо. И още един. Всички други миризми са… много стари.“

— Колко стари? — попитах.

Той наведе глава и подуши отново.

„По-пресни от моята следа, но не много. Може би няколко дни или повече.“

Значи някъде между времето, когато избягахме и последната седмица, когато хората на Азар са избягали? Тръгнали ли са си? Нямаше смисъл.

Придоби малко повече смисъл, когато продължихме напред и видяхме флагщока пред хотела. Металът е изгорен и обезформен, тъмно обгорено петно заобикаляше бетона около него. Имаше прах навсякъде и стари ръждиви петна, които очевидно са кръв. На самия флагщок видях белезници, също толкова овъглени и изгорени като всичко останало.

Сбърчих нос.

— Предполагам, че открихме как е привличал дракони. — Стомахът ми се присви при гледката, защото, примесени с праха, имаше човешки кости и останки от хора, с които бях говорила и живяла за кратко. Опитах се да намеря симпатия в сърцето си за тях заради грозната съдба, която са срещнали… но те бяха ужасни хора. Номадите — особено тези на Азар — бяха изнасилвачи, убийци и отшелници. Трудно бе да жалееш за тях, въпреки че никой не трябва да умира като тях.

„Чака вътре“, каза ми Зохр, премествайки тежестта си. Мислите му ми показаха картина на големите двойни врати на хотела и не бях изненадана да видя, че са още цели, без пепел по стъклото. Азар харесва чистотата, все пак. Може би затова запазваше някои живи — като прислужници.

„Другият?“, попитах Зохр. „Вторият, който помириса?“

„И той е вътре. Не мисля, че ще излязат, не и ако са чули — или подушили — приближаването ни.“

— Тогава ние отиваме след тях — промърморих. — Бъди готов да драконираш в момента, в който стане опасно. Не ме интересува каква част от сградата ще вземеш със себе си.

Зохр изтътна развеселено.

„Много добре. Докато си в безопасност, ще «драконирам»^[1], ако е нужно.“

Разкопчах се от колана си и слязох, скачайки на земята. Краката ми трепереха леко от дългата езда и се разтегнах внимателно, оглеждайки наоколо, за да се уверя, че няма да ни направят засада. Драконът ми ме побутна с привързаност, мислите му бяха пълни с любов и в следващия момент чух звънтенето на хамута, докато падаше на земята. Зохр отстъпи от тях, гол, бронзов бог, и застана до мен.

Преглътнах силно. Той бе много гол и това не предизвика мръснишки, а тревожни мисли. Цялата тази невероятна кожа бе незащитена в човешката му форма.

— Искаш ли да вземеш якето ми, бейби?

„Не.“

Наведе се и ме дръпна към себе си, търкайки носа си по челюстта и врата ми.

„Ще те пазя в безопасност на всяка цена.“

Не бях въодушевена от това, но вече бе твърде късно да се обърнем назад и да премислим.

— Тогава стой зад мен.

Очите му се запалиха.

„Не. Ще те защитавам.“

— С какво? Невероятният ти загар? Блестящите ти златни кичури? — Изсумтях и посочих към оръжието си. — Съжалявам, бейби, но това тук е по-силно от добрите ти намерения. Имам оръжие и жилетка. Ще бъда първа.

Зохр ме гледаше.

Аз го гледах.

„Ако си в опасност…“

— Тогава и двамата сме прецакани. Но нека не стоим тук навън, карайки се цял ден, става ли? — Пресегнах се и го дръпнах долу, импулсивно целувайки го бързо и силно. — Да го направим.

„Тогава води, щом трябва.“ Не звучеше възторжено.

Нямаше нужда. Това бе добре. Хванах пушката си под мишница и се придвижих напред, опитвайки се да бъда сигурна и тиха. Не бе лесно с жилетката, плющяща срещу дрехите ми, и люлеещата се презрамка на оръжието, но дадох най-доброто от себе си.

Придвижих се до двойните врати и погледнах през стъклото, опитвайки се да погледна вътре. Лобито бе празно. Никаква изненада. Стените бяха покрити с графити, но подът беше безупречно чист. Хмм. Дръпнах вратата, посочвайки на Зохр да ме последва, и влязохме.

Вътре бе тихо. Не чувах нищо.

„Подушваш ли нещо?“, попитах.

„Другият човек е в тази посока“, каза ми Зохр и посочи вратата в далечния край на лобито, зад рецепцията.

„Нека свалим първо него“, казах на дракона си и безшумно се промъкнах напред. Зад рецепцията нямаше никого, затова се придвижих до вратата и се заслушах. Имаше тих подсмърчащ шум и присвих нос изненадана, опитвайки се да го разгадая. „Какво е това, по дяволите?“

И Зохр нямаше представа. Мислите му бяха едно голямо свиване на рамене.

„Предполагам, че ще разберем“, казах му. „Обичам те, бейби.“ Изпратих му мислите си с яростно бутване и отворих вратата, пристъпвайки с вдигнато оръжие.

Вътре стаята приличаше на офис. Или е било някога. Бюрата бяха избутани до стените и подът имаше няколко празни легла, направени от спални чували. Няколко порно списания бяха спретнато прибрани с наполовина пълно шише с вода до тях. На едно от леглата лежеше някой с гръб към вратата. Рамената му се тресяха, когато се обърна към нас с мокро лице.

Изненадан бе да ме види, точно колкото и аз него, и то плачейки.

— Стари Джери?

— Ема? Какво, по дяволите, правиш тук? — Изтри набръчканото си лице и прокара ръка по брадата си, сядайки. — Тук си да го убиеш, нали? — Рамената му увиснаха. — Хубаво. Копелето го заслужава.

Наведох леко оръжието си.

— Джери, какво се е случило тук? Къде са отишли всички?

— Отишли? — Започна да се смее, гласът му придоби истерични нотки. — Никой никъде не е отивал. Всички са мъртви, освен мен.

Преглътнах силно.

— Мъртви? Всички?

— Всички — потвърди Стария Джери, изтривайки потящата си вежда с пухкава ръка. — Нахрани драконите.

„Стръв“, потвърди мислите ми Зохр. „Но женските не могат да бъдат върнати към разума. Не и както аз бях.“

Обърнах се към дракона си.

„Не?“

„Трябва да бъдат победени, за да се предадат на чифтосването. Женската приближава мъжкия и го атакува, очаквайки той да й отвърне със същото. Само ако я победи се смята достоен да се чифтоса с нея.“

„Леле. А ако не го направи?“

„Тогава женските имат един по-малко мъжки за чифтосването.“

Драконовата форма на теорията на Дарвин, предполагам. Донякъде жестоко, но имаше смисъл при войнска раса. Също така обясняваше защо не е останало нищо от мъжете на Азар, освен няколко петна по паважа. Явно ги е привлякъл достатъчно близо и някак е успял да влезе в умовете им. Ужасно и за хората, и за драконите.

— И ти си следващият? — попитах Джери, побутвайки го с обувката си.

Той поклати глава, треперейки.

— Казах му, че има нужда от някой, който да готви и да чисти мястото. Азар не харесва мръсотията.

Е, това обясняваше защо интериорът на мястото — дори тази стая — е толкова чист. Доста ужасеният Стар Джери домакинстваше заради живота си. Нямах съмнение, че се е споразумял с някого друг, за да се спаси, защото така работеше екипа на Азар. Хвърли някой друг под автобуса, стига само да не си ти. Така оцеляваш — на гърбовете на другите.

Не знаех дали да чувствам съжаление към него или отвращение. Той обърса лицето си отново, мокро от пот или сълзи — или и двете — и ме погледна жално под кичур гъста сива коса.

„Какво искаш да правим с него?“, попита Зохр. „Да се променя ли в бойна форма и да го изям?“

„Иу. Не, бейби. Ще се чудя всеки път като те целуна дали нямаш в устата си някакви парчета от него, а се наслаждавам на целуването ни прекалено много.“ Но имаше право. Стария Джери е боклук, без значение от коя страна бих го погледнала. Не можехме да го пуснем. Все още беше в Екип Азар. Не обръщаш гърба си на някого като него. Може да се покаже отново след година и да направи живота ни ад. Може да се обърне и да убие майка и децата й заради подслон. Нямаше скрупули.

Повдигнах оръжието към главата му.

Стария Джери започна да плаче отново. Затвори очи.

— Направи го бързо, момиче.

Мамка му. Гледах го, мазното му чело на сантиметри от цевта на оръжието ми. Знам, че е лош човек. Виждала го бях да прави лоши неща. Бях го чувала да говори за още по-лоши. Знаех, че пускането му е грешка. Знаех го. Знаех, че това е най-умното нещо, което мога да направя. Джак нямаше да се колебае да ме убие.

Преглътнах силно и зачаках инстинктите ми за оцеляване да се появят. Самосъхранението ми да ме накара да дръпна спусъка и да ни отърва от този мъж, за да не защитава мен или моите в бъдеще. Джак би ме погледнал с отвращение заради колебанието ми.

„Джак е прибрал теб и брат ти, нали?“

Нежните думи на Зохр бяха като плисък студена вода. Беше прав. Джак може и да говореше твърдо, но имаше меко място, точно както всички останали. Това ни прави хора. Не можеше да остави две деца в нужда и не можех да убия Стария Джери хладнокръвно. Да го направя би означавало, че не съм по-добра от Азар.

Наведох оръжието си.

— Взимай си чантата и изчезвай. Никога повече не се връщай.

Той отвори очи и ме погледна изненадано.

— Ти… истината ли казваш?

— Върви, преди да съм си променила мнението — предупредих го и кимнах към вратата.

Той се изправи и взе чантата от края на леглото. Напъха няколко неща вътре — включително и порно списанията, — докато гледаше към мен и Зохр.

— Не предполагам, че…

Зохр изръмжа ниско и на звук е точно толкова заплашително, колкото и в драконова форма.

Стария Джери пребледня.

— Вярно. — Напъха краката си в чифт обувки, без да се занимава да ги завързва и грабна чантата си, побягвайки към вратата.

„Нито дори благодаря“, изпратих на Зохр. „Иди, че разбери.“

Въртящите му се очи ме погледнаха.

„Съжаляваш ли за решението си?“

„След година или някъде там, когато се появи отново, може би. Сега? Не.“ Поклатих глава и погледнах надолу към оръжието отвратено. „Говоря много, но когато дойде време за действието, предполагам, че не съм толкова кръвожадна или жестока, както бих желала да мислят Клаудия и Саша.“

„Това не е лошо, огън мой.“ Придърпа ме близо до себе си и ме притисна към гърдите си.

„Е, да, един вид прецаква плана ни да влезем и да убием лошия, когато имаш основна промяна в сърцето, не мислиш ли?“ Наведох се към топлината му, затваряйки очи. „Чувствам се добре и зле заради решението си. Радвам се, че не убих хладнокръвно Стария Джери. Просто се тревожа, че няма да мога да го направя, когато стане въпрос и за Азар… а този нещастник наистина си заслужава смъртта.“

„Искаш ли да се върнем при останалите? Да обсъдим стратегия и да видим какво ще решим?“ Махна косата ми от лицето ми с ноктите си. „Ще бъда доволен, каквото и да решиш.“

„Ами ако е грешното решение?“

„Никога не грешиш в очите ми. Моята половинка е толкова яростна, колкото е и красива, това няма да се промени.“

Въздъхнах.

— Не знам…

Във въздуха се чу звънец.

Замръзнах, кръвта ми се смрази. Знам какъв е този звънец. Азар е в трапезарията, чакайки да му бъде сервирано. Или… чакаше нас.

Отдръпнах се от Зохр. Очите ни се срещнаха и той кимна. Време е да го направим.

В гърлото ми заседна възел, докато стисках оръжието си и излизах от стаята на Стария Джери, насочвайки се към лобито на хотела. Познавах това място. Познавах кухнята като дланта си, благодарение на многото часове, прекарани там в потене, за да приготвя шибаните палачинки на Азар три пъти на ден. Но бях леко разтревожена. Трябваше да знае, че съм тук.

„Знае. Трябва да ни помирисва.“

Поех си дъх. Нямаше време за губене. Знаеше къде сме. Ние знаехме, че няма мъже, зад които да се скрие.

— Да приключваме — прошепнах на дракона си.

Зохр кимна.

„Стой зад мен.“

Изсумтях.

— Аз съм тази с оръжието, chacho!

„Да, но ти си ми половинка.“ Пристъпи пред мен, едната му ръка към мен, за да се увери, че ще остана зад него. „Няма да ме нарани. Иска да отлетя до Разрива, помниш ли?“

— Не ме кара да се чувствам по-добре, мислейки за това — промърморих. Опитах се да не мисля как завзема ума на Зохр, докато спеше. Не исках да се налага да застрелям дракона си. Мисълта бе ужасна.

„Никога няма да ме обърне срещу теб“, каза яростно Зохр. „Взе ума ми, докато спяхме, защото свалих гарда. Сега съм наясно с триковете му и няма да успее отново, обещавам.“

Вярвах му и знаех, че има смисъл. Просто бях толкова ужасена Азар да не вземе крехкото ми щастие. Или да го унищожи и да ме остави сама. Не можех да се върна към това, не и след като знаех какво е да бъда обичана от моя дракон. Моят Зохр.

„Обичам те“, изпратих му яростно. „Моля те, внимавай.“

Той ми изпрати мисли, толкова пълни с любов и привързаност, че ме заболя гърлото.

„Моят сладък огън.“

Свих ръце около оръжието.

— Добре, нека се погрижим за това, за да можем да празнуваме победата си, когато се върнем вкъщи.

Зохр изтътна развеселено при мисълта.

„Само ти можеш да ме накараш да се смея, когато се готвя да откъсна врата на врага, моя Ема.“

„Това съм аз, винаги нося смях при престрелка.“ Но следвах Зохр отзад, защото нямаше да влезе там без мен. Пресякохме лобито и вървяхме надолу по коридора към голямата трапезария.

„Азар ни очаква.“