Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (36)

Глава 35
Зохр

Ема и аз гледахме небесата тази вечер, дълго след като останалите си бяха легнали. Останахме с Каел и половинката му в кулата им, но на горния етаж. Ема искаше да имаме усамотеност и бях съгласен. Нямахме нищо против хладния нощен въздух или силния вятър… но не мислехме, че ще видим още един дракон, опитващ се да стигна до Разрива.

— Друга женска — промърмори Ема с вперен в небесата поглед. Почувствах страха, минаващ през ума й. — Ще успее ли?

Задържах половинката си близо до мен, с обвити около раменете й ръце. Наблюдавах женската, докато се мъчеше да се изкачи. Нямаше мисли, нито умствени картини, които я придружаваха. Тя бе черупка, и то страдаща. Крилата й яростно се размахваха и тя подскачаше, опитвайки се да набере височина. Изпълни ме с дълбоко чувство на отрицание.

„Не мисля.“

Сякаш женската чу мислите ми, тя трепна силно и падна като камък към земята, далеч отдолу. Ема се обърна, притискайки лице в кожата ми.

— Не мога да гледам.

Аз мога. Някой трябва да види. Да помни. Опитах се да запаметя картината на смъртоносното падане на женската, надявайки се, че ако паметта ми бъде отнета отново, ще помня това. Ще помня как съм се чувствал, когато съм гледал един от моите хора Драконѝ да пада към смъртта си и ще знам, че тя дори не е наясно. Че друг, непознат, е откраднал малкото, което има, и го е използвал.

Женската изчезна от поглед. Напрегнах мислите си, почти надявайки се за някакъв вид знак за смъртта — или възстановяването й, — но нямаше нищо, освен ечаща тишина. Азар беше откраднал дори това. Погалих косата на Ема, притискайки я силно към себе си, вдишвайки мириса й. Половинката ми бе в безопасност в ръцете ми. Нямаше да оставя Азар да я нарани.

„Свърши се“, казах й.

Ема вдигна глава, треперейки.

— Не успя?

„Не. Не мисля, че която и да е женска би. Те са по-малки от мъжките и имат предимство само при бързо летене. Нямат обаче силата, която мъжкия има в крилата си.“

— И все пак той продължава да се опитва да ги изпрати през Разрива — каза тя горчиво. — Какъв кретен. — Поклати глава и погледна към нощното небе, меката й уста беше права линия. — Продължава да изпраща женски, защото това е всичко, което има. Трябва да е намерил начин да ги привлича. Не може да привлече мъжки без жена. Млада, нечифтосана жена. — Погледна към мен. — Ето затова смятам, че планът ни ще успее. Мислиш ли лошо за мен, че съм толкова нетърпелива да премахна това копеле?

„Не! Трябва ли?“

— Мисля, че другите са малко разтревожени, че съм нетърпелива и търся отмъщение. И това е само от части вярно. Понякога си мисля за брат си. Мисля си какво би му се случило, ако не се беше сдушил с някой като Азар. Бойд не беше ангел, но и не беше много амбициозен. Вероятно доста време щеше да бъде сам, да минава от град в град, и да е мързелив и глупав, но най-вече безобиден. Азар го превърна в проблем. Не мога да не го виня за това. И в същото време не това е причината да искам да го премахна.

„Защото ме нарани“, предположих.

Ема кимна и очите й проблеснаха в тъмното.

— Защото те нарани и не го интересуваше какво ти причинява, държейки те като заложник. Защото не го интересува колко много хора са пострадали — твои или мои — само за да види дали може да премине Разрива. Не го интересува ничий друг живот, и докато е наоколо, никога няма да сме в безопасност. Никога няма да сме свободни и искам да знам, че ще можеш да спиш нощем, без да се тревожа, че някой ще превземе сънищата ти. Искам да имаш добър живот тук, щом не можеш да се върнеш. Искам да имаш възможността да излекуваш крилата си на спокойствие. Искам да живееш добре. Заслужаваш го след всичко, през което си преминал.

„Имам хубав живот“, казах й. „Умът ми е цял. Стомахът ми е пълен. Имам половинка, която е прекрасна, умна и силна. Не мога да искам нищо повече.“

— Можеш да искаш спомените си — прошепна. — Може да искаш дома си.

„Домът ми е тук, с теб“, казах й просто, отмятайки косата от лицето й. „И ще направя нови спомени с половинката си до мен.“

Тя наведе глава към мен, тиха молба да я целуна. Погалих устата си в нейната, нежно. Тя се прилепи към мен, очевидно разтревожена, и след миг прошепна.

— Правилно ли постъпваме?

„Имаш ли чувството, че е правилно?“, попитах я.

Ема кимна.

„Това е всичко, което е от значение.“ Погалих челюстта й, проследявайки деликатните кости. „Сърцето ти е добро. Никога не се съмнявай в това.“

— Сърцето ми може и да е добро, но това е така, защото имам прекрасна половинка — прошепна и ръката й се плъзна надолу, за да погали члена ми. — Нека отиваме в леглото.

Познавам половинката си достатъчно добре, за да знам точно какво иска. Не мислеше за спане и изръмжах ниско от удоволствие при осъзнаването. Заплетох ноктите си в косата й, държейки я срещу мен.

„Трябва да си тиха, докато се чифтосваме, или ще събудиш приятелите си.“

„Мога да съм тиха“, изпрати ми с дяволитост и нужда в очите си. „Да не ми казваш, че съм шумна?“

„Да, такава си“, отговорих и я вдигнах на ръце, носейки я при одеялата, които бяхме прострели за спане тази вечер. „Всеки път, когато те пронизвам с члена си, ти крещиш, все едно си ранена.“

Тя задуши смеха си зад ръка.

„Лъжи. Всичко това не е вярно. Тиха съм. Ти си шумният. Сумтиш, ревеш и издаваш толкова много шум, че ме заглушаваш.“

„Ще видим кой е шумен, когато сложа устата си на вагината ти.“

Очите й заблестяха обещаващо.

„Няма да съм шумна, ако ми дадеш нещо, което да смуча.“

И сега аз съм този, който простена от нужда.