Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (35)

Глава 34
Зохр

Умствен вирус, така го нарече моята Ема. Така назова силата на Азар над мен. Едно докосване на умовете съм обладан. Другите женски не изглеждаха щастливи при мисълта и Клаудия веднага настоя сестра й да се върне в стаята си, за да се скрие. Сестрата не изглеждаше удовлетворена, но направи, каквото й беше казано.

Вятърът се усилва, каза ни Каел. Не можем да поемем риска мирисът й да бъде уловен от друг. Половинката ми е много защитнически настроена към сестра си.

Приех това и наблюдавах женските. Далеч по-свободни бяха една с друга, отколкото ние, Драконѝ. Огледах ги, забелязвайки, че новият дракон — Дакх — е много по-белязан от битки от Каел. Значи и двамата са страхотни войни, които са видели доста битки. Чудех се дали помнят нещо от това, някоя част от миналото си. Аз не помнех нито една от моите битки. Не помнех Каел или Дакх. Можеха да са ми братя или дългогодишни приятели, но си нямах представа. Мисълта е тревожна.

Нямам спомен за нито един от вас, казах им. Съжалявам. Паметта ми е лоша.

Моята също я няма, благодарение на това място, изпрати ми Каел и имаше следа от горчивина в ума му. Ако не беше моята Клаудия, бих се радвал да изгоря това място.

Дакх мълчаливо се съгласи. Огледа ме, очите му са бледо златни.

Загубил си нокът, братко. От стара или нова битка?

Ноктите са честта на война. Огледах предния си крак, забелязвайки липсващия нокът. Разбира се, че ще попитат. Човешките женски може и да не забележат, но мъжки Драконѝ винаги го прави.

Нито едното от двете.

Какво имаш предвид с това?, полюбопитства Дакх.

Отчупих го, за да задоволя половинката си.

Дакх изтътна развеселено.

Смело.

Заслужава си. Не ме е срам от това.

Имаше дълга неудобна тишина помежду ни. Дакх се помести на бедрата си. Каел огледа собствените си нокти, дълги и неизпочупени.

Никога не съм се замислял за това, каза Каел след миг. Задоволявал съм половинката си, но съм внимавал с ноктите.

Аз също, но тя обича… да пробва нови неща. Половинката ми е изобретателна.

Това е човешка черта, която обичам, измърмори Дакх. Моята Саша понякога има странни, но удовлетворяващи идеи.

Изсумтях в отговор.

Това го знам много добре. Ема често ме изненадва с начина, по който мисли. Те не са като нас.

Ако са, не помним това. Поне аз. Всичко, което помня от годините преди лудостта, са проблясъци, призна Дакх. И то не много.

Спомените ми са накъсани и предимно се появяват в сънищата ми, каза Каел.

И при мен така. замислих се за сънищата, които имах, на планините и пясъците в дома ми, на джунглите на враговете. Сънувах женската, която ни предаде. Кралицата. Вие сънувахте ли я?

Никаква кралица, каза Каел.

Аз съм, призна Дакх след миг. Не бяха приятни сънища.

Нито моите. Мисля, че тя е единствената причина салорианците да могат да ни хващат в капан с умовете си. Тя работи с тях. Дори сега, мислейки за това, се изпълвах с гняв, страх и загуба. Сякаш съм бил предаден от най-стария си приятел.

Моите сънища са малко по-различни, каза Дакх. Мисля, че е била взета от салорианците и са я използвали така, както използваха нас. Помня това.

Интересно. По някаква причина намерих това за успокояващо.

Мислиш ли, че тя е тази, която ни е пратила през Разрива? Замислих се за зелената, пулсираща рана в небето, и потреперих умствено.

Ема автоматично ми изпрати успокояващи мисли, усещайки настроението ми, дори когато е потопена в разговор с другите женски. Отговорих й с погалване на мисли. Не исках да се тревожи. Това са просто спомени. Не можеха да ме наранят сега.

Кралицата е миналото ни, каза Дакх. Половинките ни са бъдещето ни.

Бях напълно съгласен. Нямаше да се върна в дома си нито заради кралицата, нито заради хората си, ако това означава, че трябва да оставя моята Ема. Сега тя е моят свят… и това е причината, поради която трябва да се стремя да елиминирам салорианеца. Ако заловеше ума ми, не можех да пазя Ема. Ако не е в безопасност… изръмжах.

Саша държи дневник с всичко, което съм й казвал за миналото ни, призна Дакх след дълъг миг на тишина. Понякога я карам да ми го чете и не помня нищо от него. На моменти се чудя дали няма нещо, което ни кара да забравим. Щом умовете ни вече не са пречупени от лудостта, трябва нещо да спира мисленето ни за света, който сме напуснали.

Още умствени трикове на салорианците?, попитах.

Вероятно. Кой може да каже? Не мога да си спомня нищо за салорианците, нито пък лицето на майка си.

Опитах се да мисля за родителите си. Нямаше нищо, освен мъгла. Може би Дакх е прав. Може би има нещо, което ни пречеше да си спомним кои и какво сме били, освен най-основните неща. Ако бе така, това е голямо зло. Изръмжах.

Каква е причината да направят това?

Ако знаех, щях да мога да го поправя, отговори Дакх и Каел изръмжа потвърдително.

Може би решението е да унищожим салорианеца. Или да разберем какво помни, след като е разумен, без да има половинка. Не страдаше от лудостта на чифтосването, както хората ни. Не беше нейна жертва.

Може би това бе отговорът на всичко.

Ема

Докато говорех с жените не можах да не получавам частици емоция от моя дракон. Мислите на Зохр бръмчаха от тревога, без значение колко се опитваше да го прикрие. Знаех, че мисли за нещо, което го тревожи.

„Добре ли си там горе?“, попитах, докато Клаудия пълнеше чашите ни с още кафе. „За какво си мислите?“

„Нищо“, изпрати ми. „Само сънища. Спомени.“

„Лоши?“

„До някаква степен всички са лоши. Дори хубавите са за нещо, което няма да мога да имам никога отново.“

Имаше право.

„Съжалявам, бейби.“

„Защо? Не си направила нищо, за да ме прекараш през Разрива. Ти си единственото хубаво нещо тук.“ Мислите му станаха сладки и страстни. „Ти си най-прекрасното нещо…“

„Долу, момче. Не сега“, подразних го, докато се принуждавах да се концентрирам върху това, което Саша и Клаудия говореха. Чувствах се малко зле, че Ейми не е тук, и е очевидно, че тя беше тъжна, задето се налага да напусне разговора.

— Трябва да направим нещо с Азар — казваше Саша, недокоснала кафето си. На хубавото й лице имаше тревожно изражение. — Мразя, че е заловил други дракони и е превзел умовете им. Не мога да си представя какво е било за теб, Ема. — Потрепери. — Щастливка си, че си го хванала навреме. Не знам какво трябва да направим, за да го спрем.

— Аз знам — казах им. — Трябва да го убием.

Очите на Клаудия се разшириха.

— Ще го убиеш?

Саша също изглеждаше изненадана. Защо?

— Той е заплаха — казах им. — Зло. Няма съвест. Защо да не го направя?

И двете продължаваха да изглеждат шокирани.

— Не че ще се насладя на убийството му, но погледнете какво направи. Опита се да вземе твоя дракон — казах на Саша. — Принуждава червените да работят за него. Превзе ума на Зохр, докато спеше. Ами ако се случи отново? Дори ако избягаме, никога няма да сме в безопасност от него. Бях с него и мъжете му. Познавам ги. Не можеш да се разбереш с тях. Другите са под командите му и ще направят каквото той иска, без да се интересува от последиците. Ако са имали някаква човещина, отдавна е изчезнала. — Поклатих глава и кръстосах ръце на гърдите си. — Освен ако нямате някакво по-добро решение.

Клаудия поклати глава.

— Нямам. Просто е толкова…

— … Кръвожадно — прошепна Саша.

— Практично, имаш предвид — поправих ги. — Това е След. Никой не се грижи за нас, освен самите нас. Мислиш ли, че ако игнорираме Азар, той просто ще си тръгне и ще се оттегли някъде да отглежда цветя?

Саша прехапа устна и погледна към Клаудия.

— Тя е права.

Клаудия кимна.

— Знам. Не ми харесва мисълта, но… също така не ми харесва идеята някой да превзема умовете на Драконѝ като някакъв вирус. — Сложи ръка на стомаха си. — Трябва да мисля за бъдещето.

Саша пребледня.

— Мога аз да съм тази, която да дръпне спусъка. Нямам против. — Не разбирах сдържаността им. За мен отговорът бе ясен. Ако той е заплаха, елиминирай го. — Просто искам да го няма, за да не може да нарани моя Зохр, никога вече. Минал е през достатъчно.

Замислих се за разкъсаните крила на моята половинка, колко трудно беше да ги поправим и се ядосах. Ядосах се, че Азар си мисли, че животите ни струват по-малко от неговия. Ядосах се, че дори в изгнание, дори след като светът се преобърна, някой пак се опитваше да докопа повече сила и се опитваше да разруши малкото, което имахме. Майната му на всичко това.

— Съгласни сме — каза тихо Саша. — Дакх е повече от готов за отмъщение. — Зад нея можех да чуя изръмжаването на дракон в съгласие.

— Ние също — каза Клаудия, въпреки че тя изглеждаше по-притеснена и отново докосваше стомаха си. Може би закуската не й понасяше.

„Носи малко“, каза ми Зохр. „Мога да го помириша. Затова е разтревожена.“

О! Още повече причини да действаме.

— Трябва да направим това и то по-скоро. Не искам да се опитвам да се приближавам до Азар, когато има цяла армия подчинени дракони. Никой няма да е в безопасност. Нито ти, нито аз, нито тези във фортовете. Никой.

Саша кимна твърдо.

— Тогава как ще го направим? — попита. — Как да се приближим достатъчно близо, без да поставим мъжете си в опасност?

Замислих се за минута, потупвайки с пръсти брадичката си. Поради някаква причина се замислих за сестрата на Клаудия, Ейми. Сладката й, мека сестра… която миришеше на парфюм, за да скрие мириса си. Идеята е гениална с простотата си.

— По същия начин, по който Азар хваща дракони. Стръв.