Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (33)

Глава 32
Зохр

След известно време половинката ми стоеше до мен, потискайки прозявка зад ръката си, докато гледахме розовата, бяла и синя декорация на утрешното небе. Звукът, който правеха, бе оглушителен, сякаш разтърсваше самия въздух около нас. Беше умна да предложи това; никой наблизо живеещ дракон нямаше да може да игнорира подобни звуци.

— Това трябва да е достатъчно, за да събуди квартала — каза ми. — Стискай палци единствените ни посетители да са тези, които искаме, а не от неприятния вид.

И наистина, почувствах размърдване на мисли в края на ума си. Второ присъствие се присъедини към първото. Друг мъжки. И двамата се опитваха да се пресегнат към мен — и да ме изгонят, — но ги игнорирах. Щеше да се наложи да долетят до нас, за да видят кои сме.

Минути минаха и Ема тревожно загриза нокътя на палеца си.

— Мислиш ли, че идват? Да запаля ли още?

Подуших и миризмата на мъжки Драконѝ стана по-силна. Придружаваше я миризмата на човек — чифтосана женска, комбинирана с мъжкия така, както моята е комбинирана с тази на Ема.

„Подушвам някой да идва“, казах на половинката си. „Ще са тук скоро.“

За моя изненада тя бухна косата си и приглади дрехите си.

— Добре ли изглеждам? Не приличам на скитник, нали?

„Изглеждаш добре. Защо?“

— Типичен мъж — промърмори и потупа предния ми крак. — Защото приятелката ми идва и не искам да си мисли, че съм разчорлена бъркотия. Искам да изглеждам така, сякаш държа работата под контрол.

„Какво е работа под контрол?“, побутнах я любопитно. „Не разбирам.“

Тя прокара пръсти през косата си там, където я бях бутнал.

— Просто израз. Не трябва ли да се промениш в двукраката си форма?

„Не“, казах й твърдо. „Така мога да те защитавам по-добре.“

— Да се надяваме, че няма да е нужно, но имаш право. Може би трябва да запазим голите екстри за втората среща.

Сега говореше още неразбираеми неща. Преди да успея да коментирам, въздухът натежа от миризми — и предупреждения — и инстинктивно разтворих защитнически крило пред половинката си.

„Идват. Стой до мен.“

Тя си пое дъх и посочи.

— Виждам ги.

На хоризонта имаше златно петно, непрекъснато нарастващо. Драконът долетя по-близо до нас и можех да видя ездача на гърба му, покрит с много от странните кожи, които моята Ема обичаше да носи по тялото си. Тази не ги носеше само на торса си, но по цялата си форма, дори главата. Много странно. Огледах мъжкия Драконѝ, докато се приближаваше, чудейки се дали ще го разпозная. Дали няма да се завърне някой спомен и да видя лицето на познат воин. Но драконът, който ми изпращаше предупреждение, е непознат. Имаше горда рогата яка и белег на муцуната си, доказателство за спечелена в миналото битка. На тялото му, през гърдите, видях неща, приличащи на въжета, които се кръстосваха по люспите му, и когато се приземи недалеч, осъзнах, че някак си е завързал женската си за гърба си.

Много странно.

Наведох глава и издадох предупредително ръмжене при предизвикателството му. Почувствах ума му да се плъзга по моя, опитвайки се да се включи в мислите ми, но не можех да му позволя контакт. Очите му се присвиха, минавайки от предупредителна смесица от златно и черно към почти черно. Виждаше ме като заплаха. Мирисът му се промени към ядосан.

Оголих зъби, придвижвайки се малко по-напред, за да мога да прикрия Ема. Не ме интересуваше колко ще се ядоса; нямаше дори да я погледне, ако тя не пожелае.

Половинката ми сложи ръка до устата си и извика.

— Саша, ти ли си?

„Стой назад“, предупредих Ема, когато се опита да мине напред.

— Бейби, всичко е наред. Това е Дакх, нали? И Саша?

„Не знам. Не говоря с тях.“

— Кой е там? — извика женски глас. Почувствах изненадата на моята половинка от звука на женския глас — не е Саша. Женската на гърба на дракона издърпа кожата от главата си — шапка, ми казаха мислите на Ема — и разкри яркочервена коса.

Ема бутна крилото, което бях прострял пред нея.

— Бейби, пусни ме. Сериозно.

„Не.“

Тя въздъхна.

— Хайде, chacho. Успокой се. — Бутна крилото ми отново, мислите й станаха раздразнени и неохотно я оставих да се придвижи напред. Тя вдигна ръка във въздуха, докато аз наклоних глава, готов във всеки момент да я избутам пак по крилото си. — Здрасти — извика тя. — Ти приятелка на Саша ли си? Търся я.

Червенокосата женска отговори и каза, че името й е Клаудия. Погали с ръка врата на дракона си и огледа моята Ема, след това попита защо не им говоря. Чудеше се дали не съм луд. Ако е така, защо тогава не нападах Ема?

— О, той е мой — каза Ема радостно, без да се притеснява от тези въпроси. — Това е Зохр. Саша знае за него. И той не говори, защото му казах така. Трябваше да се уверим с кого говорим.

Тази, която се казваше Клаудия, погледна половинката ми с озадачен поглед и попита дали вече е безопасно.

— Можем ли да ти вярваме? Срещу Азар?

Другата женска е изненадана. Каза да, но моята Ема все още не е убедена. Погледна към мен.

„Да й вярваме ли?“

Побутнах я с носа си.

„Ти си тази, която познава тези хора. Ти ми кажи.“

„Не я познавам“, призна Ема. „Познавам Саша. Но мисля, че Клаудия е една от онези, която помогна с бягството. Просто… е, не го помня много добре, защото казах на Саша да ме удари по главата и да накара нещата да изглеждат достоверни.“ Имаше смесица от сухо забавление и тъга в мислите й. „Все пак, Бойд щеше да се опита да ни убие, ако бяхме тръгнали.“

„Ако желаеш да се бия с него, ще го направя.“ Огледах другия мъжки. Щеше да е предизвикателство с невъзможността ми да летя надалеч, но бих дал живота си, за да защитя половинката си.

„Няма начин, бейби.“ Тя въздъхна и задъвка нокътя си, видно раздвоена. „Просто това съм аз, подозрителна към всички. Иска ми се Саша да е тук. Предполагам, че ще трябва в края на краищата да повярваме на някого, нали?“

Не казах нищо, защото знаех как се чувства. Не вярвах на никого и нищо, освен на моята Ема.

„Имаме много малко избор и, както казваш, не можем да направим това сами. Ти решаваш.“

Тя се размърда в седалката си, мислейки. След миг въздъхна тежко.

„О, по дяволите, давай и му кажи здравей. Но ако те загубя, кълна се, че изгоря този негодник.“

Изтътнах развеселен.

„Честна сделка.“

С разтревожения поглед на Ема върху мен изпратих умствено докосване към другия мъжки, знак за познаване.

Половинката ти е яростна, дойде моментално отговор. Мислите му са чисти и развеселени.

Така е, съгласих се, пълен с гордост от това колко перфектна е моята Ема. Иска да ме защитава.

Осъзнава, че е с големината на хапка храна, нали?, промърмори другият мъжки. Няма значение. Яростта е хубаво нещо. Аз съм Каел. Нямаме намерение да навредим на теб или женската ти.

Аз съм Зохр, казах му. Изненадващо приятно е да докосваш ума на друг мъжки с приятелство. Сякаш не съм говорил от много, много време с някой друг от моя вид.

Седем човешки години, съгласи се Каел. Освен Дакх, ти си единственият, който е достатъчно стабилен, за да си спомни кой е. Мислите му станаха леко раздразнени. Иска ми се да си спомня повече, но повечето ми спомени са разрушени от Разрива.

Моите също. Мисля, че това е една от причините да сме толкова уязвими за Азар.

За салорианеца? Умът му се изпълни с остра омраза. Надигнал е глава отново? Какво планира?

Нищо добро. Половинката ми и аз имаме доста да споделяме.

Елате с нас, предложи Каел. Гнездото ни е безопасно. Ще се обадим на Дакх и женската му и можем да намерим решение.

Погледнах надолу към разтревоженото, напрегнато лице на половинката ми. Знак какво е решението, от което имаме нужда — да унищожим салорианеца. Но не съм сигурен, че ще можем да го направим сами. Имаме нужда от другите.

Ще дойдем.