Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (31)

Глава 30
Зохр

Сънувам, мисля.

Изправих се в гнездото си, крайниците ми бяха преплетени с тези на половинката ми. Ема все още спеше, свита на горещите пясъци на леглото ни. Оставих я и отидох до скалистия ръб на дома си, на гнездото си. Погледнах в далечината и видях гнездата на други Драконѝ, подредени по стените на стръмните скали. Зад тях има планини, топлата, набраздена повърхност на всяка една белязана от случайни тъмни петна, които ми показваха, че има гнездо там, друго семейство. Повдигнах ръка към очите си, закривайки ги от ярката светлина, и погледнах към другите, докато се издигаха във въздуха в бойна форма. Небесата имаха топъл червеникав отблясък, далеч надолу имаше огромно море от пясък. Вятърът довяваше сладкият мирис на земя, топлината от мускусната миризма на половинката ми и далечните звуци на другар Драконѝ. Някой изрева поздрав, на който беше отговорено с радост.

Красиво и познато е, и в гърлото ми се оформи възел от копнеж. Дом. Това е дом.

„Зохр?“ Сънливият глас на Ема ме извика, но не можех да се отвърна от красотата на сцената пред мен. Дом. Толкова много ми липсваше. Нямаше значение, че е само сън. Исках да се насладя по-дълго на момента. След миг усетих топлата й длан на ръката си. „Какво правиш?“

„Хората ми“, казах й. „Те са тук. Добре са.“ Вгледах се в небето с изумление. Красиво.

„Сънуваш“, каза ми. „Събуди се.“

Скоро. Имаше достатъчно време за това. За сега исках просто да дишам въздуха от моя дом.

„Ела при мен“, повика ме глас в главата ми. „Присъедини се към мен.“

Гласът е едновременно познат и непознат. Изпълни ме с копнеж и тревога едновременно. Кой е? Някой от дома ми? Стар спомен, който съм забравил? Трябва да разбера.

„Ще се върна“, казах на половинката си. Промених се в бойната си форма и се издигнах.

„Не, Зохр! Стой с мен!“

„Чакай ме“, отговорих й. „Ще се върна скоро.“ Но трябва да открия на кого принадлежи гласа. Кой ме викаше? Картина се появи в ума ми, на женска с червеникавозлатно кожа и дълга коса и меки, меки очи. Това ли е тя? Коя е? Откъде я познавам?

Нагодих се към въздуха и разперих криле. Чувствах ги добре. Силни. Летях над планините, търсейки… нещо. По-високо и по-високо, летях над планините, докато не са далеч под мен. От другата страна имаше зеленина. Толкова много зелено. Гледката ме разтревожи, както и миризмата. Салорианци. Познавах това място. Салора, земята на умствените господари. Наведох криле и се снижих, докато можех да виждам разлистените дървета и свежата зеленина, да подуша мократа пръст. От дърветата се издигаха бели мраморни сгради, издълбани в неестествени фигури. Приличаха на сложени един над друг квадрати, докато оформят пирамида, и ги намразих инстинктивно. Изглеждаха сурови и студени, не в хармония със земята и изпъкваха като заплетени тръни след одеялото от зеленина.

Летях по-ниско, любопитен. Нещо в това ми създаваше грешно чувство, но не знаех какво. Всичко, което знам, е, че това място държи отговорите, които търсех.

„Зохр?“ Гласът на Ема е притеснен. „Зохр? Там ли си?“

Исках да отговоря на половинката си, но тогава я видях. Женската, чието лице ми изглеждаше познато и непознато. Стоеше на върха на една от странните пирамиди на салорианците, косата й се вееше около тялото й като една от кожите, които Ема обличаше. Женската погледна нагоре към небето, видя ме и се спуснах, защото я познавах. Знаех коя е…

Докато се приземявах се промених в двукраката си форма и се поклоних в краката й. Сега помнех.

Моята кралица.

Умът й се пресегна към моя, поздравявайки ме.

„Ела при мен“, каза отново.

Пресегнах се с ума си, за да й кажа, че съм тук. Свързах мислите си с нейните и се изправих. Очите ни се срещнаха и…

Нейните са сиви. Сивото на салорианците. Сивото на умствения контрол. Сивото на капана.

Сега помня. Помня защо да видя кралицата ме изпълваше с такава тъга и ярост. Тя е пленница на салорианците, умът й е покварен от тях. Ако тя е тази, която ни хваща…

„И сега си мой.“

Азар.