Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (3)

Глава 2
Ема

На следващата сутрин някой почука на вратата ми неприлично рано. Погледнах замаяно към следата от розово на изгряващото небе, в мръсния прозорец и се вдигнах от плесенясалото легло, за да отворя леко вратата. Беше брат ми, Бойд.

— Какво? — Попитах, дори фалшиво преборих прозявка. — Шибано рано е — правило номер едно, за да се справиш с Бойд и приятелите му — никога не показвай страх. Няма значение, че пулсът ми препуска и съм на път да започне да ме избива студена пот — докато изглеждам спокойна, ще бъда добре.

— Да, е, Азар иска закуска.

Присвих очи към него.

— Тогава какво търсиш при мен?

— Ти си момиче. Върви да му сготвиш нещо — сви рамене той.

Той сериозен ли е? Защото съм момиче е мое задължение да готвя? Culo^[1]. Първо помислих, че се шегува, но когато продължи да стои пред вратата ми, изглеждайки нетърпелив, осъзнах, че наистина го има предвид. Назначена съм да работя в кухнята. Замислих се дали да му кажа „Не“ и си спомних за Азар и колко странен и зловещ е, и как всеки прави това, което той иска, без да задават въпроси.

— Дай ми пет минути да се приготвя.

— Действай по-живо — той удари с юмрук по вратата и тръгна надолу по коридора.

Взех дрехите си от пода и ги облякох, помирисвайки ги. Парфюмът ми от рози — единственото друго важно оръжие в След — беше избледнял, затова след като се облякох се напръсках отново. Дълго време използвах урина от елен, за да прикривам аромата си. Това е едно от нещата, на които Джак ме научи. Драконите отвличаха хора, защото ги помирисваха, затова трябваше да се уверя, че не могат да го направят. Мисля, че те отвличаха само жени, защото никога не бях виждала да отнасят мъж, но Джак винаги маскираше мириса си за по-сигурно. Сега и аз го правех, а след като срещнах Саша и драконът й, използвах парфюм с мирис на роза, след като тя каза, че има същия ефект — и мирише много по-добре. Полях се с парфюма, обух си обувките и излязох в коридора, където по-надолу ме чакаше Бойд.

— Хайде — каза той кратко. — Ще ти покажа къде е кухнята. Доста добре е заредена. Увери се, че закуската на Азар е фантастична. Обича висококачествени неща. Никакви Pop-Tarts^[2]

— Добре. — Защото наоколо имаше толкова много Pop-Tarts, разхвърляни в апокалипсиса. По дяволите, бих дала дясната си ръка за един точно сега. Майната му на Азар. Но тихо слушах, докато брат ми говореше. Така се прави с Бойд. Глупав и безскрупулен е, но говори постоянно, защото иска да знаеш точно за колко умен се мисли. Разказа ми всичко за това как се е озовал с мъжете на Азар през изминалата година. Как в началото не е бил впечатлен от Азар, но когато го видял да откъсва гърлото на някого с голи ръце, си помислил, че е готино. Каза, че Азар предпочитал да е мозъкът на операцията и че имал някои страхотни идеи. Водил ги на много места и им донесъл повече плячка, отколкото са мислели, че ще имат някога, но не бил заинтересуван да взима от нея за себе си.

— Освен списания — каза брат ми. — Тях ги обича.

Списания, а? Азар ми звучеше като много странен човек, но с група опасни последователи, затова предпочетох да си държа устата затворена.

— Ще го имам предвид.

Кухнята бе доста добре заредена и прекарах следващите няколко минути, преглеждайки какво има. Печката на газ, но такава няма (разбира се), вече свикнах с това. Намерих празна мивка, запалих огън с някакви въглища, които някой беше вкарал и готвих над тях. Изненадах се, когато видях, че има неплесенясало брашно и направих палачинки, заедно с няколко ивици бекон, които изпържих в тигана. Отворих консерва с плодов микс и разпределих всичко в няколко хубави съда, надявайки се да свърши работа. В очите ми това е пиршество, но кой знае с какво е свикнал този Азар?

От вътрешността на трапезарията се чу звънец.

Той шегува ли се? Звънец?

Но жените в кухнята скочиха в действие, сякаш ни засичаха време или нещо такова. Добре тогава. Сложих закуската на Азар на поднос и изпратих една от старите жени да я занесе, след което се захванах за работа, правейки куп палачинки за останалите от групата.

Брат ми се върна след кратко време.

— Азар каза, че закуската му е била хубава. От сега нататък ти ще му готвиш — изглеждаше удовлетворен.

— А ако откажа? — Попитах, обръщайки палачинката в тигана, който държах над огъня. В кухнята е още задимено, въпреки факта, че отворих прозорците и трябваше да сдържа кашлицата си. — Може би не искам да прекарам остатъка от живота си, готвейки за твоите bicijangueo^[3] приятели.

— Ти си тук, защото те защитавам. Вярвай ми, Ема, не искаш да видиш лошата страна на тези момчета — потупа ме по гърба, сякаш това отговаря на въпроса ми и се намръщи, когато видя тигана в ръцете ми. — Какво правиш?

— Ъм, правя повече палачинки? — Погледнах го странно. — Нали знаеш, помниш частта, в която каза, че ще готвя за всички въпреки че не съм предлагала?

Той поклати глава с широко отворени очи.

— По дяволите, не, Ем. Казах, че ще готвиш за Азар. Остави тези стари кучки да готвят за останалите.

Погледнах към „старите кучки“, които миеха чиниите в кухнята с няколко кофи вода, но не изглеждаха засегнати от оскърбителните му думи.

— Не можем да ядем това, което яде Азар. Неговото трябва да е по-добро — Бойд погледна нервно към вратата на кухнята, грабна чинията с прясно сготвени палачинки и ги хвърли в огъня.

Какво, по дяволите…? Преглътнах протеста си и се принудих да свия рамене, въпреки че това бе пилеене на храна. Лидерите са особени, а Азар изглежда по-особен от останалите лидери. Ако иска той да е единственият, ядящ хубава храна, нямаме много избор.

— Ами ако кажем, че съм изгорила тези, ще можем ли да ги изядем? — Попитах, предлагайки му машата.

Той помисли за момент и кимна, помагайки ми да извадя каквото можем от огъня.

Когато никой не започна да се приготвя за тръгване, за мен стана очевидно, че ще останем тук известно време. Така действат номадите — намират място, настаняват се или го открадват от друг и го напускат чак когато са изразходили всички ресурси. Те са като скакалците на апокалипсиса.

Или „ние“ сме скакалците на апокалипсиса, предполагам, след като неофициално съм с номадите. Искам да си тръгна, но съм достатъчно умна, за да знам, че това не е мой избор. Да си сам След за повечето хора е смъртоносна присъда и се съмнявам, че някой ще ми повярва, ако му кажа, че сама съм си добре. Бойд също не иска да си тръгвам. Ако стана и си тръгна сама, ще предположат, че съм откраднала нещо и ще тръгнат след мен така или иначе. Харесва ми или не, ще трябва да остана тук, докато не ме убият или изритат… или намеря начин да избягам, без да се самоубия.

Затова се приготвих. Докато другите се излежаваха наоколо и играеха карти през деня или отиваха на лов за повече гориво за моторите си, аз обикалях празните хотелски стаи. В тях нямаше много за спасяване, но успях да намеря някакви дрехи и обувки. Намерих и джобно ножче и няколко запалки, които скрих под матрака на леглото си, защото нямах съмнение, че ако Бойд ги открие, ще ми ги вземе. Уверих се, че нося оръжие по всяко време, покрита от глава до пети с дрехи, защото не исках някой да каже, че съм „пожелала“ вниманието на някой номадски насилник, и чаках. Гледах и чаках, което е едно от най-важните неща, когато си заобиколен от врага.

Не съм глупава — дори с брат ми тук, тези мъже не са ми приятели. Бойд би ме продал на мига, ако вярва, че ще има изгода. Правил го е и преди. За него съм ценна само докато съм полезна. Докато знам това, мога да бъда умна и да остана в безопасност. Заключвах вратата си всяка нощ, барикадирах я и спях с нож в ръка. Не ходех сама никъде и внимавах да не говоря с хората, освен ако не се налага. Мога да оцелея.

Не осъзнавах в какви големи проблеми съм се забъркала до деня, в който срещнах Азар.

Стараех се да стоя възможно по-далеч от него, да не се набивам на очи. По стандартите на повечето хора не съм секси, но съм млада, имам гърди и зъби и за повечето това е достатъчно. Знаех, че ако Азар ме поиска в леглото си, ще трябва да си тръгна или да свърша с куршум в главата, затова внимавах да не привличам внимание. Готвех храната му всеки път и винаги я изпращах по една от възрастните жени, която не искаше нищо повече от вниманието на шефа. Не излизах нощем да общувам с хората наоколо и стоях в стаята си. Успявах да остана незабележима за цяла седмица, преди това да се промени.

Една вечер Бойд се приближи към мен след вечеря. Това е едно от най-хубавите ми яденета, мислех си. Няма много неща, които можеш да направиш с боб и царевица от консерва. Тази вечер имахме пресен елен, който изпекох перфектно и го нарязах на тънко, след което подправих всичко. Успях да го приготвя преди Азар да зазвъни с този глупав, дразнещ звънец прекалено много.

— Справяш се добре, сестро — каза ми Бойд щастливо, сякаш е заинтересован от успеха ми. — Азар иска да ти каже здравей.

Спрях, изведнъж разтревожена.

— Не е нужно…

— Знам, но идвай — хвана ме за рамото и ме изведе от кухнята в трапезарията, където се бях заклела да не влизам.

Не бях напълно изненадана да видя, че стаята е изчистена от повечето мебели. Прибрани са в ъглите и масите са избутани настрани, освен най-голямата в центъра на стаята. Около всичките й страни са разположени столове и имаше бяла ленена покривка на масата. Изглеждаше луксозно чак до вазата с изкуствени цветя в центъра й. С гръб към нас седи един мъж. Дори вътре носи шапка и катове дрехи, включително и нещо, което изглеждаше като яке.

— Това е сестра ми — каза Бойд, избутвайки ме напред. — Много е развълнувана да е с нас.

Препънах се към масата и направих още няколко смели крачки напред, решена да изглеждам възможно най-незасегната, въпреки страха стягащ гърлото ми. Не познавам този мъж. Той може да е като всеки друг бандит, който иска просто да изнасилва, краде и убива. Ако е така, знам какво да очаквам.

Но тогава се обърна и ме погледна, а аз замръзнах.

Този мъж не е албинос.

Той е дракон.

Знам как изглежда дракон, когато е в човешка форма. Виждала съм го преди. Когато са хора, имат този странен люспест вид на кожата си и странно гъстата им коса е в същия цвят като кожата. Дотук добре и предполагах, че би минал за човек, ако не бях срещала друг дракон преди, но очите го издадоха. Те са светли като останалата част от него, с черни зеници, които бяха единственото доказателство за някакъв вид пигментация. Караха го да изглежда сякаш има малки, смъртоносни зеници и само подсилваха зловещото му излъчване.

Ноздрите му се разшириха леко, когато Бойд ме избута напред, с ръка на гърба ми.

— Ема е просто срамежлива — обясни Бойд. — Кажи здравей, Ема.

— Здравей — успях да кажа, опитвайки се да не зяпам. Това нещо с ноздрите? Знам, че съм го виждала това. Гаджето на Саша правеше това всеки път, когато се приближавах. Драконите са чувствителни към миризми, а аз съм покрита с розов парфюм, който да прикрива моята.

Азар наклони глава, оглеждайки ме. След това обърна поглед към Бойд многозначително.

— Аз ще съм навън — каза брат ми и ме остави сама с Азар.

По дяволите.

Драконът посочи към един от столовете на масата, канейки ме да седна. Гадост. Предполагам, че не можех да отхвърля поканата му. Издърпах стола и седнах на ръба на седалката, опитвайки се да изглеждам уверена и отегчена. Вероятно проваляйки се ужасно.

— Изнервям ли те? — попита той със следа от акцент в гласа му.

Бях изненадана от това колко гладък е английският му. Драконът на Саша изобщо не говореше и когато го правеше, беше на развален английски и гърлено. Може би греша. Може би не е дракон. Или просто съм луда.

Принудих се да свия рамене.

— Аз съм сама жена. Винаги съм нервна.

— Брат ти е тук.

Отново свих рамене.

Той се изкиска и звукът бе толкова гладък и изискан, че отново се усъмних в себе си. На външен вид може да е дракон. Сега обаче, докато общувах с него… не знаех.

— Умна си да не се доверяваш. Не се безпокой. Казах на мъжете ми, че не могат да те докосват без позволението ми.

— Ами моето позволение? — попитах, раздразнението си проби път през страха ми.

— А, но те се интересуват от моето разрешение, не твоето.

Беше прав. По дяволите.

— Защо съм тук? За да можем да установим правилата, когато дадеш разрешението си?

— Умна си. Харесва ми. — Сложи ръце на масата и сплете пръсти. Опитах се да не зяпам, но ноктите му са дебели и странни. Отрязани са късо, но изглеждат… странно. Нечовешки. Дакх — драконът на Саша — има нокти.

Отклоних очите си и се вгледах в собствените си длани. Нямах представа какво ще направи, ако знае какво подозирам.

— Ще си в безопасност от мъжете ми, докато ме удовлетворяваш — каза Азар.

Ето, идва. Стиснах челюст, поглеждайки го твърдо.

— Значи ще бъда само твоята курва, вместо на всички?

Ноздрите му отново се разшириха.

— Не точно. Ще продължиш да правиш храната ми. Остави другите мръсни женски да се грижат за останалите — размаха ръка разсеяно. — Освен за това, няма да имам нужда от услугите ти…

Изненадана съм.

— … освен за едно нещо.

Трябваше да знам.

— Което е?

Той отново ме огледа, бледите му очи се стесниха. Продължавах да очаквам цвета на очите му да се мени като на Дакх, но не ставаше. Просто изглеждаха странни и зловещи.

— Чифтосваш ли се с някой от мъжете тук?

— Какво? Не — направих физиономия. Най-бързият начин да си намериш белята е да прескачаш от легло на легло. Плюс това, мъжете тук са дефиницията за непривлекателност. Освен това… „чифтосваш“? Не „чукаш“? Не „спиш с тях“? Не „правиш секс“? Драконометърът ми пак се обади.

— Добре. Това да остане така. Колкото до парфюма ти, ще те помоля довечера да се изкъпеш и да не го носиш повече.

Гърлото ми пресъхна.

— Защото… искаш да спя с теб?

— Не. Искам облеклото ти. Онези малките, които носиш под панталоните си.

— М-моите гащички? — Този сериозен ли е?

Той кимна.

— Ще ми ги дадеш на сутринта. Без парфюм.

Добре, може би не е дракон. Може би е просто душещ гащички перверзник.