Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (28)

Глава 27
Зохр

Ема бе мълчалива на следващата сутрин, с дистанцирани мисли. Изглеждаше притеснена, но когато я подуших, почувствах, че това я прави нещастна. Раздразнен й дадох пространство, но я наблюдавах. Нещо тревожеше половинката ми и трябваше да науча какво, за да го поправя.

Стомахът ми изръмжа от глад, но го игнорирах. Вместо това останах в двукраката си форма и клекнах до половинката си, докато тя правеше дупка в едната си обувка.

„Гладна ли си? Да отидем на лов?“

Тя се замисли за миг и поклати глава.

— Добре съм. Ти върви.

„Ще остана с теб“, казах й. „Не искам да те оставям сама.“

Ема сви устни при това и въздъхна.

— Зохр, усещам глада ти. Имам няколко протеинови блокчета в чантата си. Мога да ям от тях. Ти имаш нужда от повече. Върви на лов.

„И ако другите се върнат?“ Само мисълта за това ме ядосваше. „Няма да те остава сама и неохранявана.“

— Знам. — Тя ми се усмихна и бе толкова красива, че ме изпълваше със страст. Исках да я докосна, да я сложа на пода и да я бележа. — Ако си разтревожен, не ходи далеч — каза ми. — Аз ще се покрия с още парфюм.

Носът ме заболяваше при мисълта, но тя не грешеше; вонята беше достатъчна, за да разсее нос на Драконѝ. Но мисълта да я оставя бе против всеки инстинкт, който имах.

„Няма да те оставя“.

Тя захапа нишката, за да я прекъсне, и ме погледна със слаба усмивка на устните си.

— Хубаво. Ще дойда с теб. Но ако падна от гърба ти, ще ловуваш сам.

Пресегнах се и докоснах бузата й.

„Няма да те оставя да паднеш“, обещах. Ще умра, преди да оставя нещо да се случи на моята Ема.

* * *

Да ловувам с нея на гърба ми скоро се оказа, че е по-трудно, отколкото очаквахме. Не можех да бягам след плячката си или да правя остри завои, защото отскокът щеше да я накара да падне от мястото й, и след два почти сблъсъка и бягства на храната ми, направихме компромис. Влезе в задната част на близка кола и затвори вратите, а аз издебнах една от кравите, които се скитаха наблизо. Мислите ни останаха свързани и Ема оглеждаше небето за дракони, оставайки нащрек. Аз правех същото. Подуших един във въздуха, но бе на голямо разстояние и нямаше нужда да се страхуваме от него.

Плячката ми измуча и отстъпи към разпаднала се наблизо сграда, а аз я последвах вътре.

„Какво е това място?“, попитах моята Ема, докато обграждах яденето си и отхапах главата му със зъби, след което погълнах останалото цяло. Изпратих й картина.

„Прилича на магазин. Върху всички тези празни рафтове е била разположена храна.“ Мислите й станаха замислени. „Всички ли са празни?“

„Да“, съгласих се, въпреки че бях очарован от мислите й. Мечтаеше за бисквити и сладки неща, и беше тъжна, че нямаше никакви. „Ще ти намеря.“

„Успех“, изпрати ми развеселена. „Не мога да повярвам, че изяде това нещо цяло, даже с копитата!“

Свърших с дъвкането и облизах зъбите си.

„Беше вкусно.“

Тя се изкиска.

Наблизо имаше поле с още дебели, мързеливи крави и улових още една, за да утоля глада си, докато през цялото време отделях внимание на дракона, който все още се носеше по ръба на сетивата ми. Мирисът бе далечен и не правеше опити да докосне умът ми в поздрав — или с гняв. Но и не си тръгваше, което беше необичайно.

„Има дракон в далечината“, каза ми тя. „Тъкмо го видях да прелита през облак. Трябва ли да се тревожа?“

„Не се приближава“, уверих я, но се насочих обратно към нея. Нуждата да я защитавам бе прекалено силна, за да оставя сама. Изпратих предупреждение, но нямаше отговор. Безпокойството ми нарастваше и по времето, по което стигнах до Ема, бях повече от готов да си тръгнем от това място и да се върнем в скривалището ни. „Да тръгваме.“

„В очите ти има черно“, каза ми, оглеждайки чертите ми. „Всичко наред ли е?“ Пресегна се и погали люспите ми.

„Не знам какво да правя с Драконѝ, който лети наблизо“, признах, докато навеждах рамото си, за да може да се покатери на гърба ми.

„Не е наблизо“, каза тя. „Едва го виждам. Или я виждам.“

„Достатъчно близо, за да докоснем мисли, но няма нищо там“, казах й.

„Хубаво! Не исках да докосваш мислите на никого, освен моите.“ Умът й бе пълен с тревога. „Ами ако е един от драконите на Азар?“

„Това е и моето притеснение. Въпреки това този не действа като другия. Женската вчера постоянно се опитваше да свърже ума си с моя. Този действа сякаш иска да ме игнорира напълно.“ Размишлявах върху това, докато Ема се настаняваше на гърба ми.

— Издига се — промърмори половинката ми и посочи към небето. — Виж. Мислиш ли…?

Нямаше нужда да го казва на глас. Знаех мислите й като че ли са мои. Повдигнах глава и двамата гледахме към дракона — нищо повече от червеникава сянка в небето — да се издига с кръгове нагоре и нагоре. В далечината, между облаците, бе Разрива. Разполагаше се като рана на иначе синьото небе, зеленикава, черна и пулсираща.

И Драконѝ изглежда се насочваше към него.

— На Азар? — прошепна Ема.

„Не мога да съм сигурен. Но вероятно, да.“ Женската продължи да се издига в небето, крилата й работеха лудо. Инстинктът предпазваше всеки луд дракон да лети прекалено нависоко. Нямаше вятър, който да те носи, на такава височина, нито пък плячка, нямаше нужда да се изкачваш на такава опасна височина. Ако женската се е изгубила в лудостта, нямаше да лети на толкова високо. Значи трябва да бе контролирана от салорианеца.

Умът ми се тревожеше. Единствено успокояващото докосване от ръката на Ема, върху люспите ми, бе което ме предпазваше от пропадане в лудостта.

„Ще умре. Вече е започнала да изпълнява желанията му. Няма начин да достигне Разрива и да оцелее при преминаването.“ Спомени от пътуването ми през него преминаха през ума ми, пълни с лудост и болка. Отдалечих се от тях, не желаейки да ги изживея отново.

— Можем ли да я предупредим някак? Да я спрем? Без да свързваш ума си с нейния и да рискуваш себе си?

„Не. Не мога и да летя след нея.“

— Тогава можем само да гледаме. — Отвращението на Ема си проправи път в мислите ми. — Зъл е, щом я кара да направи това. Не е достатъчно да го направи. Виж.

И двамата гледахме, докато женската трепереше и пропадаше, само за да разпери криле и да се накланя, след това ги размаха яростно в опит да възвърне височината си. Опитваше се отново и отново, но крилата й отказваха. Почувствах отчаяние — моето, заради това, че трябваше да гледам как един от моя вид се самоунищожава заради жестокото желание на някой друг.

Женската залитна още веднъж и тогава малката, червеникава сянка започна да се движи неотклонно надолу. Ема освободи дълго сдържан дъх.

— Спира.

„Няма повече сили, за да продължи“, предположих.

— Мислиш ли, че ще я накара да опита отново?

„Да. Знам, че ще го направи.“ Мисълта беше горчива, връщайки лудостта, играеща си по краищата на съзнанието ми. „Защо това ми изглежда толкова познато? Защо осъзнаването ме караше да се чувствам толкова зле?“

— Може би е нещо от миналото ти — промърмори Ема и погали люспите ми.

Докосването й ме успокои, помогна ми да се фокусирам. Може би бе права. Ако е нещо от миналото ми, нека остане там. Тя беше моето бъдеще и трябваше да я защитавам.

„Ела, нека се върнем в гнездото ни.“

Половинката ми не възрази. Женският дракон и обречения й полет останаха в ума й дълго време, също както и в моя. Не бях сигурен дали искам да си спомня… или се радвах, че съм забравил.

 

 

Сутрешните събития хвърлиха сянка на останалата част от деня. Ема бе тиха и разсеяна, и когато горещината на деня стана прекалена, тя махна дрехите си, намери си ъгъл и легна на твърдия цимент, за да се охлади.

Нямах нищо против горещината. Чувството от нея срещу люспите ми бе прекрасно. Промених се в бойната си форма, докато тя дремеше, и оглеждах заобикалящите ни неща по мирис. Търсех нещо конкретно. Нещо сладко и ронливо, което да накара моята Ема да се усмихне. Каза, че това място е склад или магазин и че са продавали храна и огромно количество стоки. Рафтовете бяха предимно празни, но имаше няколко струпани кутии на високо, на най-високия шкаф, които може би съдържаха нещо. Разхождах се по всяка пътека, използвайки носа си, и когато подуших нещо, което имаше потенциал, изкачих шкафовете и използвах ноктите си, за да разкъсам пластмасата и картона, докато намерих съдържанието. Сладкият аромат, който достигна до носа ми, съвпадаше със спомена на Ема за захар, затова взех една от щайгите и внимателно я свалих на земята.

Тогава чаках половинката ми да се събуди.

Мислите й бяха притеснени, дори в съня й, и се тревожех за нея. Сънуваше Джак, брат си и това, че е оставена сама. Опитах се да я успокоя с мислите си, но бе толкова дълбоко в сънищата си, че не ги чуваше.

Облекчен бях, когато започна да се събужда и премигна към покрива. Побутнах я нежно.

„Тук съм, половинке.“

Тя потърка очи и седна. Сърцето й биеше силно и имаше намек за страх под мириса на парфюм. Мислите й бяха дезориентирани.

— Зохр?

Потърках муцуната си по косата в напомняне за присъствието ми.

„Имаше кошмари.“

— О. — Изражението й се дистанцираше и мислите й се върнаха към Джак още веднъж. — Да, предполагам, че е така.

„Докато спеше ти намерих нещо.“

— Така ли? Какво?

„Изненада е. Подарък.“

— Подарък? — Почувствах учуденото удоволствие. — Имаш подарък за мен?

„Да. Ела. Ще ти покажа.“ Побутнах я, окуражавайки я да стане. Тя го направи и я поведох към кутията, която бях поставил — толкова внимателно — в центъра на пода.

Очите й се разшириха и ме погледна изненадано.

— Свалил си цял палет? — Прокара ръка по картонената повърхност на кутията и мислите й вибрираха от удоволствие и очакване. — Как успя?

„Много внимателно.“

Тя се изкиска, намери ръба на кутията и отвори капака, поглеждайки вътре. Надявах се, че бе хубав подарък. Знаех, че вътре има по-малки кутии, всички миришещи сладко. Имаше и човешки надпис, като в книгите, но не можех да го прочета.

Мислите й бяха учудени, когато видя какво има вътре.

— Захарен бастун? — Гласът на Ема бе благоговеещ, когато взе малка, тънка кутия и я прегърна. Почувствах ентусиазма, изливащ се от ума й. — О, Господи. Кутии на „Life Savers“^[1]! Шоколадови монети! — Разрови се в кутията. — И плодови торти! Това трябва да са все коледни стоки. — Засмя се радостно и взе малка, червена торбичка, която миришеше на стара захар. — Мисля, че всичките шоколадови монети са се стопили. Но всичко останало е наред. Дори не съм сигурна, че харесвам плодови торти, но кой го интересува? — Обърна се към мен, тъмните й очи сияеха. — Откъде знаеше, че тези са тук?

„Подуших ги и знаех, че обичаш сладки неща. Исках да ти донеса нещо, което да те накара да се усмихнеш. Твоето удоволствие е и мое.“

Сладката, щастлива усмивка на лицето й угасна. Замига бързо и за момент изглеждаше сякаш смелата ми Ема отново щеше да се разплаче.

— Ох, Зохр. Трябва да си поговорим. — Остави кутията със захарни бастуни, неохота и тъга лъхаха от ума й.

Веднага се промених в двукраката си форма и отидох до нея, за да можех да я държа близо до себе си в една от прегръдките, които тя харесваше толкова много — и бе винаги толкова радостно удовлетворена от тях. Никога не очакваше да е докосвана, затова си поставих за цел да я докосвам често.

„За какво искаш да поговорим?“

Тя се изплъзна от хватката ми и сви ръце пред себе си, мислейки.

— Как… Господи, това е трудно. Моля те, разбери, не си виновен ти, Зохр. Страхотен си. Не искам да мислиш, че нещо не е наред с теб. — Тя спря и мислите й довършиха това, което не можеше да каже на глас.

Късаше с мен.

„Не разбирам“, казах й. „Какво е това късане, което ще правим?“

Очите й се разшириха.

— По дяволите. Все забравям, че можеш да чуеш всичко. — Ема въздъхна и изглеждаше нещастна. — Трябва да прекратим умствената си връзка.

Емоции преминаха през мен. Отричане. Гняв. Раздразнение. Шок. Можех да почувствам лудостта да се върти в мислите ми, можех да почувствам да се заравя дълбоко, издърпвайки умствената котва.

„Ти си моя.“

Тя трепна и осъзнах, че проектирам мислите си яростно в нейните.

— Съжалявам — прошепна. — Но наистина мисля, че така е най-добре.

Ако го мисли, тогава защо е толкова тъжна? Защо действа, сякаш това е нещото, което иска най-малко в света? Обхванах прекрасното й лице и я огледах. Определено очите й сълзяха.

„Не.“

— Какво имаш предвид с „не“?

„Имам предвид не. Ти ми принадлежиш, Ема. Ти си моят огън, моята половинка, моята женска. Свързана си с духа ми. Умовете ни са едно.“ Огледах лицето й, погалих бузата й леко с палците си. Някога щеше да трепне от близостта на ноктите ми, но вече не. Сега хвана китките ми и ме погледна толкова тъжно. Сякаш разумът ми вече си отиваше. „Не разбирам защо би поискала това.“

Ема се засмя леко, треперливо.

— Не го искам. Но това е най-добре. — Един пръст се движеше по ръката ми, сякаш не можеше да се сдържи да не ме докосва. — То ще те запази в безопасност.

Правеше това… за мен?

„Какво имаш предвид?“

— Ако не сме свързани, не могат да ме използват срещу теб. — Очите й бяха обезпокоени, тъжни. — Аз съм слабата брънка. Ако зависиш от мен, си свършен. — Пръстите й погалиха кожата ми, отново и отново. — Когато си с партньор, си уязвим…

„Не“, казах й твърдо, избутвайки мислите си яростно в ума й. „Не е така. Не ме правиш уязвим.“

— Да, правя го — настоя тя, очите й молеха. — Трябва да скъсаш връзката ни, Зохр. Ти го каза. Азар ме преследва, защото знае, че може да ме използва срещу теб. Знае, че ако ме хване, ще направиш каквото поиска, дори ако това означава да рискуваш живота си. Видя този дракон по-рано… — гласът й се задави с думите. „Не искам нещо да ти се случи. Не мога да те оставя да се опиташ да достигнеш до Разрива. Не и ако това те убие.“

Взех ръцете й в моите и ги стиснах силно.

„Да те загубя ще ме убие.“

Още сълзи се отделиха от очите й.

— Не, Зохр…

„Истина е“, казах й и я оставих да го почувства от мислите ми. Нямаше лъжа, нито манипулация, нищо, освен истината. „Ти си единственото, което ме спасява от лудостта. Без Ема няма Зохр. Зохр е изгубен. Няма значение, че Азар мисли, че може да те преследва. Ще те защитавам. Няма значение, че ме правиш уязвим. Очите ми ме правят уязвим. Крилата. Сърцето ми. Нуждата ми да дишам. Бих ги дал, преди да позволя да те вземат. Моята яростна, смела Ема.“ Погледнах надолу към нея, надявайки се, че ще осъзнае колко силно се нуждая от нея. „Без теб, ще съм пречупен.“

Долната й устна трепереше. Можех да почувствам нерешителността й.

Въпреки че ме болеше, трябваше да я попитам.

„Мразиш ли да си с мен? Искаш ли да си тръгнеш?“ Всеки инстинкт в тялото ми крещеше, че никога няма да я пусна. Че е моя и ще я задържа при себе си със зъби и нокти, ръмжейки, но познавах моята Ема. Тя бе независима. Ядосваше се от клетки.

Тя премигна и можех да кажа от мислите й, че бе изненадана от признанието си.

„Аз… не знам. Знам, че е най-добре…“

„Дали? Така ли е или това очакваш, защото всеки в миналото ти те е изоставил?“ Притиснах чело в нейното, сякаш бих могъл така да й дам любовта и привързаността, които биха я убедили. „Знай това, Ема. Ти си моя. Дори ако мога да те пусна, няма да го направя. Вързана си за мен, както и аз за теб. Няма начин да ни разделиш. Ние сме две половини на едно цяло.“

Думите ми я удовлетвориха и уплашиха едновременно.

„Зохр… грижа ме е за теб. Просто съм уплашена…“ Ръцете й се придвижиха към косата ми, заплетоха се в нея, сякаш отчаяно имаше нужда да се хване за нещо. Сякаш имаше нужда да се вкопчи в нещо. Странно, че моята силна Ема можеше да има нужда от котва, точно толкова, колкото аз от нея. „Ами ако Азар се опита да ме използва срещу теб?“ Друга мисъл лежеше под тази, такава, каквато не смееше да изрече. „Ами ако те изгубя и това ме пречупи?“

„Моята Ема. Смелият ми огън. Моя си, откакто безстрашно ме обязди. Няма връщане назад.“

Засрамен, задушен смях излезе от нея.

— Налага ли се постоянно да ми напомняш за това?

„Разбира се. Това е денят, в който започна животът ми.“

Тя въздъхна, наведе се към мен и почувствах, че приема думите ми. Че напускането, за което се тревожеше непрекъснато, и което се опитваше да скрие от мен, нямаше да е необходимо в края на краищата. Зашеметен бях да осъзная, че бе планирала това, и не можах да спра ръмженето, което издадох. Кога беше това? Кога е успяла да прикрие мислите си от мен?

Порази ме ужас и я притиснах силно.

„Ти си моя. Ще бъдем заедно завинаги.“

— Ами ако нямаме завинаги? — прошепна Ема. — Ако Азар ни отнеме това?

„Тогава ще го унищожа. Ще го разпоря и ще гледам как кърви до смърт. Тогава ще изпека тялото му, докато не остане пепел, и ще съм много радостен да гледам да се разнася по въздуха.“

Тя въздъхна дълбоко, сякаш мисълта й доставяше радост. Хвана се за мен, но бе ясно, че в мислите си все още не беше премахнала идеята да си тръгне.

„Кажи ми от какво имаш нужда“, настоях. Щях да й дам всичко, което поиска.

— Оръжия — отговори веднага. — Пистолети. Амуниции. Укрепление. — Ръцете й се стегнаха в косата ми и в очите й заблестя въодушевление. — Ако знаем, че идва след нас, по-добре да сме готови. Можем да намерим място, което лесно да се защитава, и да поставим капани. Можем да направим коктейли Молотов, ако намерим бензин. Може би можем да намерим магазин за стари военни принадлежности и да видим дали имат гранати. Ще видя дали мога да намеря информация за това как да направим бомби самоделки и как да ги използваме. И ако Азар изпрати гангстерите си след нас, ще бъдем готови. Ако прати дракони, ще сме готови. Можем да се бием, но ни трябва оборудване. — Очите й горяха с възбуда. — И ако се настаним в укрепление, това ще ни даде безопасно място, за да имаме време да се излекуваш и да работим по крилата ти.

Бях облекчен. Искаше оръжия, за да ме защитава? Силната ми, смела войнствена половинка.

„Удовлетворен съм. Ще ти донеса каквото поискаш. Ще направим гнездото си, където поискаш.“

— Може да пропусна комфорта за сметка на защитата — призна тя. — Надявам се, че няма да е проблем.

„Където отидеш ти, отивам и аз. Не ме интересува, ако спим на легло от горещи въглени.“

— Нека не се увличаме — каза ми с кикот. Изражението й се смекчи и прехапа устна, поглеждайки ме. — А ти? Какво искаш? Трябва ли да тръгваме? Да се отдалечим и да се надяваме, че Азар няма да ни последва?

Погалих носа си в нейния.

„Да отстъпим? Не. Не можем да сме сигурни, че няма да ни последва. Харесва ми плана ти. Колкото до това какво искам…“ Прокарах пръсти по меката й буза и й изпратих порой от еротични мисли. „Искам половинката си под мен. Искам да я бележа и да я изпълня със семето си.“

Тя си пое дъх и почувствах вълна от отговарящо желание в мислите й.

„Всичко, което искаш, съм аз?“

„Винаги съм искал само теб, Ема.“ Наведоха се и белязах устата й в яростна целувка. „И съм уморен от чакане.“

Тя простена и се наведе към мен.