Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (26)

Глава 25
Зохр

Полудялата червена женска атакува покрива на сградата, която подслоняваше половинката ми. Ноктите й драскаха покрива и ревеше от раздразнение, докато го отваряше.

Изревах предупредително, но тя го игнорира. Не погледна към мен. Игнорира настоятелното ми предупреждение да напусне гнездото ми. Това нямаше смисъл. Със сигурност можеше да подуши половинката ми, можеше да помирише, че човекът е взел огъня ми. Нямаше нужда да идва. Нямаше нищо за нея. Предупредих я умствено отново.

Тя ме игнорира и промени менталния си отговор. Не беше потвърждение на предупреждението ми, а молба да свържем умовете си. Пак и пак го изпращаше, искайки да докосне мислите си с моите. Игнорирах я, въпреки че противоречеше на всеки мой инстинкт. Ако бе достатъчно разумна, за да изпрати поздрав, защо ме игнорираше?

Когато женската премахна покрива с яростни нокти, изпратих още едно предупреждение и ударих с опашка по сградата с раздразнение.

Женският дракон погледна нагоре, съскайки и осъзнах, че очите й не бяха черни от дълбока емоция или подлудяващ глад. Не бяха и златни и спокойни.

Те имаха странно, плътно сиво.

Виждал бях такива странни сиви очи преди. Азар.

Когато тя наведе глава и поднови опитите си да издере напълно покрива, осъзнах, че не е тръгнала след мен.

Искаше моята Ема. Моята половинка.

„СКРИЙ СЕ“, предупредих половинката си, докато се изкачвах по сградата. Трябваше да стигна до женската. Трябваше да я спра, преди да беше поставила в опасност Ема.

Получих проблясък от мислите на Ема, действаше бързо. Аз също. Зарових нокти отстрани на сградата и започнах да се катеря. Крилата ми автоматично се разтвориха, но бяха слаби и не успяваха да издържат тежестта ми. Трябваше да използвам крайниците си, за да стигна до нея, да се бия на земята, вместо във въздуха. Но ако тя летеше, нямаше да успея да стигна до нея.

Значи трябваше да извадя от строя крилата й. Мисълта ми се стори ужасна, но когато женската поднови атаката си върху сградата, в която моята Ема се криеше, нямах избор.

Щях да защитавам половинката си.

„Какво се случва?“, попита Ема. „Как мога да помогна?“

Половинката ми бе смела.

„Женската те преследва. Азар контролира ума й. Стой скрита!“

„Ще стоя, но тя клати сградата, Зохр.“ Мислите на Ема бяха разтревожени. „И в момента се крия в планина от хартия. Ако използва огън…“

Ужас мина през мен и удвоих усилията си да се изкача до върха на сградата.

„Ще я спра“, заклех се. „Стой скрита.“

„Няма нужда да ми казваш два пъти!“, съгласи се Ема. Почувствах от разпилените картини в ума й как лежи по пода с нож в ръка, оглеждайки се за по-подходящо място за криене.

Издърпах се през ръба на сградата, набръчканите ми криле яростно пляскаха с безполезно раздразнение. Мразех това. Мразех колко бях бавен, как ноктите ми дълбаеха в камъка, забавяйки ме, когато той се ронеше под краката ми. В миналото бих долетял до женската и откъснал главата й за мигване на окото. А сега бях бавен. Затруднен. Не ми харесваше.

Най-вече мразех, това, че застрашаваше половинката ми. Азар щеше да си плати и за това.

Успях да стигна до върха и се приземих на покрива, издавайки предупредителен рев. Тя имаше един последен шанс да си тръгне от половинката ми.

Женската отново ми изпрати мислите си и странните й сиви очи се завихриха. Исках повече от всичко да се свържа с нея — или Азар — и да му кажа, че знам какво е намислил. Че бях наясно, че е той, че никога няма да му позволя да има моята Ема. Но спомени минаха през ума ми — на други, които бяха загубили чувството си за това кои са, носейки омразните салорианци на гърбовете си, докато гледаха напред със студени, мъртви сиви очи.

Не отново. Не помня, но усещах, че в миналото съм бил там, където е женската сега. Знаех, че не мога да се върна там. Мислите ми бяха замъглени, но знаех, че бе грешно. Лошо. Щях да загубя всяко чувство за това кой съм.

Щях да стана като тази женска — безумен. И в миналото бях достатъчно луд за прекалено дълго време.

Устоях на умствената настойчива молба и се хвърлих напред, щракайки със зъби към нея. Смътни спомени за бойни тактики се завръщаха в ума ми. За подмамване на опонента с преструвки. За избягване и за ниско придвижване, когато тя бе на високо. За преструване на ранен, за да накараш опонента си да снижи гарда си и да се придвижи, за да те убие. За трениране сред други воини и отдавна забравени тренировки. Парчета от тези спомени се завърнаха и ги използвах. Когато тя се хвърли с нокти към мен съскайки, се плъзнах настрани и я ударих с тялото си. Тя загуби баланс и се запрепъва. Крилата й се разтвориха, за да я задържат права и тогава използвах ноктите си.

Бях се насочил към основата на всяко крило, драскайки и ръмжейки. Знаех, че трябва да бъда точно към мястото, където люспите са разтворени, за да открият чувствителна плът, точно както Азар знаеше къде да разположи шиповете на жилетката, за да унищожи крилата ми. Помня, че бе непочтено да направя такова нещо на друг, но половинката ми беше в опасност и не ме интересуваше честта, когато безопасността на Ема бе заложена.

Женската изрева, освобождавайки потоци от огън към мен. Опита се да се завърти, за да защити крилата си, но ноктите ми бяха закачени за нея и дълбаех в плътта й със зъби и нокти.

Издаде още един болезнен рев, когато я уцелих и можех да почувствам мембраните да се разкъсват под хватката ми. Яростно ми изръмжа и удари, опитвайки се да захапе гърлото ми.

Изместих тежестта си, за да я избегна и тогава повърхността, на която се биехме, се разпадна и паднахме в магазина. Облак прах, хартия и счупено дърво ни заобикаляха.

„Ема!“

Опитах се да се изправя. До мен атакуващата женска правеше същото.

„Добре съм“, дойде мисълта. „Внимавай! Хапе те!“

Женската скочи миг по-късно на гърба ми, ръмжейки и се насочи към основата на крилата ми. Претърколих се, опитвайки се да предотвратя атаката й. Търкаляхме се пак и пак, опитвайки се да спечелим предимство. Ноктите ми се плъзгаха по люспите й, нейните по моите. Щракаше със зъби в предупреждение, умът й натискаше моя да приема повика й, но нямаше разпознаване в празните й сиви очи, само лудост. Нямаше спиране, докато единият от двама ни не умреше.

Насочи се към гърлото ми и наведох глава, претъркаляйки се отново. Този път женската се озова върху мен и челюстите й се затвориха върху врата ми. Люспите ми бяха дебели там, но това бе предупреждение и изискване за подчинение.

Нямаше да стане. Не и днес.

Книга полетя във въздуха и удари женската по носа.

— Остави го намира, кучко!

Шокиран осъзнах, че атакуващият е малката ми човешка половинка. Друга книга прелетя и уцели женската, която повдигна глава. Миг по-късно тя отскочи от мен и се насочи към Ема, която държеше друга книга и се готвеше да я хвърли.

Не! Ако вземе Ема…

Изръмжах и се хвърлих към крилото на женската, доразкъсвайки раната, която направих. Тя изрева от болка и отстъпи, а аз застанах между Ема и женската защитнически. Нямаше да докосне моя човек.

Изпратих друго предупреждение, увеличавайки силата им. Ема бе моя.

Женската спря и сивото в очите й трепна. Върнаха се към черно за момент и усетих как хватката на Азар отслабва. Миг по-късно очите й се върнаха към черно. Настоятелният зов от ума й изчезна. Изрева предупредително към мен, щракна с челюсти и разтвори криле, издигайки се в небето. С удоволствие забелязах, че се бореше да се издигне и можех да помириша кръвта й.

Хубаво.

Гледах я да се отдалечава с мрачно удовлетворение. Азар я викаше, за да се прегрупира и да измисли нов план.

За сега, обаче моята Ема бе в безопасност.

Обърнах се към моя човек, душейки я. Косата й миришеше на прах и тя се задъхваше и потеше с широко отворени очи. Имаше слаба миризма на страх, но изглеждаше повече объркана.

— Какво се случи преди малко? Защо очите й бяха сиви?

„Азар контролираше ума й.“

Очите на Ема се разшириха.

— Знаех си! И се опитваше да превземе и теб, нали?

„Вероятно. Мисля, че има по-голям интерес да те открадне и да ме принуди да тръгна след теб.“ Мисълта беше ужасяваща. Докоснах я, за да се уверя, че бе добре, че не е ранена. Не миришеше на кръв, така че това ме удовлетвори. „Трябваше да останеш скрита, огън мой.“

— Точно така, сякаш ще седя свита, докато се опитва да те убие? Малко вероятно. — Ръката й се придвижи към муцуната ми. — Добре ли си? Имаш кръв по цялото си лице.

„Не е моя“, уверих я.

Малкият й нос се сбърчи при това и погледна към следата на ръката си, след това се избърса в люспите ми.

— Трябваше да позная. — Потупа люспите ми. — Прекалено яростен си, за да бъде твоя.

Подуших я. Чувствах привързаността й, но се тревожех, че не можем да останем тук.

„Вземи нещата си. Трябва да напуснем това място, преди Азар да прати женската обратно.“

Тя кимна бързо.

— След като не можем да летим, ще трябва да пътуваме по земя. Ще може ли да ни проследи по мириса?

Половинката ми бе умна. Кимнах.

„Трябва да намерим начин да заличим следите си.“ Как, не бях сигурен. В миналото просто щях да полетя, но без тази възможност навсякъде, където стъпя, щях да оставя следа.

Моята Ема имаше дяволита усмивка на лицето си.

— Остави това на мен.