Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (23)

Глава 22
Ема

След като Зохр вече можеше да пътува — ходейки вместо летейки — нямаше причина да стоим в апартамента по-дълго. Послужи ни, но сега, след като претършувах за по-полезните неща, бе време да се насочим към по-полезни — и безопасни — места. Така или иначе предпочитах да се движим. Не ми харесваше, че хората на Азар се приближиха толкова близо до скривалището ни. Не ги видяхме отново, но това не значеше, че няма да се върнат.

След като имах план да оправя крилата на Зохр, решихме да се съсредоточим в търсенето на две неща — аптека и книжарница (или библиотека). Исках лосион за крилата му и книга, която, надявам се, би ми показала как да го разтегна. Зохр бе щастлив с всичко — искаше просто да остане в драконовата си форма.

Което означаваше, че единият ще ходи много по-бързо от другия. Което означаваше, че единият трябваше да направи компромис за пътуването и знаех, че това нямаше да бъде той.

По дяволите.

Все още свиквах с факта, че е голям, зъбат, гладен дракон с размера на автобус. Все още не мислех като за Зохр-дракона-който-се-превръща-в-човек, а като Зохр-човека-със-златна-кожа-и-зловещи-нокти. В драконовата си форма — бойна форма, както я наричаше той — не можех да не си спомня за адската нощ, когато полудя и ме влачи през града. В главата си, когато бе в тази форма, той беше леко луд звяр и се тревожех, че не е нужно много, за да стане такъв отново.

Трябваше да му вярвам повече, но доверието бе едно от тези неща, в които, очевидно, не бях добра.

Ясно бе, че обича да е в тази форма. Не се промени дори когато се разхождах из апартамента, прибирайки в чантата си неща, които можеше да ни потрябват, и се приготвях да тръгваме. Вместо това застана пред сградата и си правеше слънчева баня. Е, вероятно и пазеше, но изглеждаше толкова проклето щастлив да се къпе в горещината и с люспите си. Не можех дори да му се ядосвам. Толкова дълго беше в човешка форма в последните няколко дни, че бях сигурна, че имаше някакво „наваксване“ с драконовата си форма.

„Така е“, съгласи се той, настанявайки се леко в мислите ми. „Стоим повече в бойна форма, отколкото в двукраката. По-безопасно е да защитаваш половинката или малкото си. Освен това ние сме далеч по-малко уязвими.“ Прозя се изключително широко, което не можах да видя, но почувствах през мислите му. „Но повечето Драконѝ нямат човешки половинки, затова предполагам, че трябва да свикна с двукраката.“

Това потвърди подозрението ми, че Зохр е повече дракон, отколкото човек.

— Ти дали… знаеш… в драконова форма? — Беше ми навик да говоря на глас, дори когато Зохр не е в стаята с мен, защото можеше да ме чуе така или иначе. Помагаше ми да мисля, че поне някои от мислите ми са си лично мои. Тази конкретна мисъл? Дори не мога да я изкажа на глас. — С женска?

Можех да почувствам развеселеността му.

„Да се чифтосвам в бойна форма? Не. Сигурен съм, че някои са го правили, но люспите ти пречат да почувстваш партньора под теб. Предпочитам меката ти кожа под моята, моя Ема.“

Не знам защо, но това ме накара да се почувствам малко по-добре. Сякаш бе повече човек, защото не е го беше правил по мръсния, драконовски начин.

„Не помня никой, преди теб“, каза ми Зохр.

Отново бях поласкана, но тогава си спомних женската, която беше минала през трескавите му сънища.

— Дори нея?

„Не я помня.“

Интересно. Затворих чантата и я сложих на рамото си, оглеждайки апартамента за последен път, за да се уверя, че не забравям нещо. Плъзнах ножа в колана си и се насочих към улицата, докато Зохр ме чакаше.

Той отвори едно око, докато се приближавах и опашката му лениво се мърдаше по бетона, напомняйки ми на котка. Наистина, наистина голяма котка.

„Готова за тръгване?“

— Нека го направим — съгласих се.

Зохр се изправи, разтягайки се, слагайки предните си крака напред и изви гръб. Крилата му трепнаха леко и изглеждаха малко смачкани, което ме накара да се почувствам виновна. Не за дълго, заклех се. Щях да му помогна да се оправят. Отказвах да приема друг изход.

Драконът се приближи към мен и протегна един от ноктестите си предни крака към мен.

„Ела. Ще те нося.“

Потреперих.

— Може ли да не го правиш? Мразя да чувствам как се клатят краката ми. — Това, и не харесвах да бъда в капан в ноктите му, когато не знаех как ще се промени настроението му.

„Не ми вярваш?“ Той наведе глава и видях следа от черно да преминава през очите му.

— Угоди ми. Знаеш, че харесвам контрола.

„Много добре. Ще те оставя да ме яздиш както искаш… ако направиш нещо за мен.“

— Какво?

„Искам целувка.“

Премигнах.

— Като… сега?

Той избоботи и почувствах развеселеността му.

„Не, точно сега ще пътуваме. По-късно, когато се върна в двукраката си форма. Искаше целувки. Искам да ти ги дам.“

Почувствах как се изчервявам.

— О! Разбира се. Сигурна съм, че няма да е проблем. — Въпреки че сега си представях как целувам тази голяма драконова глава. Ще бъде като да се задяваш с предницата на самолет.

Зохр наведе голямата си глава, златни люспи и шипове. Едното му око с размер на чиния ме погледна.

„Искаш да опиташ?“

— Не! Добре съм. Ще чакам до по-късно — избърборих бързо и забързах напред, заставайки до него и сложих ръка на люспите му. — Покажи ми къде трябва да седна. — О, Боже. Само думата „седна“ ме накара да си спомня за първата нощ, когато прехвърлих крак през него и го „белязах“.

Той ме побутна и почувствах горещия му дъх срещу косата си.

„Сега и аз мисля за такива неща. Може би можем да отложим пътуването…“

— Не — казах бързо.

„Срамота. Миришеш хубаво.“ Помириса ме и плъзна преден крак по бетона, докато рамото му не се снижи до по-удобна височина. „Можеш да се опиташ да яздиш гърба ми, но не мога да гарантирам, че ще ти бъде удобно. Нямаме седло.“

— Обикновено седло ли използваш? — Погледнах го изненадана.

„Когато трябва да нося някого, да.“ Мислите му са пълни с отвращение.

— Кого си носил?

Той се замисли.

„Не… съм напълно сигурен.“

— Салорианци?

„Може би.“ Очите му станаха черни и мислите му поеха по нещастен път. „Спомените, които имам, не са хубави.“

Потупах рамото му.

— Тогава се фокусирай върху мен.

„Ти си любимото ми нещо. Ще го направя с удоволствие.“

Погледнах рамото му, все още прекалено нависоко, за да се кача лесно, и въздъхнах.

— Само не ми се смей, защото това със сигурност няма да е грациозно.

Успях да се кача на гърба му и да седя на кокалестото му рамо през по-голямата част от деня. Казвах си, че бе като използването на неудобно колело, защото кой не го е правил? Нямаше за какво да се хващам, но Зохр осъзна това и избра да стъпва внимателно, движенията му бяха по-гладки и по-малко разтърсващи, докато денят напредваше. Дебнехме по улиците на предградията на стария Далас, търсейки търговски площи. Намерих стара поща и претършувах някои от пакетите. Всички обратни адреси бяха за място наречено „Колонията“, така че трябваше да сме на това място. Имахме лош късмет по отношение на магазините. Нямаше място, което да не е било претърсено, което означаваше, че трябваше да се насочим в друга посока. Реших, че трябва да се насочим към магистралата, следвайки я. Нещата можеха да са още по-бедни, колкото по-навътре влизахме в града, но също така щеше да има и повече места, от които да избираме.

Тръгнахме по магистралата, спирайки от време на време. Слънцето бе абсурдно горещо и спирахме за вода в няколко бензиностанции. Докато следобедът преминаваше, бензиностанциите свършиха, така че трябваше да прибягна до пиене на съмнителна вода, която Зохр вежливо стопли. Не е точно вкусна, но бе далеч по-добре от това да съм дехидратирана, затова пих.

Започвах да се отчайвам, че няма да намерим нищо полезно, когато се насочихме към покрита изходна рампа за коли, и не само с малък магазин в близост, но и книжарница с кафене.

— Джакпот — прошепнах си и се пресегнах да погаля люспите на Зохр. Тогава се почувствах странно, защото защо го галя? Той не е куче.

„Докосваш ме, защото си щастлива. Мога да приема това.“ Мислите му бяха развеселени. „Първо накъде?“

— Магазина, мисля. Можем да прекараме нощта в книжарницата. — Погледнах към небето. Започваше да се стъмва и задника ме болеше от язденето на гърба му цял ден. Повече от готова бях да спра, но безопасността бе на първо място. — Да подушваш някого наблизо?

Той повдигна огромната си глава и трябваше да се хвана за врата му, за да не се изплъзна от раменете му. Изчаках решението му и бях облекчена, когато ми каза:

„Никакви нови миризми. Ако хората са били тук, е било преди много дни.“

— Страхотно. Няма да стоим дълго.

„Помирисвам тези.“ Изпрати ми картина на плъхове. „Доста от тях.“

Сбърчих нос. Един от апартаментите в старата ни сграда имаше плъхове и вероятно така познаваше мириса им. От една страна бе хубаво, предполагам. Означаваше, че има храна — или е имало — в района. От друга страна… плъхове. Иу.

— Отвратителни, но безвредни — казах му. — Ще останем тук тази вечер.

„Много добре.“ Наведе раменете си и се плъзнах, клатушкайки се и разхождайки се, за да раздвижа мускулите си. Не бях седяла толкова дълго от векове и дупето и бедрата ме боляха. Чувствах цялото си тяло схванато, но трябваше да призная, че изминахме доста добро разстояние.

Той ме подуши.

„Побързай и отиваме на лов. Наблизо има елени.“

Лов?

— С мен на гърба си? — Представих си как подскачам на люспите му, насинявайки дупето си, само за да падна, когато се спусне напред. Потупах големия му нос, който набута в лицето ми, игнорирайки горещия му дъх. — Какво ще кажеш да отидеш на лов без мен? Ако наоколо няма хора, ще бъда добре.

Мислите му потъмняха, станаха властни.

„Не искам да се разделяме. Трябва да те защитавам.“

— От какво? Плъхове? — Той бутна носа си в дланта ми — забавно и сладко един вид, имайки се предвид, че можех да загубя целия си юмрук в една от ноздрите му. Но той се търкаше срещу мен, сякаш малката ми ръка щеше да му даде цялото щастие, което някога би искал. Сладко е. — Сериозна съм, Зохр. Може да ме оставиш за малко. Ако няма никой в района, ще бъда добре.

В интерес на истината бих се радвала на минутка насаме, за да събера мислите си без него наоколо. Не че не го исках до мен, просто не бях свикнала някой постоянно да бъде с мен. Исках просто момент, за да… се отпусна. Да не се чувствам, сякаш трябва да се фокусирам върху друг човек — или дракон — наблизо. Да си сам и в тишина, понякога ти носи покой в душата, а мина известно време, откакто бях оставена на спокойствие.

Зохр повдига носа си и подуши косата ми.

„Разбирам. Ще вървя, но само за малко и само за да се нахраня. Ще се върна бързо.“

— Няма да ходя никъде — казах му. — И имам оръжия. Кълна се, че ще бъда добре. Не трябва да се тревожиш за мен.

Мислите му не изглеждаха напълно удовлетворени, но ме подуши за последен път и се отдалечи. От мислите му можех да кажа, че се настройва за лов, потъвайки в сивата зона на инстинктите. Тук той бе управляван от вятъра и миризмите, които той носи. Наблизо имаше елени и той се фокусира върху това, стеснявайки възприятията си. Вървеше бавно, размахвайки опашка, сякаш е котка, търсеща мишка. Гледах го да се отдалечава, чакайки на улицата, докато голямата му златна фигура не изчезна между сградите и всичко, което получавах от Зохр, са мислите му.

Фокусът му не се бе изместил напълно от мен, разбира се. Точно както аз получавах слаби мисли от ловуването му, така и от време на време чувствах как ме проверява, за да се увери, че съм тук и съм добре. Изпратих му успокояващо умствено побутване, за да му покажа, че с мен всичко е наред.

И тогава останах сама. Наистина, наистина сама за пръв път от седмици.

Странно е.

Истински тихо е, странно. Можех да чуя птиците да чуруликат в далечината и въздухът изглеждаше по-застинал от обикновено. Сякаш, когато Зохр си тръгна, изсмука целия въздух от стаята. Иронично бе, защото не съм в стая. Навън съм, на свежия въздух и слънце… и все пак сякаш някакво огромно парче липсваше.

Странно. Трябваше да призная, че не се чувствах така, когато умря Джак. По времето, когато дойде краят му, го болеше толкова много и отнемаше толкова много време да се грижа за него, че усещах вина от свободата, която почувствах, след като го погребах. Очаквах това днес.

Все още нямаше вина. Хм.

„Мога да се върна…“

„Не“, изпратих му. „Яж. Добре съм. Просто се приспособявам.“ Сложих ръка на ножа в колана си и се фокусирах върху това, което трябваше да направя — да напазарувам.

Плъзгащите се врати на аптеката бяха открехнати и запречени, винаги лош знак. Успях да махна следите от отломки и да отворя вратите още малко, достатъчно, за да се промъкна. Вътре бе тъмно, затова спрях и извадих фенерчето си, преди да тръгна на лов. Беше разочароващо разхвърляно, въпреки че не бе изненадващо. В След ако намериш каквото и да е лекарство — дори аспирин с изтекъл срок — го приемаш за злато. Щандовете с лекарства бяха напълно унищожени и празни, с повече кутии по пода, отколкото на рафтовете. Въпреки това минах през тях, защото добрият търсач винаги се надява да има забравена бутилка с лекарства някъде. Когато не намерих нищо, се насочих към втората по-важен участък във всеки добър магазин — закуските.

Срам ме е да призная, че си падам адски много по сладкото и дори годините в След не ме бяха излекували от това. Можех да намеря някакви бисквити с изтекъл срок. Имаше определени сладки, които се запазваха въпреки изтеклите години, например желираните бобчета, докато шоколадът бе повече мечта от миналото и обикновено се топеше и утаяваше или се втвърдяваше с гаден, варовиково бял покривен слой. Все пак го ядях, разбира се, но понякога в сънищата си намирах перфектната опаковка шоколад и сама го изяждах целия.

За нещастие изглежда местните плъхове имаха същите мечти като мен, защото всичко, което намерих бе покрито с останки от картон (отличителен белег за гнездо на гризачи) и изпражнения. Не е безопасно да ям нищо от това. Разочарована бях, но се случва. Прерових бисквитените кутии, напразно надявайки се да има опаковани Орео, които са избегнали разрушението, но нямах късмет. Е, добре.

Обратно към реалната ми мисия — намирането на лосион.

Едно от най-срещаните неща в След са нещата за баня. Предполагам, че банята не е на първо място в листа с приоритети и когато имаш ограничено място, не носиш различни продукти за баня със себе си. Имаше шампоани и балсам за коса навсякъде, заедно с грим. Грабнах няколко опаковки със самобръсначки, защото остриетата са винаги добре дошли и се обърнах към лосионите. Бутилките бяха непокътнати и прашни и взех една, на която пишеше „жожоба“, защото беше минало толкова дълго, че бях забравила как мирише. Когато отворих бутилката, обаче останах разочарована, защото всичко вътре бе абсолютно втвърдено. Нямаше нищо, освен твърдо парче, което някога е било лосион. Отворих няколко бутилки със същия резултат. Прекалено дълго и прекалено горещо е било, за да оцелеят продуктите.

Но не съм готова да се предам. Грабнах бутилката си, добавих малко вода от манерката си и затворих капачката. Раздрусах бутилката, докато излизах от магазина. Щях да направя така, че да върши работа, дори ако трябваше да прекарам часове, мажейки крилата на Зохр с паста.

Мисълта за него ме накара да спра, когато излязох навън на улицата. Мислите му бяха тихи от поне час, откакто бях влязла в аптеката. Той веднага докосна ума ми и се почувствах странно комфортно да получа толкова бързо успокоение. Умът му бе пълен с елени и колко бяха вкусни — беше хванал един, погълнал го бе целият и ловуваше втори.

„Не бързай“, казах му, когато мислите му се обърнаха към мен. Изпрати ми мълчалив въпрос, питайки ме дали трябва да се върне и да се откаже от втората си порция. „Няма нужда да бързаш. Яж, защото утре ще бъде дълъг ден на пътуване. Аз ще съм в книжарницата.“ Изпратих му картина на нея, докато я приближавах. „Не се тревожи за мен.“

Книжарницата бе по-малко обрана от аптеката. Никаква изненада. Освен разлято кафе и празни рафтове на отдавна изчезнали пасти, кафенето не беше в лошо състояние. Прекарах известно време, отваряйки кутии и миришейки съдържанието им, и накрая взех някакъв чай и се насочих към рафтовете с книги. Имаше един-два паднали рафта, но всичко друго изглежда беше в ред, и чувството, което получих, бе на тишина, забвение… и самота.

Искаше ми се Зохр да е тук, което бе странно, имайки предвид, че бях толкова отдадена на независимостта си. Но щеше да е хубаво друг човек да види това с мен, да разбере какво усещах. Да се чувствам по-малко самотна, предполагам. Сякаш не съм единственият човек, останал на света.

„Тук съм“, изпрати ми Зохр и тогава мислите му — и всичко друго — са пълни с бликаща кръв и прясно месо.

Изкисках се.

„Това умственият еквивалент на говорене с пълна уста ли е?“

„Ммм. Почти приключих тук.“

„Не бързам“, казах му. „Просто казвах здрасти.“

„Хареса ми, че го каза“, изпрати ми нежно.

„На мен също.“ Чувствах се добре да знам, че е там и чувството за изолираност изчезна.

Тръгнах между стелажите с книги. Имаше толкова много прах, но дори така бях очарована от редовете с книги. Била съм и в други книжарници в След. По дяволите, била съм в тях и в Преди. Майка ми обичаше да купува нови книги и самата тя споделяше вкуса на Саша към любовни романи. Отидох до тази секция и взех една от „новоиздадените“ с татуиран моторист на корицата. Ох. Тези не ги харесвах. Върнах я и взех една с вампир, мислейки за Саша. Може би щях да я видя отново. Щеше да хареса тази книга, корицата бе толкова хубава, перфектна и неповредена, че не можах да се сдържа и я взех със себе си, продължавайки нататък.

Подминах рафта с готварските книги, след като бяха безполезни, освен ако не можеха да ми кажат какво мога да направя с боб с изтекъл срок и плесенясало брашно. Книгите за изкуство просто ме натъжиха. Същото бе и с биографиите и историческите книги. Всички те бяха част от свят, напълно отишъл си и вече нямаше никакъв смисъл от тях. Подминах останалата част от рафтовете с фантастика и се насочих към градинската част. Имаше няколко книги за земеделие и взех една, която може би щеше да има полезна информация. Не можех да взема прекалено много с мен. Чантата ми вече бе издута и натежаваше, така че вероятно трябваше да откъсна само главите, които изглеждаха интересни, което чувствах грешно да направя вътре в книжарницата. Ще го направя, след като си тръгнем.

Отидох до следващия рафт и спрях, очите ми се разшириха при вида на книгата, която стоеше пред мен. Покрита бе с кафява хартия, която криеше корицата, но под нея можех да видя заглавието. „Пътеводител за всичко в секса“. Взех я, чувствайки се като кискащо се дете и ахнах при снимките вътре. Картината бе на мъж на средна възраст с уста между краката на жена, на която очите са затворени, а устните разтворени в екстаз.

Бях очарована, защото сега знаех какво е чувството. Почувствах по тялото ми да се придвижва лек трепет в отговор.

„Мислите ти се променят“, изпрати ми Зохр, озадачен, „Стават сексуални. Да не мислиш за мен?“

Затворих книгата, сякаш съм хваната на място.

„Не! Не мисля за нищо!“

„Сигурна ли си?“

„Абсолютно“, казах му и се опитах да затворя връзката ни с истински срам. Можех да почувствам развеселеността му, когато ментално се „дистанцира“, за да ми даде място. Слава Богу. Започнах да връщам книгата на рафта… и се спрях. Издърпах обвивката на книгата, разкривайки обикновена корица, и я добавих към купчината. Може би си струваше скъсването на няколко страници от тази.

За всеки случай.