Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (2)

Глава 1
Ема

Никой не очаква апокалипсисът да е тих.

Или поне аз не го бях очаквала. Но това, което продължава да ме изненадва най-много, тишината. Когато си израснал в град очакваш да чуваш звуци. Бръмченето на електричество. Заглушеното пухтене на далечен влак. Коли. Лаенето на кучета. Някой пуснал радиото си прекалено силно. Чуваш хората и какво правят. Хора, които живеят, смеят се, съществуват.

Всичко това изчезна с апокалипсиса.

Сега електричеството го няма, заедно с непрекъснатото бръмчене. Колите са спрели. Кучетата се разбягаха. А всички хора живеещи в града — повечето от тях — са мъртви. Въпреки че тишината е изнервяща, в крайна сметка свикваш с нея.

Докато вече не е тихо. Тогава трябва да започнеш да се тревожиш.

Аз самата свикнах с тишината. Стана приятна. Тя означаваше, че над теб не лети дракон, ревящ и бълващ огън. Означаваше, че наоколо няма хора. Означаваше, че съм сама с нищо друго за компания, освен мира и спокойствието.

Но тази вечер не е тихо. Чух далечния особен звук на мотор, дълго преди да пристигне, звук — почти оскърбителен в спокойната нощ. Стиснах бухалката си — най-добрият ми приятел сега, след като оръжието ми го няма — и бавно се придвижих до прозореца на бензиностанцията. Нямаше бензин — дори поставих знаци, но разбрах, че някой ще провери така или иначе. Знам, че аз щях, ако съм като тях.

Разбира се моторът спря, след него друг. Сърцето ми замря, когато видях цяла група мотори, защото това означаваше само едно нещо. Номади. Те не живеят в някой от фортовете. Те са необуздани престъпници, които не могат да се подчинят на простите правила на обществото След. Обикновено са кретени, взимат каквото искат, включително и жени. Това означава, че съм в опасност ако открият, че съм тук. По дяволите! Помислих си за магазина по-надолу по пътя, където Саша бе удобно настанена с дракона си. Иска ми се да съм с тях сега. Саша предложи, но никога не се чувствах удобно около дракона й. Сега съжалявах за това свое решение.

Гледах през мръсните тъмни прозорци как един от мъжете слезе от мотора и отиде до колонката за бензин. Взе дюзата и я помириса, след това натисна спусъка. Нищо не излезе разбира се. Пресъхнала е, точно както показваше шибаният ми знак. Тъпак. Но той разклати дръжката отново, огледа помпата и извика нещо към приятелчетата си, които чакаха гориво за моторите си. Погледнах към тях, опитвайки се да ги преброя. Най-малко седем мотора, с двойни седалки — четиринадесет човека. Можех да видя и ван. Мамка му. Стиснах по-здраво бухалката, пулсът ми се ускори. Все още не бяха погледнали насам, но ако го направеха щяха да ме видят. Нямаше много останали неща в тази стара бензиностанция — нямаше храна, само куп празни, ненужни рафтове, които бях избутала до стените, за да направя място за леглото си. Можех да се скрия, разбира се, но в момента, в който видеха спалния ми чувал, щяха да разберат, че тук има някой.

Внимателно наблюдавах, докато един от мотоциклетистите мина покрай стената на бензиностанцията, вероятно за да изпробва резервното захранване. Нямаше да помогне. Направих същото, когато дойдох тук. Това място е изсъхнало като стара кост.

Приготвих се, когато някой се приближи към вратата. Заключила съм с верига от вътрешната страна — не съм глупачка — и стиснах зъби, чакайки, докато опитваха дръжката. След миг се приближи някой друг и хвърли камък към стъклената врата, разбивайки я.

Мамка му.

Изправих се в ъгъла си, стискайки бухалката. Готова да атакувам. Мъжът се пресегна вътре, дръпна веригите, за да ги отключи и ги хвърли на пода. Друг мъж отвори вратата и влезе вътре, носейки бейзболна шапка. Фигурата му ми бе толкова позната, че трудно можех да повярвам на това, което виждах…

Докато не се обърна и очите му срещнаха моите, докато го оглеждах.

— Бойд? — Казах шокирано.

Очите му се разшириха и осъзнах, че това наистина е той — бих го разпознала навсякъде по високото чело, да не споменавам небръснатата, разрошена брада и широко лице. Когато се ухили, видях счупения зъб, който постоянно стърчеше напред, напомняне, че нямаше зъболекари След. Добре, това е брат ми.

Не знам дали съм облекчена или ужасена.

— Да му се не види? Ема? Какво правиш тук? — Погледът на брат ми е открито скептичен.

— Клеча, глупако. На какво ти прилича?

Той се ухили.

— По дяволите, мислех, че си се насочила към Форт Орлиънс.

— Промених си мнението — не казах, че съм го излъгала. Бойд има чувствително его. — Отивах да проверя Форт Далас, но казват, че не са приятелски настроени, затова за известно време съм сама.

— Е, вече не си сама — каза брат ми, хилейки се. — Сега си с екипа ми — посочи към групата мотори зад себе си. — Аз и момчетата ще се грижим за теб.

Това е нещото, от което се страхувах особено след като усмивката на брат ми не стигаше до очите му. Но той е дяволът, който познавам, затова засиях от облекчение към него.

— Чудесно.

Bregaste cajita de pollo^[1], както казваше баща ми. Бойд ме прецака веднъж и няма да го забравя.

Никога не съм била изключително близка с брат си, Бойд. Прилича на баща ми по всички лоши параграфи, а баща ми биеше майка ми редовно, когато бяхме деца. И двамата умряха в Разрива, когато драконите за пръв път се приземиха, и това остави мен и Бойд сами да се изхранваме. Бейд беше на четиринадесет, а аз на дванадесет, така че вървяхме с други оцелели и се опитахме да живеем във Форт Тулса. За нещастие това място е истинска дупка, ръководена от най-долната измет. Когато станах на шестнадесет, брат ми стана причина да ни изхвърлят, защото ме продаде на игра на карти на стар беззъб задник и аз реагирах като пребих въпросния задник с бухалка. Това не се понрави на местните, затова трябваше да се изнесем от града.

След това бяхме сами за известно време и намерихме Джак. Не мисля, че истинското му име беше това, но се представи като „Джак Търговеца“ и може да му казваме просто Джак. Беше дребен мъж с бледа кожа, очила, жилаво тяло и плешива глава. Беше от онези хора, които вярват, че в бъдеще ще има някакво бедствие и са винаги подготвени, поради което се справяше толкова добре с оцеляването в апокалипсиса. Той се смили над нас и ни взе със себе си. За няколко месеца нещата вървяха добре, докато Бойд не се отегчи, ограби Джак и напусна през нощта заедно с нещата ни, които включваха всички налични оръжия на Джак. От тогава не бях виждала брат си, а това стана преди години.

През последните осемнадесет месеца Джак го нямаше и затова бях сама, а сега някак си отново успях да се озова при гадния си, лош брат. По дяволите.

След като се увериха, че им казвам истината и в станцията няма бензин, групата мотористи тръгна и нямах друг избор, освен да отида с тях. Бойд накара мъжа, седящ зад него да ми отстъпи мястото си, затова пътувах зад брат си, докато той крещеше през вятъра, разказвайки ми през какво е преминал.

Очевидно е бил изритан от друг форт, след като изостави мен и Джак. Не ми каза името на форта, разбира се. Брат ми обича да пази тайните си и мога само да си представя, че това, заради което са го изритали е било наистина лошо. Не попитах за повече детайли. След като са го изритали се присъединил към тази група номади. Бандата на Азар, нарече я той.

— Кой е Азар? — Попитах. Странно име. — Чужденец ли е?

Брат ми просто се засмя.

— Той е някакъв странен албинос, но е корав кучи син. Не се занасяш с него. Ще ви запозная по-късно.

Чудесно. Нямам търпение.

Един от моторите започна да кашля, защото бензинът му свърши, затова спряхме на паркинга на стар хотел. Имах неприятно усещане, защото мястото изглеждаше чисто и подредено и имаше картонен знак на вратата, на който пишеше „Не влизай — забранено за нарушители“. Сдържах възраженията си, когато няколко от гангстерите влязоха вътре с оръжия в ръце. Какво можех да направя? И аз да получа куршум в главата?

За щастие хората вътре — трима възрастни мъже, стара жена и няколко деца — предадоха дома си без бой. Преследвани, плачещи, бягащи в нощта, трябваше да затворя сърцето си за тях. Ще намерят защита някъде другаде. Да се надяваме. Имаше най-малко близо ден до следващата драконова атака.

Отново, да се надяваме.

Фокусирах се върху огледа на останалата част от номадската група. Не виждах много жени. Всъщност видях само две, и двете два пъти по-възрастни от мен и можеха да са нечии майки, ако не бяха долнопробно изглеждащите блузи, които носеха и начина, по който се държаха за мъжете. Тъжната реалност. Една жена трудно можеше да бъде в безопасност След ако е сама и това бе един от малкото ни варианти. Не ги съдех. Но това значеше, че аз съм в опасност, имайки предвид, че аз съм единствената млада жена в групата. Може би фактът, че съм сестрата на Бойд щеше да ме опази.

Ха.

Поставих ръка върху дръжката на ножа в колана си и с копнеж си помислих за бейзболната бухалка, която се наложи да оставя в бензиностанцията. Тези гангстери изглеждаха като всяка друга група номади След. Мръсни, безмилостни и брутални. Не се съмнявах, че са убивали и плячкосвали по пътя насам, защото съм се срещала с техния вид десетки пъти преди.

Нещото, което не мога да разгадая, е този Азар.

Водачът на повечето номади обикновено е най-свирепият от групата, най-кръвожадният. Той ще е първият, посегнал към оръжието си и последният, който ще го остави. Затова съм леко объркана, когато Азар остана във вана, докато другите нахълтаха в хотела. Не излезе преди мястото да бъде прочистено, и дори се наложи един от номадите да се върне до вана и да почука на задния прозорец.

И тогава се опитах да не зяпам. Бойд каза, че Азар бил албинос. Може би е, но има нещо в начина, по който се движеше, което е малко зловещо познато. Виждала съм тези странни, плавни движения и преди, просто не знам къде. Покрит е с плат от главата до петите, като постапокалиптичен бербер и носи очила. Най-странното обаче, е начинът, по който другите го почитаха — отвориха му вратата, за да влезе, след което забързаха след него, сякаш одобрението му е всичко, което искат в живота си.

Адски странно.

Бойд дойде до мен и посочи хотела.

— Хайде, оставаме тук за известно време. Доста хубава квартира. Добре заредена с храна и всичко.

— Супер — опитах се да звуча по-ентусиазирана, отколкото съм. — Значи… каква е работата с този Азар?

Бойд само се изхили.

— Скоро ще разбереш. Спри да питаш, малката.

Разбира се. Ще спра да питам, когато получа отговори.

Получих стая. Предполагам, че това е някакъв плюс. До тази на Бойд е, но имаше ключалка и стол в стаята, който можех да сложа под дръжката на вратата и да се подсигуря, че никой няма да влезе. Вече не харесвах начина, по който ме наблюдаваха някои от мъжете, но бях наясно с вида им. Никой нямаше да ме изненада в някой тъмен ъгъл. Не съм такава глупачка. След се погрижи наивността ми да изчезне много отдавна.