Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (18)

Глава 17
Зохр

Агония.

Чувствах гърба си сякаш е нажежена до бяло болка. Не можех да дишам, без да ме пререже. Нямаше спокойствие. През замъглените ми мисли осъзнах, че на гърдите ми имаше тежест, но бе едва забележимо в сравнение с изтезанието, което представляваха раменете ми. Простенах, извивайки се срещу веригите, които ме придържаха долу, мразейки ги…

Само за да осъзная, че не бяха там.

Можех да движа ръцете си.

Бавно започвах да осъзнавам истината. Вече не бях затворник. Леката тежест, която усещах на гърдите си? Не е жилетката с метални бодли, а малкото, меко тяло на човешката ми половинка, главата й почиваше на рамото ми, ръката й обвита около кръста ми. Държеше ме в съня си, кожата й се потеше от моята.

Неясни спомени започнаха да се изливат в съзнанието ми. Просто парченца, образувайки спомени през мъгливия облак на ума ми. Имаше спомени за Ема, опитвайки се да ме освободи. Ема, стояща малка и самотна, докато двама човека насочваха към нея плюещите си огън пръчки. Лицето на омразния салорианец, с блестящи очи, докато притискаше ума си срещу моя, настоявайки да се предам.

Имаше ярост в мислите ми. Толкова много ярост, тогава нищо повече, освен лудост. Болка. През всичко това я имаше нужда да защитавам Ема, да я пазя в безопасност.

Имах частични спомени на разкъсване на оковите, които ме държаха в плен и трансформиране в бойната ми форма. За знанието, че трябваше да го направя, защото половинката ми имаше нужда от мен, и за агонията от трансформацията, докато крилата ми се раздираха. Мислех за безкрайните, замъглени часове на препускане през тъмния, мръсен човешки кошер, за да намеря място, където половинката ми да бъдеше в безопасност. Всичко се сливаше в маса от мисли, които не можех да проумея. Имах картините и чувствата, нищо повече. Когато се опитах да се фокусирам върху тях, да ги избистря, те изчезнаха.

Но едно нещо, което помнех, са големите, тъмни очи, които ме гледаха с толкова много страх. Мирисът на ужас, изпълващ ноздрите ми, и колко ме ядосваше. Нежните й думи. „Трябва да се промениш, Зохр“.

И го направих, заради нея. Помня, че дори загубил ума си, най-голямото ми желание бе да я удовлетворя. Промених се в двукраката си форма, но след това нещата ми се губеха. След това… спомените ми не бяха свързани с нищо повече, освен Ема и как чувствата й поеха различен път от тези на страх, гняв и раздразнение.

Този път си спомних тялото й под моето. Вкусът на сладката й вагина по езика ми и колко е мека. Леките викове, които издаваше, когато докосвах гърдите й. Стягането на тялото й около члена ми, докато я изпълвах със семето си и я белязах истински.

Белязах напълно половинката си и не го помнех. Агонията на подобно нещо ме изяждаше и затворих очи, раздразнен от загубата на паметта си. Как можех да се оставя да потъна в мъглата толкова лесно? Казах си, след като Ема се свърза с мен и ме освободи от облаците гняв, че никога повече няма да се загубя отново. Че мога да работя, за да възстановя това, което съм загубил, а вместо това попаднах в хватката й още веднъж. Задържах Ема до мен, вдишвайки мириса й в неподвижния въздух.

Опитах се да си спомня повече от времето ни заедно, но всичко, което имах, бяха неясни впечатления, и това ме ядосваше. Бях оставил яростта да ме контролира и тя ми беше отнела нещо ценно. Нещо безценно. Ще има и друг път, заклех се. Такъв, в който аз щях да разгледам внимателно всеки детайл и щях да го запомня. Щях да изпълня мислите си с нея и колко хубаво ще бъде чувството от нея. Ще я удовлетворявам дълго време, за да мога да запомня звуците й, мириса й, вкуса й.

Погалих ръката й и тя въздъхна, сгушвайки се още повече в мен. Нямаше значение, че лежах на гърба си и всяка секунда напрежението върху раните изпращаше болка през тялото ми. На нея й бе удобно и това беше достатъчно за мен. Погледнах надолу към половинката си с пълно сърце, че най-накрая я държах в ръцете си.

Тя…

Радостта ми умря, когато ръката й се придвижи и видях тъмна, пурпурна синина на фона на топлия цвят на кожата й.

Тя бе… ранена?

Гняв изпълни ума ми. Яростно се замислих за хората, които се опитаха да я наранят, но дори с частичните си спомени не можах да извикам момент, в който да са били достатъчно близо, за да я докоснат. Освободих се, преди да го направят, защото мисълта да сложат ръце върху нея ме подлудяваше.

Как са я наранили?

Подуших въздуха. Мирисът й бе ясен, сладък и неопетнен. Миришеше на сладост и на семето ми. Не усещах друг по нея и единствената миризма в жилището беше нейната и моята.

Аз съм този, който я бе наранил.

Нова, прясна агония ме разкъса. Наранил съм половинката си? Колко изгубен съм бил? Как би могла да ми прости някога?

Немислимо бе.

Непоносимо.

Никой воин Драконѝ не би наранил женска, дори по време на борба за чифтосване. Това е предизвикателство за покоряване на женската и побеждаването й — да го направиш, без да нараниш, без оръжията, които правят лесни побеждаването на истински враг. Женската трябва да е ценена и обичана. Дори предизвикателството идваше с привързаност, не с истински гняв или нуждата да нараняваш. Исках я от момента, в който я видях, но никога не си бях помислял да атакувам или подчиня моята Ема. Винаги съм знаел, че тя е яростна по свой собствен начин и силна, въпреки че не е Драконѝ. Не можеше да бъде ухажвана по същия начин като женска Драконѝ, с нокти, скърцащи зъби и бойни игри, които водеха до яростно чифтосване. Тя бе малка и трябваше да бъде защитавана. Кожата й се късаше лесно и трябваше да се отнасям с нея внимателно. Знаех го, дори когато бях окован.

Но… тя миришеше на семето ми и ръцете й бяха покрити със синини. Не можех да отрека истината. Наистина ли се бях загубил толкова цялостно, че бих наранил това, което ценя най-много? Мисълта ме накара да се чувствам зле.

Разстроените ми мисли трябва да са се предали на нея. Ема издаде мек звук и повдигна глава, мигайки уморено към мен.

— Зохр?

Само звукът на името ми от устните й ми донесе удоволствие. Не съм достоен за нея. Срам мина през мен.

„Половинке. Наистина, дълбоко се извинявам. Не те заслужавам.“

Тя потърка лице и седна.

— За какво говориш? — Очите й се разшириха. — О, не трябва да лежиш на гърба си. Ще нараниш шевовете си.

„Шевове?“ Не разбирах какво има предвид.

Тя седна и потупа одеялата.

— Заших раните ти, за да зараснат правилно. Обърни се по корем и ме остави да ги погледна.

Направих каквото ми заповяда, защото бях очарован от строгия й, решителен маниер. Дори сега не се страхуваше от мен. Нараних я. Помнех страха й. Защо е толкова спокойна? Дали моята Ема е свикнала мъжете да я нараняват? Замислих се за другите в странната й семейна група и поисках да откъсна гърлата им отново. Как можеха хората да са толкова жестоки към женските си?

Но тогава тя стана и закръгленото й дупе се появи пред погледа ми. Все още имаше мокрота между бедрата й от последното ни чифтосване, а аз все още бях достатъчно властен Драконѝ, за да го видя и да поискам да я задържа долу и да върна семето си обратно в нея, да я накарам да поеме всичко от мен. Да я бележа по всеки възможен начин.

Но я нараних. Не я заслужавах.

Ема се върна от съседната част на гнездото — кухнята, според мислите й — и донесе със себе си купа вода и кърпи. Изглеждаше щастлива, сякаш самото ми присъствие й носеше радост.

„Удовлетворена си“, отбелязах, следейки реакцията й. „Защо?“

— Защо съм удовлетворена? Сериозно? — Кикотът на Ема бе преследващо красив. Толкова бе пълна с радост, моята половинка. Обичах това в нея. — Защото си буден за пръв път от дни и не гориш от треска? Това означава, че не съм те убила с ужасните си грижи. — Потопи дреха във водата и ми я подаде. — Да кажа, че съм облекчена, ще е ужасно омаловажаване.

Облекчена бе, че съм жив… дори след като съм я наранил. Странно. Исках смърт за тези, които са се опитали да я наранят. Как може да прощава толкова лесно? Останах неподвижен, докато тя поставяше мократа дреха на гърба ми. Прохладата на водата беше хубава срещу горещината на кожата ми.

„Мислите ми… те са объркани. Не помня много.“

— Всичко е наред — каза тя, нежно обтривайки гърба ми с мократа дреха. — Държах нещата под контрол.

„Наистина ли?“ Думите й за контрол накараха вината ми да се усили. „Насинена си. Нараних те.“ Не можах да спра мислите, нито срама, който чувствах от признаването на такова нещо. „Не заслужавам да съм твоя половинка.“

— Да си ме наранил? — Челото й се набръчка, когато погледна надолу към мен. — Имаш предвид шевовете? — Докосна косата си. — Тези са там от дни. Саша ме удари по главата, не ти.

„Не това. Ръцете ти. Краката ти. Покрита си с белези.“

Тя погледна надолу, изненадана, и се засмя леко.

— О! Тези. Паднах. Всъщност падах доста, докато беше в безсъзнание. Един от тези апартаменти има прогнили стълбища и пропаднах. Плюс, че не си точно най-лекият мъж за носене на количка през града. — Усмивката й бе ярка и приятелска, отворена.

Прегледах мислите й, търсейки за обвинение или гняв. Нямаше.

„Тогава не съм те наранил?“

Очите й се разшириха изненадано, сякаш дори не е обмисляла такова нещо.

— Никога! Признавам, че малко откачих, когато се пречупи и ме завлачи през града, кървейки навсякъде и отказвайки да говориш с мен. Ако можем да пропуснем тази част, всичко ще е идеално. — Пресегна се и потупа ръката ми. — Но не се тревожи. Не си ме наранил. Ако го беше направил, щях да изоставя задника ти — каза остро. Усещаше се и развеселеност в гласа й. — И нямаше да прекарам часове, за да те зашия с надеждата, че ще има някакво значение. — Изражението й стана меко и тревога покри мислите й. — Крилата ти…

„Няма ги. Знам го. Беше нужна саможертва, за да те запазя в безопасност.“ Боли ме от загубата им, но имах половинката си до себе си и тя бе невредима. Не мога да мисля само за това, което съм изгубил. Ема ме учеше всеки ден, че трябва да гледам към това, което имам, и да не живея за това, което нямам. „Няма значение.“

Тя изглеждаше разстроена от думите ми.

— За мен има. Нарани се, за да ме спасиш. И сега се тревожа, че няма да можеш да летиш отново. — Устата й се разтегна в линия и ме погледна решително. — Може би ще се излекуват достатъчно, за да можеш да летиш. Просто трябва да им дадем време.

Не знаех дали й вярвам. Точно сега имах чувството, че гърбът ми е маса от огън.

„Ще видим.“

— Помниш ли нещо за това? Ако крилата са били наранени в миналото, могат ли да бъдат достатъчно възстановени, за да летиш отново? — Погледът й бе умолителен, докато се вглеждаше в мен. — Възможно е, нали?

Мразех да я разочаровам.

„Не помня. Точно сега мислите ми са свързани само с теб.“

Лицето й се зачерви и почувствах срам от нея.

— Трябва да внимаваш. Не искам да опънеш тези шевове.

„Опъвах ли шевовете, когато те яздех?“

Тя ахна.

— Зохр!

Изненадан — и удовлетворен — съм от реакцията й. Можех да почувствам мислите й и тя бе едновременно шокирана от думите ми и изпълнена със страст. Веднага получих образи от нея, на устата ми върху вагината й и ръката ми, държаща нейните. На обръщането й, повдигането на бедрата й и тясното нахлуване, когато влязох в нея…

Простенах. Спомените й са сурови и силни, и исках всичките. Или… можем да си направим нови. Спомних си как дойде в ямата ми и ме възседна, белязвайки ме за свой. Никога не бях мислил за възможно такова нещо и бях очарован от него — и от нея. Не приличаше на никоя женска и съм щастлив, че е моя.

„Ще се чифтосаме ли?“

Мислите й веднага се превърнаха в неодобрителни.

— Гърбът ти е ранен и червен. Трябва да лежиш по корем и да останеш така за известно време. Не искам да се нараниш повече.

Гърбът ми наистина ме болеше, но бях по-недоволен, че не харесва мисълта за още чифтосване.

„Искам да те докосна“, казах й с ръмжене. Дори сега нуждата за нея бавно се надграждаше до гладна болка. „Искам да те бележа и да го запомня.“

— Аз също го искам — каза ми остро. — Но също така искам да спреш да вървиш и да разваляш усилената ми работа.

Толкова яростна. Развеселен съм. Ще направя, каквото иска… засега.

Бях слаб и по-изморен, отколкото си мислех. Заспах отново, докато тя миеше раните ми и дремах през целия ден. Събуждах се няколко пъти и тя ми бутваше вода в ръцете, настоявайки да пия. Направих го и слушах мислите й за няколко минути. Успокояващо бе да чувам звука от друг ум, свързан с моя, особено толкова практичен като нейния. Тя седна, зашивайки разкъсана блуза, тананикайки си на себе си. Мислите й бяха заети и пълни с неща, които трябваше да свърши. Имаше капани, с които да хване храна, повече провизии, които трябва да намери и още лекарства за гърба ми. Чакаше — нетърпеливо — червените дракони да спрат да летят над нас, за да може да се захване за работа и мислите й прескачаха от задачите й и мен. Раните ми я тревожеха. Едновременно бе странно и приятно усещане. Трябваше аз да я защитавам, да се грижа за нея и все пак тя бе тази с контрола.

Но ми харесваше, че се тревожи за мен.

Потънах в сън и когато се събудих отново, вече бе тъмно. Въздухът, минаващ през счупените прозорци на странното човешко гнездо, вече не носеше мириса на далечните женски дракони. Някога може и да съм бил очарован от яростта на чифтосването им, но сега мислех само за моята Ема и начинът, по който цветовете на лицето й се променяха, когато предлагах да се чифтосваме. Тя беше очарователна. Исках да науча всичките й реакции. Моята Ема работеше наблизо, правейки линия от празни метални кутии пред вратите.

„Капани за глупаци“, каза ми. „За защита са.“

„Кой те научи да правиш тези неща?“, попитах я.

„Джак. Ще ти разкажа някой ден за него.“ Мислите й станаха далечни и осъзнах, че е извън сградата, копаейки в мръсотията. „Харесваш ли зеленчуци?“

Умствената картина, която ми изпрати, не бе удовлетворяваща.

„Имаш предвид… растения?“

„Мда. Някой тук е имал стара градинка и има няколко моркова и една-две жилави тиквички, но мога да направя с тях нещо вкусно. Ако не си тревопасен динозавър, аз ще ги изям.“ Мислите й се изпълниха с удоволствие при мисълта.

„Можеш да ги вземеш всичките“, казах й. „И какво е тревопасен динозавър?“ Мислите й са странни и когато минаха през ума ми, бях объркан. „Това… дракон без ръце и без крила ли е? Твоите хора имат дракони?“

„Всъщност си мислех за Т-Рекс, но той е месояден. Тревопасен динозавър е примерно бронтозавъра и планетата ни няма дракони, не. Това са динозаври и са умрели преди милиони години. Но представляват големи влечуги.“

„И те ли имат двукрака форма?“

„Не. Хм. Вие динозаври ли сте? Имам предвид на твоята планета, каква е природата? Помниш ли?“

Замислих се.

„Много вкусна.“

Тя се стресна и после се развесели.

„Да, предполагам, че ще бъде. Гладен си, нали? Нося вечеря. Просто бъди търпелив. Не знам дали ще успея да намеря достатъчно за драконовия ти корем, но ще видим.“

„Какво ще ядем?“ Бях любопитен. Осигуряваше ми неща?

„Супа от земна кукувица. Вкусно. Те са подобни на малки пилета. Ще ги харесаш.“ Звучеше удовлетворена.

„Ще ми хареса всичко, което ми осигуриш“, казах й сънливо.

Тя ми изпрати вълна от привързаност.

„Почивай си. Ще се забавя малко и ще те събудя, когато е време за ядене. Имаш нужда да възстановиш силата си, Зохр. Изгуби доста кръв.“

Исках да протестирам, да й кажа, че съм силен. Че нямам нужда от почивка. Но мислите й бяха сладки и спокойни и открих, че се отпускам.

Може би само малка почивка.