Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (14)

Глава 13
Ема

Нощта дойде прекалено бързо и по времето, когато стана тъмно, все още нямах план. Търсих цял ден — тайно — за сънотворните, които знам, че Азар държи наоколо. Карол ги сложи в храната на Саша, когато беше държана като заложница, затова знам, че вършеха работа. Но не можех да ги намеря, без да е очевидно какво правя и накрая изоставих този план. Трябва да помисля за нещо друго.

В зависимост от това кой е на стража, можех да направя няколко неща. Ако е друг, а не Кърт, мога да излъжа и да пратя човека за зелен хайвер. Ако е Кърт, е, ще го мисля тогава. Не ми харесва мисълта да убия някого, но ако се наложи…

Ще пресека този мост, когато стигна до там, предполагам.

След като вечерята беше сервирана се оттеглих в стаята си под претекст, че имам главоболие. Не е лъжа — главата ми туптеше от тревога как ще се измъкнем. Не, осъзнах. Нямаше „ние“. Аз трябваше да съм тази, която да направи това. Никой не можеше да помогне и не можех да вярвам, че някой от номадите няма да ме предаде.

Ако оживея, за да видя утрешния ден, ще считам нещата за успешни. Ако ли не…

Просто няма да мисля за това.

Разрових нещата си, решена да видя какво мога да взема със себе си и какво да оставя. Вярната ми бухалка трябваше да остане. Да я нося щеше да е прекалено очевидно. Шперцовете ми и чифт белезници идваха с мен, но ги обвих здраво с парче плат, за да не дрънчат докато ги нося. Имах старо портмоне, в което носех снимки на родителите ми и на семейството ми отпреди. И тях щях да взема. Събух тежките си ботуши и скрих ножове в тях, заедно с малкото ми пари и последното от енергийните блокчета. Повечето фортове вече не приемаха пари, но никога не знаеш, кога може да ти потрябват. Облякох си любимата риза, отгоре навлякох още една блуза, и добавих колан с украси, който можеше да се използва като оръжие при нужда. Сложих си ролка тиксо на ръката, все едно е тежка гривна, тъй като знаех от опит, че тиксото винаги е полезно, особено при бягство.

Когато не можех да протакам повече, си поех дълбоко дъх.

„Готов?“, попитах Зохр, който беше тих през по-голямата част от следобеда. Предполагам, че е доста разтревожен за мен. Познато чувство — аз самата бях доста разтревожена за себе си. Но в това бяхме заедно и нямаше да го оставя. Нямаше да позволя на Азар да го използва.

„Разбира се. Освободи ме и ще разкъсам враговете ни крайник по крайник.“

„Няма да разкъсваме никого“, казах му бързо. „Просто ще се измъкваме.“

Мислите му бяха изненадани. „Не искаш отмъщение?“

„Искам просто да бъда оставена на мира. Това е всичко.“ Можех да кажа от мислите му, че не е съгласен с мен. „Можем да се караме за това по-късно.“

В хотела бе тихо и изчаках, търкайки изпотените си длани в дънките, докато стане достатъчно късно и мога да съм сигурна, че всички са по леглата си. Когато почувствах, че времето е дошло, отворих леко вратата си и погледнах надолу по коридора. Нямаше никого. Заключих вратата зад себе си и обърнах малкия знак на „Не ме безпокойте“, който беше на дръжката. Ако някой ме потърсеше, нека си мисли, че спя. По времето, когато ще дойдат да ме проверяват, вече щях да съм си заминала.

Промъкнах се надолу по коридора, кожата ми настръхваше при всеки звук, всяко изскърцване на пода, всяко далечно излайване на куче. Не е нищо необичайно, но тази вечер съм изнервена до крайност. Успях да стигна до фоайето на хотела и си поех дъх, когато видях двама пазачи отпред, пушещи цигари. Единият имаше оръжие на рамото си, другият седеше срещу него, смеейки се.

По дяволите. Защо имаше стражи? Промъкнах се обратно в сенките на коридора и се притиснах до стената, задъхвайки се от страх.

„Обикновено не са ли там?“, попита Зохр, улавяйки мислите ми. „Не можеш ли да ги заобиколиш?“

„Ще се наложи.“

„Не се излагай на опасност.“

Не отговорих. Затворих очи, заставяйки се да се успокоя. Бягството ни трябваше да е тази вечер. Не можех да чакам до утре, защото Азар щеше да открие промяната в миризмата ми. Не исках да осъзнае, че Зохр вече не е луд и да го манипулира. Не можехме да чакаме. И без това Зохр беше държан прекалено дълго в плен.

Това е моментът ни… само трябваше да се измъкна от хотела.

Върнах се на втория етаж и опитах да отворя няколко от празните стаи. Знам, че повечето номади останаха на първия етаж, където прозорците не са счупени. Тук, на втория етаж, търсех счупен прозорец, за да избягам през него. Опитах няколко брави и когато не се отвориха, отключих следващата и се вмъкнах вътре. За мое щастие прозорецът беше счупен, няколко нащърбени парчета от стъклото все още бяха в рамката. Издърпах ги и пъхнах най-голямото в ботуша си. Едно момиче никога нямаше прекалено много оръжия. Щом изчистих рамката се наведох да проверя каква е височината. Прекалено високо за скок, със сигурност. Погледнах към ъгъла на сградата, но не видях други стражи. Добре тогава. Можех да измисля как да се справя с това.

„Дай ми малко време“, казах на Зохр. „Ще бъда при теб след малко.“

„Нямам особено голям избор“, отговори ми той с ирония.

„Вярно. Съжалявам за това.“

Леглото в тази стая е без бельо, но този факт не ме изненада особено. Едно от нещата, които не бях мислела, че ще станат редки След, беше платът, но сега, когато минаха години и дрехите са редки, платът стана гореща стока. Ако тук е имало чаршафи, някой отдавна ги е взел. Но всичко е наред. Можех да се справя. Срязах найлоновите шнурове от мини щорите в тази и следващата стая, завързах ги правейки дълго, тънко въже, което би трябвало да издържи тежестта ми. Завързах го за леглото и избутах рамката му до прозореца. Когато пуснах въжето през ръба му, не стигаше до земята, но беше достатъчно, за да не се убия, когато скоча.

„Въжето“ се вряза в ръцете ми, когато го пробвах, затова съблякох една от ризите си и я обвих около ръцете си и го използвах, за да се подсигуря. Подпрях крака си от външната стена и бавно се смъкнах надолу, ръцете ми горяха от напъна да поддържат теглото ми. Изтървах се, малко преди да стигна до края на въжето, и паднах, изкарвайки си въздуха.

„Ема!“

„Добре съм.“ Лежах на земята, главата ми звънеше и зачаках света да се изправи отново. „Просто си изкарах въздуха. Не се паникьосвай.“ Трепнах, когато се изправих. Шевовете ми пулсираха и се чувствах издраскана, но нямаше нищо счупено. „Добре съм“, уверих Зохр. „На път съм.“

„Внимавай.“ Имаше безсилие и нарастваща ярост в мислите му. Не към мен, осъзнах, а към ситуацията. Към тези, които ни караха да се промъкваме в нощта. Тревожех се, че Зохр не е изцяло с мен относно плана ни, че няма да успея да го освободя и той ще си го изкара на останалите и ще откачи. Че връзката ни е лъжа и това може да е изпипан капан.

Ще видим, предполагам.

„Вярвам ти. Ти също трябва да ми вярваш.“

Имаше право.

„Изглежда вярата е единственото, което имаме в момента“, подразних го, но той не го намери за смешно. Всичко е наред. Ако главата ми не звънтеше, вероятно и аз нямаше да го намеря за забавно.

„Не ми харесва, че си наранена.“

„Аз също не съм фен на това“, казах му, търкайки нараненото си дупе. Трябва да съм се приземила на него. Но след като опциите ни бяха ограничени, нямах голям избор. Огледах се, за да се уверя, че никой не ме е забелязал и се насочих към вратите на басейна. Обикновено бих минала през главния вход, този, който минава през дългите коридори на фоайето на хотела, но след като не е възможно, използвах други пътища. Не беше изненадващо да открия, че металните врати са затворени с верига, за да предпазят някой да не влезе… или излезе. Не е проблем. Мога да се справя с няколко ключалки.

След няколко движения премахнах катинара и внимателно плъзнах веригата, брънка по брънка, за да не издава звук. Открехнах вратата, трепвайки от мисълта, че може да задействам някаква аларма, но след миг се сетих, че нямаше ток. Интериорът бе мръсен, както обикновено и можех да видя пазача от далечната страна на басейна, седнал до сгъваема маса, на която имаше запалена свещ. В ръцете си държеше списание и галеше чатала си разсеяно.

Отвратително.

Чух веригата на Зохр да издрънчава и знаех, че се опитваше да се освободи, извивайки се в оковите си.

— Млъквай, по дяволите. — Каза мързеливо пазачът, след което прелисти страницата и отново погали чатала си.

Замръзнах на място. Мамка му. Това е Стария Джери. Той е единственият, когото бих се поколебала да нараня. Не мислех, че е лош, като повечето от тези идиоти. Просто взима лоши решения. Той е единственият, който беше мил към мен по свой собствен начин. Поколебах се, но все пак извадих ножа. Нямах избор. Не се колебаех кого да избера между Стария Джери и Зохр. Зохр не бе избрал доброволно да бъде тук. Стария Джери обаче го е направил.

Обмислих кой е най-добрият начин да го приближа. В сградата на басейна бе сенчесто, но той имаше пистолет на масата до свещта и не исках да бъда простреляна. Не бях сигурна как да го приближа.

„Ще го разсея.“

„Не съм сигурна…“

— Стррджжириии. — Извика Зохр, преди да успея да го спра. Името е толкова изкривено, че ми отне момент, за да осъзная кое беше — Стария Джери. О. Толкова съм учудена от звука на гласа му, че спрях. Знам, че е в главата ми и знам как мисли, но все пак да го чуя на глас е… различно. Той бе ръмжащ, яростен и необуздан и беше едновременно прекрасен и малко плашещ.

Джери замръзна в стола си, погледът му отскочи към празния басейн, където стоеше окован мъжа-дракон. Поколеба се за момент и стана. Задържах дъха си, разтревожена, че ще вземе оръжието си, но той се отдалечи от него, насочвайки се към ръба на басейна.

Докато той гледаше надолу към Зохр с объркан поглед, аз се придвижих покрай стената, насочвайки се към стола му. Почувствах триумф, когато пръстите ми се затвориха около оръжието и го вдигнах във въздуха. Успях!

Повдигнах високо оръжието и го насочих към Стария Джери.

— Обърни се бавно и вдигни ръце, Джер.

Той замръзна, поглеждайки през рамо към мен.

— Мамка му. — Той поклати глава. — Трябваше да знам, че не може да ти се вярва. Хубавите момичета не остават дълго с тази група.

— Не съм част от групата. — Казах му и посочих, че трябва да седне. — Не ме карай да те застрелям. Харесвам те. Беше мил с мен.

— По дяволите, момиче. И аз не искам да бъда застрелян. — Вдигна ръце във въздуха и се приближи бавно към мен. — Но не знам какви ги мислиш. Ако искаш да си тръгнеш, просто го направи. Няма да кажа на никого. — Тръшна се на стола си. — Просто не искам да свърша с куршум в мозъка.

Поне е разумен. Издърпах белезниците от джоба си и му ги подхвърлих.

— Сложи си ги.

Той прокле тихо, но направи каквото му казах. Издърпах тиксото и започнах да го завързвам за стола, достатъчно, за да го забавя, ако трябва да се измъквам бързо.

— Казах ти, момиче, няма да се боря. — Каза той, докато увивах лентата около краката му. — Това не е нужно. Не знам защо просто не си си заминала вече.

— Трябва да взема един приятел с мен — отговорих му.

При това устните му се извиха.

— Така. Значи чукаш дракон също като другите курви, а? Отвратително. — Изплю се към мен, уцелвайки ризата ми. — Противна кучка.

Шокирана съм от държанието му. Поведението му се промени от почти като на бащинско и разбиращо към… отвратително.

— Уау и целуваш майка си с тази уста?

— Майната ти, курво. — Погледът му беше грозен и ужасен. — Не искам да имам нищо общо с предателски курви.

— Връщам си думите, че те харесвам. — Казах му щастливо и откъснах лента от тиксото, която залепих върху устата му. — Сега виждам защо си с тези подлеци. Ти си един от тях.

Тих е, но ме гледаше, докато приключвах със завързването му и прибирах пистолета му. Малко съм наранена от яростната му реакция, но ще го преодолея. Време е да освободя Зохр.

Влязох в басейна и изтичах до него. Мразех, че е разпънат като снежен ангел, с вериги навсякъде по ръцете и краката. Очите му са широки, блестящи в златно и черно, и не знам какво означава това за настроението му.

„Означава, да ме освободиш, за да разкъсам гърлото на този мъжки задето посмя да ти говори по такъв начин.“

— Нека се фокусираме върху освобождаването ти — казах му, прокарвайки ръка по веригите на гърдите му. Имаше ключалка на гърба му, което означаваше, че трябва да е седнал, за да мога да я махна. Добре, първо ръцете и краката му, след което можехме да свалим странната, обсипана от вътрешната страна с шипове жилетка и да го освободим.

Погледът ми попадна на нашийника му. Изглеждаше стегнат, плътта по края му беше тъмна и ожулена. Когато преглътна, гледах как адамовата му ябълка го бутна и почувствах прилив на гняв, че са го оковали като куче.

Но сега можех да го освободя.

— Можеш ли да повдигнеш глава? — Попитах го, изваждайки шперцовете си.

Той го направи и ноздрите му се разшириха.

„Мирисът ти е ужасен.“

Не можах да не се изкискам на това.

— Сложих си допълнително парфюм днес просто за всеки случай. — Параноята ми ме беше накарала да се напръскам с двойно количество парфюм, за да съм сигурна, че мирисът ми е прикрит достатъчно добре. — Съжалявам ако ти е неприятно.

„Ще се радвам, когато мога да помириша сладостта ти, вместо това“, каза ми недоволно Зохр. „Когато сме свободни от тук, никога повече няма да носиш този мирис.“

— Никакви парфюми повече — съгласих се. Така или иначе вече и на мен ми беше писнало да мириша толкова силно. Пръстите ми се придвижиха по задната част на нашийника му. Вече знаех кой шперц да използвам и успях да плъзна малкото парче метал в ключалката и да завъртя. С леко изщракване се отключи и тогава нашийникът се отпусна. Въздъхнах с облекчение, когато го издърпах от него и го хвърляйки настрана.

Той изръмжа високо, с очевидно задоволство.

— Сега останало. — Казах му, пресягайки се за едната му китка.

Чух силно изщракване в далечината и ми отне момент да осъзная какво е. Оръжие.

— Спри веднага. — Извика глас.

Замръзнах и погледнах изненадано нагоре.

Кърт излезе от сенките с пистолет в ръка. Азар е точно до него, зловеща фигура в бледи дрехи и очила. От другата страна стоеше друг номад — Марти.

Разкрити сме.

„Не ги помирисах“, каза ми яростно Зохр. „Миризмите им са прикрити от парфюма ти.“

Е, по дяволите. Гледах ги, а вътрешно бях разкъсвана от неподправен ужас. Не помръдвах. Чаках да видя дали ще ме застрелят.

Азар пристъпи към ръба на басейна.

— Наистина ли мислеше, че няма да забележа промяната в мириса ти? За толкова ненаблюдателен ли ме смяташ?

За един дълъг миг оставих тишината да се проточи, след което свих рамене.

— Да?

Челюстта му се стегна и почувствах как въздуха около мен сякаш натежа. Което е странно, имайки се предвид, че нищо не се е променило, но в стаята се усещаше нещо различно.

„Мога да почувствам мислите му да се притискат в моите. Опитва се да се свърже с мен. Иска да говорим.“

„Не го прави! Това се опитва да направи от самото начало! Иска те достатъчно разумен, за да говори с теб.“

Мислите на Зохр станаха напрегнати.

„Вкарва твои мисли в мен. Трудно е да различа кои са твои и кои не…“

— Тогава не говори в главата си. — Прошепнах на Зохр, гледайки към Азар. — Не говори с никого, докато не се измъкнем от тук.

Азар махна очилата си и очите му са в студено, бледосиво. Толкова е странно… и зловещо. Не разбирам. Ако е дракон, то би трябвало цвета им да се колебае между златно и черно. Никога не бях виждала очите му да са в различен от студено бледо златно, но сега са странни, млечносиви, които изглеждаха зловещи и ужасяващи едновременно. Тежестта отново се притисна към ума ми и едва се сдържах да не простена. Имах чувството, че някой притиска черепа ми с тухла.

— Мислеше, че ще успееш да ме заблудиш? Мога да почувствам, кога си комуникирате — каза Азар. — Знам, че сте свързани. Още не зная как си успяла, но предполагам, че ще ми кажеш.

— Грешно предполагаш. — Гласът ми е силен, въпреки че не се чувствах смела в момента.

— Имам си своите начини — прошепна и почувствах вълна от ментална тежест отново. Преглътнах стон и погледнах към Кърт, но той не изглеждаше засегнат. Само аз ли? Заради връзката ми със Зохр? Как Саша и Дакх са успели да издържат на това?

Ниското ръмжене на Зохр ме притесни. Да не се предаваше? Какво ще правя, ако го е сторил?

Тежестта продължи, докато не почувствах как въздухът около нас се сгъсти от нея. Сякаш ще се задавя, ако вдишам. Притиснах длани към мазилката на басейна, задъхвайки се силно.

Тогава изведнъж тежестта се вдигна.

Погледнах изненадано нагоре и очите на Азар се върнаха към бледо, бледо златно. Погледът му се задържа върху мен.

— Виж ти. Нима опитваш да защитиш мислите си от мен?

Отне ми момент да осъзная, че не говори на мен, а на Зохр. Когато мъжа-дракон до мен изръмжа, видях тънка усмивка да се появява на устните на Азар, оголвайки странно изглеждащите му, прекалено квадратни зъби.

Кърт и Марти изглеждаха просто объркани, пистолетът на Кърт се наклони надолу, докато погледът му прескачаше между мен и Азар. Сега ли осъзнаваха, че нещо странно има в Азар? Нещо, което не разбираха? Почти ги съжалих. Почти.

— Хванете момичето. — Изкомандва Азар със спокойния си, кадифен глас. — С нея ще го накараме да се предаде.

— Как? — Попита Марти и практически се сви от злобата, която се излъчваше от Азар.

— Както искате. — Отговори Азар, стараейки се да изглежда спокоен и невъзмутим. Но можех да почувствам как вътрешни кипи от гняв, а очите му все още имаха черни краища, което ме притесняваше. Толкова съм фокусирана върху далечната ярост, излъчваща се от салорианеца, че ми отне момент да осъзная, че говори за това как да ме нарани. Той повдигна тънък пръст и го сви. — Можем да започнем с чупенето на пръстите й един по един и да видим как ще реагира той. Ако това не сполучи, можем да опитаме… други методи.

Кърт и Марти ми се ухилиха нетърпеливо, гледайки ме, почувствах как стомаха ми се сви. Можех да позная какви ще са другите методи.

Ръмженето на Зохр стана по-силно, по-яростно. Толкова е силно, че изглеждаше невъзможно да излиза само от един мъж, без значение големината му.

— Вървете и заловете жената — нареди им Азар.

Те се поколебаха, споглеждайки се.

Издърпах ножа от ботуша си, приготвяйки се да се бия. Ако искаха да ме използват срещу Зохр, щяха да го направят през мъртвото ми тяло. Имах намерение да се боря до самия край.

Картини започнаха да преминават през ума ми и примигах бързо, объркана. Не разбирам какво виждам. Пустини, кръв и… гняв? Това от Азар ли е? Картините изчезнаха, след това пак се появиха.

— Казах да заловите жената — повтори Азар със смъртоносно спокоен глас.

Това подтикна Марти и Кърт да вземат решение по-бързо. Двамата номади скочиха в басейна, насочвайки се към мен.

Изправих се на крака, заставайки защитнически пред Зохр, с нож в ръка. Нямаше да го докоснат. Нямаше да го позволя.

Повече от странните картини замигаха в главата ми, заедно с тътнещ рев. Отне ми момент да осъзная, че ревът не е вече в главата ми, а навсякъде около мен.

Марти побледня. Кърт изпусна оръжието си.

Нещо се надигна зад мен, събаряйки ме на земята. Ударих с длани нащърбената мазилка на басейна, и през ръцете ми се стрелна болка. Ножът изхвърча на няколко крачки от мен.

Въздухът около нас се изпълни с мощен рев.

Не разбирах какво става, докато Марти не докосна лицето си и осъзнах, че е изпръскано с кръв. Това на Кърт също. Дори дрехите на Азар бяха изпъстрени с червено.

Нещо тежко се раздвижи зад мен. Светът сякаш се движеше на бавен кадър, докато се обръщах.

Дракон.

Люспи му с цвят на мед, покрити с кръв и с разкъсани като паяжина криле, Зохр отскубна жилетката от люспите си и я хвърли настрани. Очите му бяха черни и можех да подуша огъня, като въглища, пепел и сяра, чакащи да бъдат запалени.

Беше се освободил. Зохр се беше отказал от крилата и свободата си и се беше освободил от веригите си, унищожавайки ги.

— Ох, горкия ми Зохр — прошепнах, докато той разтваряше остатъците от едното си крило и изрева в агония. Картините премигаха през ума ми, по-бързо и по-бързо. Омраза. Гняв. Безсилие. Нуждата да защитава.

Лудостта на мислите му ме порази и се почувствах закована за пода, докато ме придържаха долу с интензивността си.

Кърт се възстанови пръв и запълзя към пистолета си.

Зохр издаде още един разтърсващ земята рев и удари напред с един от предните си крака. Кърт полетя, тялото му се удари в стената на басейна с изхрущяване.

Марти извика силно, повдигайки оръжието си и преди да успея да изкрещя предупреждението си, стреля.

Зохр го игнорира и неясно си спомних, че драконите не могат да бъдат наранени от оръжия. Ахнах, когато Марти и оръжието изчезнаха в зъбатата паст на Зохр. Той наведе голямата си глава — златна, красива и смъртоносна — и видях краката на Марти да висят от устата му. Разклати глава, яростно, като куче с кокал, и го пусна на земята, сякаш не можеше да се занимава с неудобството да го изяде.

Погледнах с празен поглед към смачкания труп пред мен. Не можех да помръдна.

Нещо твърдо се уви нежно около кръста ми и погледнах надолу, за да видя обвилия ме нокът. Зохр ме вдигна и ме придърпа към гърдите си. Имаше кръв навсякъде и топлина му ме обгърна като вълна. Гневът му отново се усили и картините станаха още по-диви — някои от сегашната ситуация, някои от странни битки, някои на други дракони. Нямаше последователност и е невъзможно да се мисли ясно.

Тревожех се… че Зохр се е пречупил.

„КЪДЕ Е ТОЙ.“ Мисълта проряза главата ми и аз простенах, слагайки ръка на веждите си. „САЛОРИАНЕЦА. КЪДЕ. Е. ТОЙ.“

Задъхана се опитах да погледна, но не видях Азар никъде. Само телата на Кърт и Марти са на дъното на празния басейн и имаше кръв навсякъде. Толкова много кръв.

— Той, той е изчезнал. Може да е отишъл при другите…

Зохр издаде още едно диво ръмжене и скочи от дъното на басейна. Яките му задни крака го избутаха силно и се препъна напред, а аз почувствах полъх на изненада във всички тези свирепи, диви картини, летящи през главата ми. Не можеше да лети. Крилата му са унищожени.

Но за него това нямаше значение. Ноктите му се затегнаха около мен и ме придърпа по-близо. На три крака той бутна срещу дебелата, тежка стъклена врата на сградата на басейна, и когато не се помръдна, той отстъпи и замахна с глава сякаш е една от онези стоманени топки, закачени за кран, с които се рушаха сгради.

Стъкло се разпиля навсякъде, пръскайки се от удара. Изкрещях, закривайки глава с ръцете си, за да предпазя лицето си, само за да бъда притисната към люспите на Зохр, който внимаваше да бъда защитена. Яростта му се усили и сякаш бе ядосан на стената, че си е позволила да се опита да ме нарани. Няма начин да се разбера с него, осъзнах. Той бе абсолютно загубен в лудостта си.

Тогава се втурнахме напред, в хладния нощен въздух и в тъмнината. Зохр минаваше през паркинга, на който бяха паркирани доста счупени коли, разрушавайки моторите на номадите и хвърляйки настрани всичко, което се намираше на пътя му. Не се придвижваше бързо — движеше се с намерението да унищожава.

Ужасена, всичко, което можех да направя, бе да се свия и да се моля да оцелея. Когато си мислех, че ще спасявам Зохр, мислех… не знам какво. Мислите му бяха толкова човешки за дълго време, но сега бяха напълно диви. Моя ли е вината? Или на някой друг?

Всичко, което знаех, е, че подцених драконовата ярост, защото умът, свързан с моя, не е човешки. Ни най-малко.

Вече не знам кой е този непознат.

И съм ужасена, че може би, лошата ситуация, в която се намирах, е станала още по-лоша.