Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (11)

Глава 10
Зохр

Мислите ми са прочистени от непрестанната ярост и съм благодарен… но това караше деня да изглежда по-дълъг и времето минаваше бавно. Без значение колко силно се дърпах срещу оковите, те не се помръдваха. Тялото ми бе в неудобна позиция, умът ми е уморен и кожата ме сърбеше от нуждата да се преобразя. Това е най-дългото време, което съм прекарвал в двукраката си форма, без да се променя в бойната и съм изпълнен с раздразнение. Докато денят се влачеше, раздразнението започна да се превръща в ярост. Можех да почувствам как тъмнината се връща в мислите ми и почти я приветствах.

Почти.

Но помнех този гняв. Помня как бях… нищо, нито воин Драконѝ, нито Зохр в това състояние. Само съществувах. Бях забравил кой съм. Не исках да се връщам в това състояние. Но това непрекъснато затворничество глозгаше разсъдъка ми и се тревожех, че е само въпрос на време преди тъмнината да ме погълне отново. Само мисълта за новата ми половинка ми помагаше да успокоя духа си. Чувствах студения, празен гняв да се надгражда и се пресегнах за нея, чувствайки ума й. Нещо — всичко, — което да ме закотви. Да ме накара да се чувствам себе си.

Мислите на Ема са като чиста слънчева светлина. Допирът им изгори облаците на гнева и можех да дишам малко по-леко. Достатъчно близо е, за да чувствам умствената връзка по-силно, емоциите й изпълниха главата ми. Но е достатъчно надалеч, за да не мога да я подуша и хлабавият ми контрол заплашваше да се пречупи. Дръпнах, ръмжейки, веригите си.

„Ема! Търпението ми се изчерпва. Къде си?“, изпратих отчаяно. Почувствах как се подхлъзвам и ме разтревожи колко лесно е да се върна обратно в лудостта. „Губя контрол.“

„Успокой се! Моля те. Идвам към теб, обещавам.“ Мислите й минаха по мен като вълна от студена вода, но не са достатъчни.

Имам нужда да я видя, да я вдишам.

„Колко скоро?“

„Скоро. Трябва ми добро извинение, за да дойда при теб и в момента работя точно върху това.“ Получих картина на храна и други хора, стоящи наоколо. Взима ми нещо за ядене. Смътно осъзнах, че съм гладен. Толкова дълго използвах само инстинкти, че това нещо ме изненада. Колко от разума си съм загубил?

„Кажи ми нещо повече за теб“, изисках. „Дръж ума ми зает. Ако мисля за факта, че съм държан долу в капан, ще полудея. Имам нужда от разсейване.“

„Какво за мен?“ Мислите й са пълни със спокойна развеселеност, сякаш не вярва, че си говорим, сякаш вижда всичко, което светът хвърля в лицето й и не му позволява да я пречупи. Харесва ми. Духът й е силен и безстрашен. Уважавах го, защото усещах как собственият ми гняв се разразява прекалено бързо.

Пресегнах се през повърхностните й спомени, оглеждайки се за нещо, за което да се хвана. Искам да знам всичко за нея, но трябва да започна отнякъде. Появи се мисъл — друг мъжки. Мъртвият.

„Какво се случи с твоя брат?“ Попитах я, опитвайки се да си спомня какво ми каза.

„Изяде го дракон преди няколко дни. Помниш ли другите, които летяха наоколо? Дакх, Каел и половинките им?“

Замислих се, но имената нищо не ми говореха. Дали съм ги познавал и забравил? Или са напълно непознати? Мразех липсата на отговори.

„Не си спомням. Било е скоро?“

„Да.“ Мислите й са огорчени и тъжни едновременно. „Преди няколко дни. Малко след като дойдох да… те посетя.“ Умът й стана срамежлив и в умовете ни проблесна образа как ме възсяда. Бързо се отклони от него и се фокусира върху нещо друго. Брат й. Решена е да не мисли за това, което се случи между нас.

Не знам дали ми харесва това. Планирах да й напомням — често, — че е моя.

Но мислите на половинката ми останаха фокусирани върху брат й и болката в тях нарасна.

„Брат ми нападна един от драконите и загуби. Не мога да кажа, че не го заслужаваше. Бойд не беше добър човек.“

Не е бил добър, но Ема още я болеше, че вече го няма. Чувстваше се отговорна. Тъжна. Ядосана. Познавах добре тези чувства — те са ми постоянни компаньони, след като това място открадна ума и спомените ми. Най-малкото тя има тези неща за семейството си.

„Можеш да си позволиш да си тъжна за това, задето вече го няма.“

„Не трябва. Както казах, той беше ужасен и носеше прекалено много проблеми, затова не си струваше да се занимава човек с него. Но да, все още се чувствам зле. И странното е, че ми липсва. Липсва ми времето, когато като деца все още бяхме приятели, преди всичко да се промени из основи.“

Потършувах още малко в мислите й, фокусирайки се върху тревогата й. Може би лудостта е причината, да съм така привлечен към тъмната страна на мислите й, но просто не можех да устоя.

„Твоят роднина — той ли е причината сега да си тук? Да си в капан?“

„Да. Криех се, но той и дружките му нахлуха на мястото, което бях окупирала и сега съм принудена да бъда с групата идиоти на Азар. Отвратителна ситуация, но също така за мен е пределно ясно, че не ми е позволено да си тръгна.“

„Защо другите имат контрол дали да си тръгнеш или не? Ти също ли си окована?“ Не го усещах в мислите й, но може би съм го пропуснал. Гневът ми започна да се вълнува още веднъж, червена пелена обхвана умът ми.

„Не съм окована. Всичко е наред.“ Мислите й са успокояващи, толкова успокояващи. „Стой спокоен, Зохр. Тук съм.“

Спокоен. Спокоен. Щях да опитам.

„Може би не трябва да ме питаш за неща, които те ядосват“, подразни ме със закачлива нотка. „Останах, защото знам как разсъждават мъжете като тях. Не вярват на никого. Ако изчезна, ще предположат, че имам причина да бягам от тях, и това ще ги подтикне да ме преследват. Трябваше да остана. Просто това е начинът, по който мислят номадите.“

„Номади?“ Непознато ми е.

„Тези без дом. Изритани са от фортовете заради лошото си държане.“

Мислите й ми показаха човешките гнезда и изпръхтях, показвайки й, че следвам мислите й.

„Моите хора също се събират на групи, за да си помагат. Ти защо не си в едно от тези гнезда?“

„Аз? Не съм момиче за форт, предполагам.“

Има повече от това. Криеше истината от мен.

„В мислите ти съм, половинке. Виждам, че криеш нещо от мен.“

Можех да почувствам менталното й свиване на рамене, както и самото движение, докато тя се насочваше по-близо до мен. През очите й виждах, че излезе от едно от странните, квадратни гнезда — сгради — и се насочи към друга. По-близо до мен. Разширих ноздри, но не можех да я подуша. Не още.

„Знаеш ли, има много въпроси, на които се надявам да ми отговориш. Например наистина ли съм половинката ти? Не трябва ли да го обсъдим първо? И защо чувстваш, че имаш право да се месиш във всяка моя мисъл, само защото си решил, че си ми половинка? Позволено ми е да имам свои тайни. Имаме тази умствена връзка, защото съм тук, за да те спася. Отговорна съм за теб. Не искай повече от мен, Зохр, защото не съм сигурна, дали мога да ти го дам.“

Думите й ме разгневиха. Не е моя половинка? Разбира се, че е. Не ме ли беляза, точно както аз белязах нея? Дадох й семето си…

… И тя го отхвърли. Остави ме и ме изчисти от тялото си, сякаш не е есенцията на това, което съм. Ръмженето ми се засили яростно.

„Зохр? Добре ли си? Усещам много кръвожадни мисли от теб.“

„Държан съм като затворник от глупаци, които имат нужда да им бъдат разкъсани гърлата“, казах й. „Не, не съм добре.“

„Предполагам, че беше глупав въпрос.“ Мислите й са извинителни. „Съжалявам.“

И сега е ранена. Разочарованието ми се засилваше, докато повече не можех да го понасям. Подтика да я видя, да я помириша, ме удари с дълбока нужда и изръмжах ниско, дърпайки се във веригите. Мъжкият човек наблизо ми изкрещя нещо, но го игнорирах. Той нямаше значение. Нека се приближи и сам да се пробва да ме накара да млъкна — ще разкъсам гърлото му със зъбите си дори в тази форма.

„Почти съм при теб.“, изпрати ми Ема. „Моля те, потърпи още малко.“

Чух звука на нещо. Отваряща се врата, осъзнах, комбинирайки мислите й със зрението си. Затворих очи, за да мога да се концентрирам върху това, което вижда тя, изживявайки света през погледа й, след като съм в капан тук долу. Вълна от свеж въздух премина, довявайки маскирания тежък аромат на Ема.

Задавих се от вкуса му.

„Съжалявам“, меко изпрати. „Трябваше да го направя.“

Ако е нещо, което трябва да изтърпя, за да намеря мириса й под него, ще го толерирам. Дори сега, докато въздухът се движи, хванах следа от естествената миризма на Ема, и това ме изпълни с радост… и глад.

„Ела седни с мен“, изисках, борещ се да я видя над ръба на странната, бледа дупка, на чието дъно стоях.

„Скоро. Нека само говоря с Арти и да му кажа какво правя.“

— Здрасти. — Ведро каза Ема и заговори на мъжа, държащ хвърляща огън пръчка и стоящ близко до входа. Този, който толкова често ми викаше да млъквам. Арти. Уплашен е от мен и звуците, които издавам, затова толкова силно и близко до себе си стискаше оръжието си — хвърлящата огън пръчка. Запаметих лицето му в ума си, виждайки го през мислите й, защото щях да разкъсам гърлото му, щом се освободя. Той бе грозен. С голям нос. С големи вежди. И малка уста. Щях да го унищожа с лекота.

Ще го запомня.

„Спри“, каза ми Ема. „Разсейваш ме.“

Този мъж — Арти — настояваше да разбере какво прави Ема в залата на басейна. Залата на басейна… значи там се намирам. Визуалната представа какво е басейн в ума на Ема не отговаряше на заобикалящата ме среда. Тук нямаше вода.

„Пресушен е“, отговори ми Ема. „Сега ме остави да се концентрирам.“ Тя се усмихна сладко на Арти.

— След като вчера бях болна, се опивам да наваксам и поемам повече задължения. Карол изпрати да донеса храната на дракона.

Той изсумтя в отговор и попита Ема дали ще смуче главичката му, когато свърши с мен, както винаги прави Карол.

Отвращение изпълни мислите на половинката ми.

— Ъм, не? Използвай проклетата си ръка. — „Промених мнението си, Зохр. Можеш да убиеш този.“

Усмихнах се, оголвайки зъбите си.

„С удоволствие.“

— Не съм тук, за да правя нещо допълнително. Азар никога не ми е казвал да го правя, само че отговарям пред него и никой друг. — Тя задържа гласа си спокоен и твърд.

Мъжът, който щеше да умре — Арти, — изсумтя в отговор и й каза да побърза. Изкоментира, че така или иначе мирише и не си струва, но лъже. Мога да помириша острата миризма на страха му във въздуха. Страхува се. От моята Ема? От моята деликатна женска?

Не, осъзнах. Страхува се от този, когото наричат Азар. Салорианеца. Този, който ме е пленил.

Спомням си салорианците, но смътно. Имах чувството, че се опитвам да задържа пушек, когато се концентрирам, и изръмжах раздразнено, защото не можах да си спомня нищо повече от расата им и далечното усещане за зло, което носи тя. На гняв и омраза.

Този също ще умре, реших. За това, че ме държи затворник, и за това, че смее да заплашва половинката ми.

Гледах с гладни, алчни очи, докато Ема бавно слезе в ямата — басейна — и пристъпваше напред към мен. Задавящият, преситен аромат на парфюма й не може да прикрие истинския й мирис и мога да го вкуся във въздуха. Изпълни ме със силна радост това, че мога да я вдишам, да изпълня дробовете си с мускусния аромат на половинката си. Да потвърдя, че тя е моя. Мога да подуша отровата си, течаща във вените й дори сега, и мирисът й носеше дамгата на клеймото ми върху нея.

Движенията й ме очароваха. Придвижи се напред с леки и сигурни стъпки, косата й галеше раменете й. Носеше дебела бяла превръзка на главата си и можех да помириша засъхналата там кръв. Раната й. Имаше кръгове под очите й и изглеждаше уморена, но дори такава, тя е красива. Очите й са тъмни и пълни с живот, фигурата й стегната и мускулеста. Носеше прекалено много от странните, цветни кожи, за да покрие тялото си, и ми се искаше да е гола, както когато дойде при мен.

Но тогава си помислих за Арти и Азар и юмруците ми се свиха от гняв. Реших, че съм доволен, че не могат да я огледат.

Погледът на Ема попадна на мен и тя потрепна видимо поглеждайки ме съчувствено.

„Ох, Зохр. Изглежда все по-зле с всеки път, когато го погледна.“ Тя клекна до мен и ароматът й ме обля. Затворих очи в блаженство, преглъщайки ръмженето от удоволствие, което заплаши да се издигне в гърлото ми. Не успях обаче да сдържа стона си, когато посегна и докосна кожата ми, проследявайки отворена рана под ръба на едната ми ръка прикована с белезници. „Разкъсваш се сам. Мислех, че драконите не могат да бъдат наранени?“

„Двукраката ми форма е много по-уязвима.“ Всичкият гняв и раздразнителност, които се бунтуваха в мен, изчезнаха под нежното й докосване.

— Тц — каза тя тихо на глас. — Може и да си затворник, но не е редно да се отнасят толкова ужасно с теб. — Малкият й юмрук се сви. — Самата мисъл ме разярява.

Почувствах удоволствие от надигащия й се гняв. Дали защото подхранваше моят собствен? Или защото караше тъмните й очи да блестят?

„Когато сме свободни, ще ги накарам да платят за това с кръвта си“, уверих я.

— Напълно съм съгласна с това — прошепна Ема. Хвана малко от края на блузата си и разкъса подгъва, оформяйки дълга лента от материала. Когато приключи, нежно я постави между кожата ми и металната халка на белезниците на едната ръка. — Надявам се, че това ще помогне малко. Но трябва да спреш да се въртиш толкова. — Гласът й спадна до шепнене. — Не искаме да разберат, че сме свързани. Ако искаш викай, и ръмжи, но не наранявай повече тялото си, става ли? Не ми харесва да виждам как кървиш.

Пръстите й отново минаха по кожата ми и с удоволствие осъзнах, че докосването й вече не е студено, както бе преди. Сега кожата й е гореща, подобно на моята, за да се допълваме.

Самата мисъл за това накара члена ми да се изправи.

„Трябва да спреш да ме докосваш, ако не искаш другите да узнаят, че си моя.“

Можех да почувствам изчервяването й и неудобството, което се надигна в нея. Не е изчервена от мисълта другите да разберат, осъзнах, а от мисълта за възбудата ми. Това ме очарова. Тази моя женска, която ме яздеше смело и която ме беляза, като истинска половинка, сега се чувстваше засрамена само от мисълта да докосне голото ми тяло?

— Съжалявам. — Прошепна с намек за усмивка, съвпадаща си с цвета на бузите й.

„Защо мисълта да се чифтосваш с мен те засрамва?“, попитах я. „Намирам това за любопитно.“

Тя сви рамене и погледна настрани, плъзгайки пръсти по ръката ми отново, преди да си спомни, че това ме възбужда.

„Не точно мисълта да се чифтосвам с теб. Мисълта за самото чифтосване е. Доста ново е за мен.“

„Никога преди не си се чифтосвала?“ Мисълта ме изпълни с удоволствие. „Аз съм първият, който те докосва?“

„Господи, недей да звучиш толкова гордо. Просто никога не съм намирала правилният момент и правилният мъж, с който да бъда интимна. Пък и във времето, в което живеем, е трудно да се довериш на някой.“ Отново се засрами.

„Но се довери на мен. Поласкан съм. Дори нещо повече, изпълнен съм с удоволствие.“ Аз съм единственият, който някога я е докосвал, и щях да бъда единственият, който да го прави от сега нататък. Ще съм единственият мъжки, вкусил тази вагина и чул виковете й на удоволствие. Това засили нетърпението и копнежа й, по времето, в което ще съм свободен и ще мога да съм с нея.

— Отново се извиваш — прошепна тя. — Спри.

Арти погледна от ръба на ямата надолу към половинката ми и излая нещо, което накара половинката ми да почувства раздразнение.

— Бавя се, защото преди не съм хранила дракон — отговори, лъжейки. — Остави ме на мира. Освен това, за къде си се разбързал, тъпако. Все още нямам намерение да ти направя свирка, когато приключа тук.

Той издаде ядосан звук и направи пренебрежителен жест с ръка, преди да се отдалечи.

Изръмжах вбесено. Човешкият мъжки искаше услуги от половинката ми? От моята женска? Ще разкъсам всяка мембрана на крилата си, за да се освободя, преди да го оставя да се приближи до нея.

— Ръмжиш — прошепна тя. — Трябва да те нахраня и да се прибера в кухнята. Ще съставим план за бягството ни, обещавам. — Ема бързо вдигна един от контейнерите на подноса си и разпознах миризмата — безвкусната каша, с която ме хранеха, откакто пристигнах.

Въпреки глада, стомахът ми се сви.

„С какво ме храниш?“

„Протеинов шейк на прах. Съжалявам. Знам, че е гадно, и вероятно е по-гадно заради изтеклия срок на годност, но те запазват прясното месо за другите. Опитах се да отмъкна малко, но не успях, защото щяха да ме хванат.“ Тонът й бе изпълнен със съжаление. „Можеш ли да преглътнеш това?“

„За теб ще опитам.“ Стомахът ми изръмжа, напомняйки ми, че всяка храна е по-добра от никаква храна. Напомних си го, дори когато тя вдигна контейнерът до устните ми и го наклони, за да може кашата да докосне устата ми. Задавих се, защото вкусът е ужасен. Прекалено сладък, на бучки и гъст, и накара празният ми стомах да се свие.

„Съжалявам“, каза ми Ема отново, мислите й бяха нещастни. „Много съжалявам.“

Реакцията ми я разстрои. Изпратих й вълна от увереност и поех друга глътка, решен да задържа неудовлетворението за себе си. Тя си струваше всичко, дори няколко глътки от гадостта.

Докато пиех, почувствах ръката на Ема да се придвижва под врата ми към нашийника. Намери закопчалката, проучи я с пръсти и изглеждаше удовлетворена от това, което намери.

„Мисля, че ще мога да я сваля следващият път, когато дойда. Просто трябва да взема шперцовете си. Можеш ли да издържиш още малко заради мен?“

„Моя Ема“, изпратих й, погледът ми се заключи с нейния. „Ще те чакам завинаги. Кога ще осъзнаеш това?“