Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (10)

Глава 9
Ема

Изтрих насълзените си очи, докато обръщах палачинката над импровизираната скара, разположена в кухнята. Миризмата на парфюма от рози днес е изключително силна и е толкова лоша, че унищожаваше синусите ми. Използвах голямо количество. Наистина голямо. Не можех да си позволя да налетя на Азар и да заподозре нещо и ако Зохр е прав и ароматът ми се промени, Азар със сигурност щеше да забележи.

Другите жени ме гледаха странно в кухнята, докато работехме. Карол се стараеше да стои възможно най-далеч от мен и когато й подадох чинията с храна и я помолих да я занесе на Азар, изглеждаше облекчена да се махне от кухнята и миризмата ми.

Но всичко е наред. Нека си мислят, че воня. Имах други неща, върху които да се фокусирам. Зохр все още е в главата ми — за да бъда честна, нямах представа дали някога ще се махне от там, — но е тих, което ме караше да се чудя дали не спи.

„Само наблюдавам.“

Предполагам, че не.

„Трябва да измислим план как да се измъкнем. Как е…“

Карол се върна с обезпокоен поглед.

— Хей, Ема? Азар каза, че иска да те види.

— Мен? — Думата прозвуча като цвърчене. Понякога сервирам на Азар, понякога оставям някой друг да му сервира. Но никога не беше изисквал да ме види, затова се разтревожих леко. — Каза ли какво иска?

— Не — тя отиде до мивката и започна бързо да мие чиниите, сякаш ако ме гледа в очите ще си навлече неприятности.

„Е, по дяволите. Мислиш ли, че знае?“, попитах Зохр.

„Че сме половинки? Ако не може да ме помирише по теб, не виждам как. Да свържа ли ума си с неговия и…“

„Не“, казах му бързо. Саша беше доста твърда в държането на Дакх настрани от Азар, и въпреки че не знаех много за драконовата комуникация, предполагах, че ако свържат умовете си, ще е лошо. „Просто говори с мен, става ли?“

„За мен ще е удоволствие. Ела поседи с мен, ако не можеш да ме освободиш. Искам отново да видя лицето ти.“

„Иска ми се, но трябва да видя защо ме вика Азар.“

„Кажи ми, ако те докосне“, дойде обезпокоително притежателната мисъл. „Ти си моя и ако той дори се опита да те подуши, ще го разкъсам крайник по крайник.“

„Мислех, че това ще направиш така или иначе?“, подразних го, опитвайки се да запазя настроението шеговито, вместо кръвожадно.

„Да. Просто се чудя дали да бъде бързо или бавно.“

Засмях се, защото, поради някаква причина, сухият му отговор ме накара да се усмихна. Напоследък, изглежда, имаше много малко неща, за които да се усмихвам. Все още се хилех, когато излязох от кухнята и се насочих към трапезарията. В момента, в който вратата се затвори зад мен, имах чувството, че всичкият въздух е изсмукан от стаята.

Азар стоеше сам. Гледаше ме със студени, присвити очи, и почувствах тръпки по гърба си. Днес не носеше очила. Чудех се, това лош знак ли е? Твърде далеч съм, за да може да ме подуши, нали? Запазих спокойното, не-приемам-глупости изражение на лицето си, но вътрешно се побърквах.

„Да дойда ли за теб? Само кажи?“

„Не! Само… нека се справя с това!“ Не можех да мисля с дракона, който надвикваше мислите ми. Объркващо е и се препънах, докато се придвижвах напред.

Почувствах как Зохр отстъпи ментално и задържах въздишката си от облекчение. Благодаря на Бога. Мога да се концентрирам само върху едно нещо за момента и не мога да се тревожа за разделянето на моите от неговите мисли.

— Здрасти, Азар — успях да кажа, опитвайки се да звуча бодро и твърдо в същото време. — Викал си ме?

Посочи ми към стола, сложил до масата.

— Сядай.

Придвижих се напред, абсурдно чудейки се кой е преместил стола за него, след като не го виждах като типа, който би го направил сам. Издърпах го, опитвайки се да поставя колкото се може по-голяма дистанция помежду ни, без да изглежда като отстъпление, и предпазливо седнах. Поставих ръцете си на колана и твърде късно осъзнах, че не съм взела ножа със себе си. Мамка му, мамка му, мамка му.

„Ако те докосне…“

„Шшшт! Трябва да мисля!“

Погледнах внимателно Азар.

— Какво има?

Ноздрите му се разшириха и за момент се паникьосах.

— Ти… миришещ различно — сърцето ми заби силно в гърдите ми, когато той наклони глава, оглеждайки ме. — Какво се е променило?

— Б-бях болна? — Заекнах. — Стария Джери ми даде някакви лекарства и нямах време да се изкъпя тази сутрин, затова сложих повече парфюм, за да прикрия миризмата на пот. Толкова ли е лошо? — Повдигнах ръка и подуших подмишницата си, след това го погледнах.

Устната на Азар се вдигна при вида на грубите ми действия.

— Болна?

— Да, настинка. Не се притеснявай, не съм кихала в храната ти — усмихнах се ярко, надявайки се, че той мисли, че съм глупава. Всичко е по-лесно, когато хората мислят, че си глупав.

Той притисна една към друга бледите си ръце, отделяйки си време да прилепи пръстите си един към друг, сякаш се уверяваше, че е разбрал правилно. Странно е да го гледаш, но още повече затвърждаваше подозрението ми, че е дракон.

„Салорианец“, отговори ми Зохр. „Нямам съмнения. И не е Драконѝ. Ние не сме еднакви.“

Изненадана съм от разпалеността му.

„Обида ли е да си друг вид в очите му? Сигурен ли си? Има същите странни цветове като теб, но на теб ти отиват повече.“

„Мога да кажа от мислите ти, че намираш цветовете ми за удовлетворяващи.“ Мислите му станаха самодоволни и страстни едновременно. „Ако не вярваш, че е салорианец, мога да докосна ума му, да открия…“

„Нееее“, моментално прекъснах Зохр. „Забрави за това.“

Менталното му кискане е топло.

„Мислеше, че ще се намесиш ли? Това е половинката ти, която се опитва…“

Най-трудното нещо на света е в този момент да не се засмея. Задавих се леко и се изкашлях в ръката си, сякаш не съм съвсем здрава.

— Когато чух, че вчера не си отговаряла за храната ми, се зачудих дали не си решила, че е време да напуснеш, сега, когато брат ти го няма — въпросът е поставен деликатно, но се усещаше стомана зад него.

— Мога да си тръгна, ако не съм желана — казах бързо, но се разтревожих от мисълта. Ако ме изритаха от лагера и Зохр е още в него…

„Ще те намеря“, дойде отговорът в ума ми.

Поради някаква причина това ме успокои. Имам възможност да се фокусирам върху Азар и отговора му.

— Напротив. Искам да останеш. Много ще ме разстрои, ако се опиташ да си тръгнеш — усмихна ми се с тънка усмивка, която вероятно трябваше да ме успокои, но имаше точно обратния ефект.

Доста съм сигурна, че това е скрита заплаха.

— Благодарна съм, че Бойд и останалите ме накараха да се чувствам добре дошла тук. В След е трудно да си сама жена — усмихнах му се с възможно най-глупавата усмивка на празноглавка и излъгах. — Нямам планове да си тръгвам.

„Действаш, сякаш не си умна. Вашите мъжки вярват ли на това?“ Попита Зохр, едновременно раздразнено и шокирано.

Игнорирах го. Трябваше, защото Азар отново говореше.

— Радвам се, че ще останеш. В края на краищата ще е много неприятно да загубя този, който ми приготвя храната — отново тази тънка неискрена усмивка. — Исках да се уверя, че е ясно. Съжалявам за загубата на брат ти, но исках да се уверя, че ти знаеш къде ти е мястото.

Да, определено заплаха.

— Знам къде е.

— Добре. В очите ми си незаменима — замръзнах леко при това, но той вдигна вилицата си и започна да яде с малки, премерени хапки.

О! Той говореше за готвенето, а аз се изнервях, представяйки си най-лошото.

— Благодаря.

Той кимна, забождайки парче плод от плодовата си салата.

— Можеш да си тръгваш.

Леле. Как е успял да събере толкова много последователи с това ужасно, надменно държане? Разбира се, аз съм идиотка, защото успях да се забъркам с групата му, въпреки че не беше изцяло по мое желание. С напрегната усмивка и тихо проклятие към глупавия ми брат и моя още по-лош късмет, си тръгнах от трапезарията и се върнах в кухнята.

„Не харесвам това“, каза ми Зохр. „Не му вярвам.“

Нито пък аз, но нямах друг избор.