Йосиф Бродски
Писмо до Хораций

Скъпи Хораций,

Ако Светоний не лъже, когато ни разказва как си облицовал стените на спалнята си с огледала, за да се наслаждаваш на сношението от всеки възможен ъгъл, това писмо ще ти се стори скучновато. От друга страна, може да ти се види забавно, че то пристига от място, за чието съществуване не си и подозирал, при това около две хиляди години след смъртта ти. Колко далеч стигат отраженията, а?

Доколкото знам, ти си умрял на почти петдесет и седем-осем години пр. Хр., макар да не си подозирал нито за самия Христос, нито за настъпващата нова ера. Аз от своя страна съм на петдесет и четири, а на моето собствено хилядолетие също му остават едва няколко години. Какъвто и нов порядък да ни готви бъдещето, изобщо не мога да го предугадя. Затова предполагам, че можем да си говорим по мъжки, Хораций. И ще започна с история като онези, които се разказват в мъжките съблекални.

Снощи препрочитах в леглото твоите „Оди“ и попаднах на онази, която е посветена на твоя събрат по перо Валгий Руф. Същата, в която го увещаваш да не скърби толкова за загубата на своя син (според едни) или на своя любовник (според други). В продължение на няколко куплета му изреждаш разни примери, обясняваш му как еди-кой си изгубил един близък, онзи пък изгубил друг, а после му предлагаш като един вид автотерапия да се захване да възхвалява новите победи на императора. Споменаваш няколко скорошни завоевания, между които и заграбването на територии от скитите.

Всъщност това ще да са били гелоните. Но не е толкова важно. Странно, но досега не съм забелязвал тази ода. Моят народ — е, да го наречем така — не се споменава често от великите поети на древния Рим. Елините са друго нещо, нали са имали немалко вземане-даване с нас. Но и при тях не сме на бог знае каква почит. Няколко откъса от Омир (около които Страбон после вдига толкова шум!), десетина стиха от Есхил и горе-долу толкова от Еврипид. Попътни бележки и нищо повече — но номадите друго не заслужават. Мислех, че от римляните само Овидий ни е обърнал някакво внимание; но пък той не е имал друг избор. За нас практически не се споменава у Вергилий, да не говорим за Катул или Проперций, или още по-малко Лукреций. А сега, гледай ти, троха от твоята маса.

Може би — казах си аз, — ако поразровя достатъчно дълбоко, ще намеря и нещо за онази част от света, в която се намирам в момента. Кой знае, може пък да изпадне някоя твоя фантазия или видение. В нашия занаят стават такива неща.

Но ти никога не си бил пророк. Чудат и непредсказуем — да, но не и пророк. Да посъветваш сломен от скръб приятел да смени песента и да заслави победите на Цезар — за това те бива, но да си представиш други земи и друг рай — за това май трябва да се обърнем към Овидий. Или да изчакаме някое и друго хилядолетие. Общо взето, вие, римските поети, сте по-силни в размишленията и разсъжденията, отколкото в догадките. Предполагам, че империята ви е била достатъчно голяма, та е нямало смисъл да си напрягате въображението.

Та значи лежах си аз на моето неоправено легло насред това невъобразимо (за теб) място в една студена февруарска нощ около две хиляди години по-късно. Единственото, което ме свързваше с теб, беше географската ширина и, естествено, томчето с твоите „Събрани съчинения“ в руски превод. Видиш ли, когато си писал това, ние дори не сме имали език. Дори не сме били „ние“: били сме гелони, гети, будини и т.н.: просто мехурчета в блатото на бъдещите ни гени. Значи две хиляди години все пак не са отишли напразно. Сега можем да те четем на собствения си пресложен език с прословутия си гъвкав синтаксис, просто идеален за превод на такива като теб.

И все пак пиша тези редове на език, чиято азбука ще ти е по-позната. Бих добавил — много повече, отколкото на мен. Боя се, че кирилицата само допълнително ще те обърка, макар че несъмнено ще разпознаеш гръцките букви. Разбира се, разстоянието между нас е толкова голямо, че няма смисъл да треперим да не го увеличим — нито пък да се мъчим да го скъсяваме. Но все пак гледката на латинските букви може да те поуспокои, все едно колко те озадачава употребата им.

 

 

Както казвах, лежах си в леглото с твоите „Оди“. Отоплението беше включено, но студената нощ навън все пак си казваше думата. Живея в малка, двуетажна дървена постройка, а спалнята ми е на горния етаж. Погледнех ли към тавана, сякаш виждах как студът се процежда през мансардите на покрива като един вид антимараня. Виж, огледала нямам. След определена възраст човек не се вълнува толкова от отражението си, все едно със или без компания, но особено без. Затова се чудя дали Светоний не лъже. Макар че сигурно си бил сангвиник и в това отношение. Прословутата ти уравновесеност! Освен това, независимо от еднаквата географска ширина в Рим никога не става толкова студено. Преди две хиляди години климатът може да е бил различен; във всеки случай твоите стихове не споменават за това. Както и да е, вече се унасях.

И си спомних една красавица, която навремето познавах в твоя град. Тя живееше в Субура в малък апартамент, препълнен със саксии, но ухаещ на вездесъщите разпадащи се книги. Те бяха навсякъде, но най-вече по стигащите до тавана лавици (признавам, че таванът беше нисък). Повечето не бяха нейни, а принадлежаха на съседката от отсрещния апартамент, за която слушах много, но така и не я видях. Била възрастна жена, вдовица, родена и прекарала живота си в Либия, в Лептис Магна. Била италианка от еврейски произход — или май съпругът й бил евреин. Във всеки случай, когато той умрял и положението в Либия взело да става напечено, старата госпожа продала къщата си, опаковала нещата си и дошла в Рим. Очевидно апартаментът й бил още по-малък от този на моята нежна спътница и препълнен с трупани цял живот вещи. Затова двете жени, старата и младата, сключили сделка, в резултат от която спалнята на втората бе заприличала на истинска антикварна книжарница. Това впечатление се разсейваше не толкова от леглото, колкото от голямото огледало в тежка рамка, подпряно доста несигурно на паянтовата лавица вдясно от кревата под такъв ъгъл, че колчем аз или нежната ми спътница се опитвахме да те имитираме, трябваше да си кривим вратовете по един доста отчаян начин. Иначе огледалото би отразявало само книги. В ранните часове на деня този факт ти създаваше призрачното усещане, че си прозрачен.

Всичко това се случи преди много-много години; нещо ме кара да прошепна: „Преди векове.“ В емоционален смисъл е точно така. Всъщност разстоянието между онова местенце в Субура и настоящата ми обител е по-голямо от разстоянието между мен и теб. Ще рече, и в двата случая думата „хилядолетия“ ще си бъде съвсем на място. Или пък за мен ти си по-реален от собствената ми интимна памет. А и името Лептис Магна е свързано и с двама ви. Винаги съм искал да отида там; всъщност това ми стана нещо като мания, когато започнах да посещавам твоя град и Средиземноморието като цяло. Донякъде, защото една от мозайките на пода в някаква тамошна баня съдържа единственото оцеляло изображение на Вергилий, при това направено приживе! Поне така ми казаха, но може би все пак беше в Тунис. Във всеки случай в Африка. Когато студува, човек си спомня за Африка. Когато умира от жега — също.

 

 

Какво не бих дал, за да разбера как сте изглеждали вие четиримата! Да дам лице на лириката, да не говорим за епиката. Една мозайка би свършила работа, макар че фреските са за предпочитане. В най-лошия случай бих се примириш с мраморна статуя, макар че скулптурите са твърде бедни на конкретики — изваяни от мрамор, всички изглеждат руси — и твърде съмнителни. Не знам защо, но ти си ми най-малката грижа, тоест теб ми е най-лесно да си те представя. Ако е вярно казаното от Светоний за външността ти — не може в думите му да няма поне някаква истина! — бил си нисък и пълен, значи най-вероятно си приличал на Еуженио Монтале или на Чарли Чаплин в периода на „Един крал в Ню Йорк“. Виж, Овидий не бих могъл да си го представя, ако ще животът ми да зависеше от това. Дори Проперций ми се удава по-лесно: кльощав, болнав и полудял по своята също тъй кльощава и болнава червенокоска, той се поддава на въобразяване. Да кажем, кръстоска между Уилям Пауъл и Збигнев Цибулски. Но не и Овидий, макар той да е надживял всички вас. За жалост не и в онези краища, където са ваели изображения. Или са редели мозайки. Или са си губили времето да рисуват фрески. А ако нещо подобно е било създадено, преди любимият ти Август да го изрита от Рим, то несъмнено е било унищожено. За да не смущава чувствителните души на високопоставените. А после — е, после всяко парче мрамор би свършило работа. Както казваме в съвременна Скития — за теб впрочем Хиперборея, — хартията търпи всичко, а по ваше време мраморът е бил като хартия.

 

 

Мислиш, че бърборя несвързано, но просто се опитвам да възпроизведа потока на мисълта, който късно снощи ме отведе към едно необичайно увлекателно местоназначение. Е, с някоя и друга криволица, но не кой знае колко. Защото по един или друг начин винаги съм мислил за вас четиримата и особено за Овидий. За Публий Овидий Назон. И не поради някакъв особен афинитет. Все едно колко сходни могат да изглеждат съдбите ни в очите на някой външен наблюдател, аз няма да сътворя никакви „Метаморфози“. Освен това двайсет и две години по тези места не се равняват на десет в Сарматия. Да не говорим, че видях как моята Терца Рома се срутва. Не съм лишен от суетност, но и суетността ми си има граници. Очертани от възрастта, те са по-осезаеми от всякога. Но дори когато бях изритан като пале към Полярния кръг, никога не съм си въобразявал, че съм негов двойник. Макар че тогава моята империя наистина изглеждаше вечна и човек можеше цяла зима да се скита по леда, сковал многобройните й устия.

Не, никога няма да си представя лицето на Назон. Понякога мислено го виждам в ролята на Джеймс Мейсън — лешникови очи, пропити от скръб и лукавост; друг път обаче пред мен е зимно сивият взор на Пол Нюман. Но пък Назон е бил същински Протей и Янус несъмнено е оглавявал неговите лари и пенати. Добре ли се разбирахте вие двамата, или разликата във възрастта обезсмисляше усилието да общувате? Все пак са си двайсет и две години. Сигурно си го познавал, поне покрай Меценат. Или го мислеше за твърде фриволен и усещаше какво му се пише? Имаше ли някакви дрязги помежду ви? Той сигурно те е смятал за абсурдно лоялен, принципен по старомодния маниер на пробилия със собствени сили човек. А за теб той е бил хулиган, бохем някакъв, свикнал с привилегии от люлката и прочее. Не като теб и Вергилий на Антъни Пъркинс, излезли едва ли не от работническата класа с някакви си пет години разлика. Да не би пък да съм прекалил с четенето на Маркс и с ходенето на кино, а, Хораций? Може би. Но чакай, това не е всичко. Сега ще забъркам и доктор Фройд, защото що за тълкуване на сънища ще е то без стария Зиги? Та нали късно снощи гореспоменатият поток на мисълта ме носеше тъкмо към доброто ми старо подсъзнание, и то със значителна скорост.

 

 

Във всеки случай Назон е превъзхождал и двама ви — е, поне според мен. Откъм метрика е по-монотонен, разбира се; но същото се отнася и за Вергилий. Пък и за Проперций при цялата му емоционална наситеност. Във всеки случай латинският ми е ужасен; затова ви чета всички на руски. Руският се справя с вашия асклепиадов стих много по-убедително от езика, на който пиша тези редове, въпреки познатата азбука на последния. Последният просто не може да се оправи с дактилите. А силата ви е именно в тях. По-точно казано, силата на латинския. Особено твоите „Оди“ са направо показно изпълнение. Затова съм обречен да преценявам творбите ви по качеството на въобразяването. (Ето ти защита, ако ти трябва.) А по тази линия Назон ви надминава всички.

Все едно, пак не мога да си представя лицата ви — и най-малко неговото. Смешно, нали, да нямаш никаква представа как е изглеждал онзи, когото си мислите, че познавате най-отблизо? Защото нищо не разкрива човека повече от начина, по който употребява своите ямби и трохеи. В този смисъл неползващите мерена реч са винаги затворена книга, дори ако ги познавате физически до мозъка на костите. Как го беше казал Джон Клеър? „Дори и тез, с които съм приятел,/ са непознати, не! — най-чужди от тълпата“. Поне в метричен смисъл, Флак, ти си най-разнородният сред тях. Нищо чудно, че този пуфтящ мой влак те взе за машинист, когато напусна своя век и се отправи към твоя, колкото и да не бе той свикнал с електричеството. Затова пътувах на тъмно.

 

 

Малко неща са по-досадни от чуждите сънища, освен ако не са кошмарни или наситени с еротика. Този сън, Флак, беше от последните. Намирах се в пестеливо мебелирана спалня, седнал на кревата до подобен на морска змия, макар и извънредно прашен радиатор. Стените бяха съвсем голи, но все пак бях убеден, че съм в Рим. Всъщност бях сигурен, че се намирам в Субура, в апартамента на онази моя хубава приятелка от отминалите дни. Само дето нея я нямаше. Нямаше ги нито книгите, нито огледалото. Кафявите саксии обаче си седяха непокътнати, а от тях се носеше ароматът не толкова на цветя, колкото на собствената им глина: цялата сцена беше обагрена в нюансите на теракота и сепия. По това познах, че съм в Рим.

Всичко бе в теракота и сепия. Дори смачканите чаршафи. Дори корсажът на обекта на моите копнежи. Дори онези неясни части от анатомията й, които не биха се сдобили с тен и по твое време. Всичко бе абсолютно едноцветно; чувствах, че да можех да се видя, аз също щях да бъда в сепия. Но огледало нямаше. Представи си онези опасани с фигури гръцки вази и ще добиеш идея за текстурата.

Това беше най-енергичната среща от този тип, в която съм участвал било наяве, било във въображението си. Подобни разграничения всъщност би трябвало да бъдат отдавна захвърлени, като се има предвид естеството на това писмо. Искам да кажа, че бях не по-малко впечатлен от издръжливостта, отколкото от похотта си. Предвид възрастта и състоянието на сърдечно-съдовата ми система това уточнение си заслужава да бъде направено, все едно дали актът е сънуван или не. Признавам, че обектът на чувствата ми — вече отдавна покорен — беше значително по-млад от мен, макар и не чак с огромна разлика. Въпросната жена наближаваше четирийсетте, а тялото й беше кокалесто, но гъвкаво и изключително еластично. И все пак най-изтощителното в него беше необикновената му подвижност, изцяло посветена на едничката цел да избягва баналността на леглото. За да впише цялото упражнение в една камея, торсът на моя обект се вместваше в тясното, едва трийсетина сантиметрово разстояние между леглото и радиатора, докато невидяната слънце задница и аз плувахме над брега на леглото. Дантелите по ръба на корсажа вършеха работата на пяната.

През цялото време не виждах лицето й — по вече описаните причини. Знаех само, че е от Лептис Магна, макар че нямам представа откъде съм го научил. Въпросната сесия беше лишена от звуково оформление, а се съмнявам, че сме разменили и две думи. И да сме, ще е било, преди да осъзная какво става, а думите ще са били на латински: смътно си спомням, че нещо ни пречеше да общуваме. И все пак през цялото време знаех или някак си бях успял предварително да заключа, че в костната структура на лицето й има нещо от Ингрид Тулин. Може би съм го зърнал в миговете, когато дясната й ръка току търсеше топлите извивки на онзи прашен радиатор.

 

 

Когато се събудих на следващата — тоест тази — сутрин, в спалнята ми цареше ужасен студ. Сипкава, отвратителна светлина се стелеше през двата прозореца като прах. Може би прахът наистина е утайката на светлината; най-малкото не трябва да отхвърляме тази вероятност. Мигновено затворих очи, но стаята в Субура беше изчезнала. Единствената следа от нея още личеше в мрака под одеялото, където дневната светлина не можеше да проникне, но и тя нямаше да издържи още дълго. До мен, разтворена по средата, беше твоята книга.

 

 

Несъмнено на теб следва да благодаря за този сън, Флак. Разбира се, протегнатата към радиатора ръка може да съответства на някогашното кривене на вратовете, докато аз или онази моя хубава приятелка се мъчехме да се зърнем в позлатеното огледало. Но се съмнявам — два торса не могат да се смалят до един-единствен крайник; ничие подсъзнание не е толкова пестеливо. Не, според мен ръката по някакъв начин следваше движението на твоя стих, пълната му непредсказуемост и оттам неизбежното разтягане — не, разпъване — на твоя синтаксис при превод. Като резултат почти всеки твой стих носи изненада. Това не е комплимент, а само наблюдение. В нашия занаят триковете са, естествено, de rigueur^[1]. Стандартното съотношение е по едно чудо на куплет. Ако поетът е изключително добър, може да събере и две-три. При теб практически всеки стих е приключение; понякога слагаш по няколко на ред. Разбира се, част от това се дължи на факта, че те чета в превод. Но подозирам, че и на родния ти латински читателите рядко са знаели коя дума ще следва. Все едно ходиш по счупено стъкло или нещо такова: по мисловната — словесната? — версия на счупено стъкло, накуцвайки и подскачайки. Или като онази търсеща радиатора ръка: имаше нещо логаедично^[2] в нейните пориви и отдръпвания. Но пък до мен бяха твоите „Оди“.

Да бяха „Еподи“ или „Беседи“, да не говорим за „Сатири“ или за „Поетическото изкуство“, сигурен съм, че сънят ми щеше да бъде различен. Тоест сигурно би бил също толкова плътски, но далеч не толкова забележителен. Защото само в „Оди“ си готов на метрични рискове, Флак. Всичко останало ти е в двустишия; останалото казва сбогом на асклепиадите и сапфическите строфи и приветства баналните хекзаметри. Останалото не е тръпнещата ръка, а самият радиатор, чиито ритмични извивки не бяха нищо повече от елегически дистихони^[3]. Обърни този радиатор на една страна и той ще прилича на метриката на Вергилий. Или на Проперций. Или на Овидий. Или твоята метрика навсякъде другаде, освен в „Оди“.

Ще заприлича на всяка страница латинска поезия. Ще заприлича на — да използвам омразната ми дума — текст.

 

 

Е, мислех си аз, ами ако наистина беше латинска поезия? Ами ако ръката просто се опитваше да обърне страницата? Ами ако пухтенето ми над това обагрено в сепия тяло се отнасяше просто до усилията ми при четенето на латинска поезия? Макар и само защото още не можех — дори в съня си! — да различа лицето й. Що се отнася до бегло зърнатите черти на Ингрид Тулин, докато жената се силеше да отгърне страницата, най-вероятно бяха свързани с Тони Пъркинс, който играеше в съзнанието ми ролята на Вергилий. Той и Ингрид Тулин имат едни и същи скули; пък и тъкмо Вергилий съм чел най-много от всички. Тъй като той е написал повече стихове от всеки друг. Е, не съм ги броил, но така ми се струва благодарение на „Енеида“. Макар че аз далеч предпочитам неговите „Буколики“ или „Георгики“ пред епоса му.

После ще ви кажа защо. Истината е, че наистина не знам дали първо зърнах онези кафеникави скули и после научих, че обектът ми е от Лептис Магна, или обратно. Защото преди време бях виждал репродукции на онова мозаечно изображение. И знаех, че е от Лептис Магна. Не мога да си спомня защо или къде го бях видял. Може би на корицата на някое руско издание? Или може би на картичка? Въпросът бе, че е от Лептис Магна и че е създадена преди смъртта на Вергилий или малко след нея. Тъй че онова, което съзрях в съня си, беше донякъде позната гледка; усещането беше не толкова на съглеждане, колкото на разпознаване. Въпреки мускула на мишницата и издуващата корсажа гръд.

Или пък точно заради тях: на латински поезията е в женски род. Това е полезно за алегорията, а което е добро за алегорията, е добро и за подсъзнанието. А ако обектът на моите чувства представляваше — или по-скоро предлежаваше — някаква латинска поезия, високите й скули като нищо можеха да напомнят на Вергилий, независимо от собствените му сексуални предпочитания, макар и само защото тялото в съня ми беше от Лептис Магна. Първо, защото Лептис Магна е в руини, а всяко креватно занимание напомня руина с всичките си чаршафи, възглавници и прострени във всички посоки крайници. Второ, защото самото име „Лептис Магна“ винаги ми се е струвало женско, също като латинската поезия, да не говорим за предполагаемото му значение. А именно „голямо жертвоприношение“. Въпреки че латинският ми е ужасен. Но все пак какво е латинската поезия, ако не голямо жертвоприношение? Макар че моят прочит, както несъмнено ще забележите, само го разваля. Е, затова и сънувах този сън.

 

 

Да не навлизаме в мътни води, Флак; да не се захващаме с въпроса дали сънищата могат да бъдат взаимни. Мога само да се надявам, че ти поне няма да се разправяш така с моите драсканици, ако някога ти се случи да се запознаеш с тях. Няма да тъчеш каламбури за перото и пениса, нали? А защо да не се запознаеш с моите писания извън настоящото писмо? Взаимност-невзаимност, не виждам причина ти, както си почнал да се месиш в сънищата ми, да не направиш следващата стъпка и да не се намесиш в действителността ми.

Не че и без това не го правиш; ако не друго, то писмото ми го доказва. Но и инак знаеш, че в известен смисъл и преди съм ти писал. Всичко написано от мен е адресирано към вас: лично към теб и към останалите. Защото когато човек пише стихове, той не се обръща първо към съвременниците си, още по-малко към потомството, а по-скоро към предците си. Тези, които са му дали езика, които са му дали формите. Всъщност ти знаеш това по-добре от мен. Кой е писал тези асклепиадови и сапфически строфи, хекзаметрите, алкеевите епиграми, кой е техният адресат? Цезар? Меценат? Руф? Варий? Разните му там Лидии и Гликери? Много им е пукало на тях за трохеите и дактилите! От друга страна, и в мен не си се целил. Не, ти си се обръщал към Асклепиад, към Алкей и Сафо, към самия Омир. Искал си преди всичко те да те оценят. Защото къде е Цезар? Очевидно или си седи в двореца, или е отишъл да сразява скитите. А Меценат си е на вилата. Също като Руф и Варий. Лидия е с клиент, а Гликера е извън града. Докато любимите ти гърци са си тук, в главата ти, тъй като несъмнено си ги знаел наизуст. Те са били най-добрата ти публика, защото си можел да ги извикаш, когато поискаш. Най-вече тях си се мъчил да впечатлиш. Какво от това, че езикът им бил друг? Всъщност е било много по-лесно да ги смаеш на латински; на гръцки би ти липсвала географската дължина на майчиния език. А те ти отвръщали. Казвали ти: да, наистина успя да ни смаеш. Затова стиховете ти са огънати от анжамбмани и определения, затова доводите ти са винаги толкова непредсказуеми. Затова съветваш сломения от скръб свой приятел да слави победите на Цезар.

Щом ти можеш да постъпваш така с тях, защо и аз да не правя същото с теб? Поне езиковата разлика я има, едно от условията е изпълнено. По един или друг начин аз откликвам на теб, особено когато използвам тристъпен ямб. А сега ти пиша и писмо. Кой знае, може дори да те извикам тук, накрая можеш да се материализираш дори повече, отколкото в стиховете ми. Доколкото ми е известно, абракадабрите на дактила умеят да викат духове по-добре от всеки друг сеанс. В нашата професия това се нарича пастиш. Щом ритъмът на някой класик проникне в организма ти, духът му също влиза с него. А ти си класик, нали така, Флак, и то не само по един — сам по себе си достатъчно сложен — начин.

А в крайна сметка с кого другиго да поговори човек, особено ако е мизантроп по природа. Самотата, а не суетата е причина да се надявам по някакви отвъдни пътища да се запознаеш с моите ямби и трохеи. И по-странни неща са ставали, а перото ми е допринасяло с каквото може. Разбира се, бих предпочел да говоря с Назон или с Проперций, но ти си ми по-близък откъм метрика. Те са се придържали към елегическите дистихони и хекзаметрите, а тях аз рядко ги използвам. Тъй че оставаме аз и ти, колкото и самонадеяно да звучи това за всички. Но не и за теб. „Има всеки литератор/ свой другар въображаем“ — твърди Одън. Защо аз да правя изключение?

Най-малкото мога да си седна пред огледалото и да му говоря. Това е почти същото, макар да се съмнявам, че си приличал на мен. Но когато става въпрос за човешката външност, природата няма кой знае какъв избор. С какво разполага тя? Чифт очи, уста, нос и овал. При цялото им разнообразие за две хиляди години природата неминуемо ще започне да се повтаря. Дори някой бог би изпаднал в тавтология. Тъй че защо да не твърдя, че лицето в огледалото е твоето, че ти си аз. Кой и как може да провери верността на думите ми? Като стана въпрос за викане на духове, това може да свърши работа. Но боя се, че стигнах твърде далеч: никога не бих си написал сам писмо. Дори наистина да бях твой двойник. Така че стой си без лице, Флак, стой си непризован. Така можеш да издържиш още две хилядолетия. Иначе всеки път, когато съм с жена, тя може да реши, че си има работа с Хораций. Е, в известен смисъл си е така, насън или не. Времето никъде не рухва тъй лесно, както в ума ни. Затова толкова обичаме да мислим за историята, нали? Ако съм прав за ограничения избор на природата, то историята все едно ни обгражда с огледала като в някой бордей.

 

 

Две хиляди години — какво? И кой ги отброява, Флак? Явно не ги брои по законите на метриката. Тетраметрите са си тетраметри, все едно къде и кога. Все едно дали на гръцки, латински, руски или английски. Същото се отнася за дактилите и анапестите. И прочее. Тъй че как така две хиляди години? Когато става въпрос за рухването на времето, боя се, че нашият занаят зарязва историята и замирисва доста остро на география. Общото между Евтерпа и Урания е, че и двете са по-големи от Клио. Ти увещаваш твоя Руф Валгий да разсее продължителната си скръб, като му описваш вълните на Mare Caspium^[4], дори те, пишеш ти, не остават вечно бурни. Това значи, че си знаел за това mare още преди две хиляди години — сигурно от някой гръцки автор, тъй като твоите хора не размахвали пера толкова надалеч. Предполагам, че с това въпросното mare за пръв път те е привлякло като римски поет. Екзотично име, при това намиращо се на самия край на Римската империя, ако не и въобще на познатия свят. Освен това е гръцко (всъщност персийско, но ти си можел да попаднеш на него само на гръцки). Най-важното свойство на „Caspium“ обаче е дактилният му размер. Затова стои в края на втория стих, където се установява стъпката на всяко стихотворение. А ти тешиш Руф с асклепиадова строфа.

Докато аз — аз един-два пъти съм прекосявал това Каспийско море. Когато бях на осемнайсет-деветнайсет, а може би на двайсет години. Когато — изкушавам се да кажа — ти си бил в Атина и си учил гръцки. В онези дни разстоянието между Каспийско море и Гърция (да не говорим за Рим) беше дори по-голямо, отколкото преди две хиляди години; беше направо непреодолимо. Затова и не се срещнахме. Самото mare беше гладко и искрящо, особено по западните си брегове. Благодарение не толкова на благоприятната близост до цивилизацията, колкото на честите петролни петна, които ежегодно се разливаха по тези краища. (Бих използвал английската поговорка „да лееш масло над бурни води“, но се боя, че няма да ме разбереш.) Лежах проснат по гръб на горната палуба на мръсен параход, гладен и безпаричен, но въпреки това щастлив, защото се чувствах част от географията. Пътуването с кораб винаги създава това усещане. Ако по онова време бях чел обръщението ти към Руф, щях да се чувствам и част от поезията. Да се движа към дактила вместо към прорязания хоризонт.

 

 

Но по онова време не си падах бог знае колко по четенето. Тогава работех в Азия: алпинизъм и ориентиране в пустинята. Всъщност правех проучвания за уранови залежи. Ти не знаеш какво е това и аз няма да те отегчавам с обяснения. Макар „uranium“ също да е в дактил. Какво е усещането да научиш дума, която не можеш да използваш? Особено — в твоя случай — когато думата е гръцка? Предполагам ужасно; също както се мъча аз с твоя латински. Сигурно, ако умеех да си служа уверено с него, щях да успея да призова духа ти. А може би не: за теб щях да стана просто някакъв си латински автор, а това си е чиста рецепта за хиатус.

Във всеки случай по онова време не бях чел никого от вас, освен — ако не ме лъже паметта — Вергилий, тоест неговата епика. Спомням си, че не ме беше впечатлила особено, отчасти защото на фона на планината и пустинята малко неща ми звучаха смислено; най-вече защото епосът твърде силно намирисваше на поръчков. В онези дни ноздрите ми бяха станали доста чувствителни към тези миризми. Освен това просто не разбирах деветдесет и девет процента от неговите exempla^[5], които ми се пречкаха твърде често. Е, какво може да се очаква от един осемнайсетгодишен хипербореец? Сега съм по-наясно с тези неща, но пък цял живот съм се упражнявал. Общо взето, ми се струва, че всички малко сте се престаравали с препратките; много често стоят като пълнеж. Макар че в звуково отношение те — и особено гръцките — правят чудеса за текстурата на стиха.

 

 

От всичко в „Енеида“ най-силно ме разтърси ретроспективното пророчество на Анхиз, когато старецът предсказва онова, което вече се е случило. Помислих си, че тук твоят приятел е отишъл твърде далеч. Нямам нищо против измамата, но мъртвите имат право на повече въображение. Те би трябвало да знаят нещо повече от родословното дърво на Август; все пак те не са оракули. Бива ли така да се хаби слисващата, зашеметяваща идея, че след смъртта си душите придобиват втора телесност и пият от река Лета, за да се прочистят от старите си спомени! Да ги принизиш дотам да прокарват пътя за властването на настоящия господар! Ами че те можеха да станат християни, Велики Карловци, Дидровци, комунисти, Хегеловци, биха могли да се превърнат в нас! В тези, които ще дойдат след тях, мелези и мутанти в не едно отношение! Ето това би било истинско пророчество, истински полет на въображението. Вместо това той ми вади официалните регистри и ги пробутва като горещи новини. Като начало мъртвите са неподвластни на причинно-следствените връзки. Достъпното им знание е знание за времето — за цялото време. Поне толкова можеше да научи от Лукреций; нали твоят приятел е бил учен човек. Нещо повече, притежавал е страхотен метафизичен инстинкт, истински нюх за духовната обшивка на нещата: неговите души са далеч по-безплътни от тези на Данте. Истински manes^[6]: газообразни и неосезаеми. Човек се изкушава да каже, че неговата схоластика е едва ли не средновековна. Но това би било принизяване. Защото в метафизично отношение бъдещето ви се оказа с далеч по-бедно въображение от гръцкото ви минало. Защото какво е вечният живот за душата в сравнение с втората телесност? За какво й е Раят след питагорейското обещание за друго тяло? Чиста безработица. И все пак, каквито и да са били източниците му — Питагор, Платоновият „Федър“ или собственото му въображение, — той ги захвърля заради родословното дърво на Цезар.

Е, епосът си е негов; има правото да го реди както си иска. Но честно казано, на мен ми се струва непростимо. Такива пропуски на въображението са проправили пътя на монотеизма. Предполагам, че винаги е по-лесно да обозреш един, отколкото мнозина; а след гигантската гръцка и домашно приготвена яхния от богове и герои подобен копнеж по нещо по-обозримо и по-свързано е бил практически неизбежен. С други думи, при все експанзивните си жестове твоят приятел, скъпи ми Флак, е примирал за метафизична сигурност. А това, боя се, е пълен абсурд; може би най-привлекателната черта на политеизма е пълната нетърпимост към подобни стремежи. Но вероятно при вас е станало твърде пренаселено, за да можете да си позволите каквато и да била несигурност. Затова твоят приятел залага всичко, метафизика и какво ли не още, на любимия си Цезар. Види се, гражданските войни правят чудеса за духовната ориентация на човека.

 

 

Но няма смисъл да ти говоря такива неща. Всички вие сте обичали Август, нали? Дори и Назон, макар той да изпитва по-голямо любопитство към емоционалните владения на Цезар — както обикновено, извън всякакви подозрения, — отколкото към териториалните му завоевания. Но пък за разлика от твоя приятел Назон си е падал малко женкар. И това също замъглява чертите му и ме кара да се мятам между Пол Нюман и Джеймс Мейсън. Женкарят е обикновен човек; което не означава, че заслужава повече доверие от педофила. И все пак неговият разказ за случилото се между Еней и Дидона звучи по-убедително от този на твоя приятел. Назоновата Дидона твърди, че Еней изоставя нея и Картаген толкова набързо — спомнете си, че се задава буря, а на Еней му е писнало от турбуленции през седемте години люшкане по вълните, — не защото слуша зова на небесната си майка, а защото Дидона е бременна от него. И тя се самоубива заради опетнената си репутация. Нали все пак е царица. Назон кара Дидона да се усъмни дали Венера наистина е майка на Еней, защото тя е богиня на любовта, а отпътуването е странен (макар и не безпрецедентен) начин да изразиш подобно чувство. Несъмнено тук Назон успява да изиграе приятеля ти. Рисуваният от него образ на Еней не е никак ласкателен, а като знаем, че легендата за троянския произход на Рим е официално възприета още от трети век пр.н.е., той си е направо антипатриотичен. Също така няма съмнение, че Вергилий никога не е чел Назоновите „Послания на героини“; инак по-лесно бих му простил отношението към Дидона на онзи свят. Та той просто я отпраща заедно с бившия й съпруг Сихей в някакво забутано кътче на Елисейските полета, където двамата си прощават и се утешават взаимно. Двойка пенсионери в старчески дом. Колкото да не се пречкат в краката на нашия герой. Да му спестят агонията и да му дарят пророчество. Защото така е по-четивно. Във всеки случай няма втора телесност за Дидонината душа.

 

 

Ще възразиш, че прилагам критерии, градени две хилядолетия. Добър приятел си ти, Флак, но това са глупости. Съдя го по собствените му критерии, по-видими впрочем в „Буколики“ и „Георгики“, отколкото в „Енеида“. Не се правете на невинни: всички вие сте имали седем века поезия зад гърба си. Пет на гръцки и два на родния ви латински. Спомни си Еврипид, спомни си неговата „Алкестида“; скандалът на цар Адмет с родителите му насред сватбената сцена надминава всичко написано от Достоевски (макар че ти едва ли ще усетиш препратката). Искам да кажа, че надминава всеки психологически роман. Е, нещо, в което ние хиперборейците преди сто години бяхме много добри. Нали разбираш, много си падаме по агонията. Виж, пророчествата са друго нещо. Което ще рече, че две хиляди години не са отишли напразно.

Не, критериите са си негови, от „Георгики“. Основани на Лукреций и на Хезиод. В нашия занаят, Флак, големи тайни няма. Само малки и гузни. В това, трябва да добавя, се крие прелестта им. А малката, гузна тайна на „Георгики“ е, че техният автор — за разлика от Лукреций или Хезиод — няма водеща философия. Най-малкото не е нито атомист, нито епикуреец. В най-добрия случай сигурно се е надявал, че съвкупността от всичките му стихове ще представлява нещо като светоглед, ако изобщо се е вълнувал от този въпрос. Защото той е бил като сюнгер, при това меланхоличен сюнгер. За него най-добрият (ако не и единствен) начин да разбере света е бил да изброи всичко, което се съдържа в него; и ако е пропуснал нещо в „Буколики“ или „Георгики“, със сигурност го е наваксал в епоса си. Той наистина е епически поет; епически реалист, ако щеш, тъй като, изразена числено, реалността е доста епическа. Общото въздействие на неговото творчество върху разсъдъка ми винаги е било усещането, че този човек е описал света педантично точка по точка. Все едно дали говори за почви или планети, за души или дъбрави, за съдбата или за своите съвременници, близките му планове ослепяват и обвързват; но същото правят и самите неща, нали така, скъпи ми Флак? Не, твоят приятел не е атомист, не е епикуреец, не е и стоик. Ако е вярвал в някакъв принцип, това е възраждането на живота, а пчелите в неговите „Георгики“ не са по-добри от очакващите втора телесност души в „Енеида“.

А може пък да са по-добри, и то не защото не бръмчат „Цезар, Цезар“, а заради отстранения тон на „Буколики“. Може би някогашните дни на скитане из планините и пустините на Централна Азия правят тази тоналност особено привлекателна за мен. Навремето тъкмо без личността на заобикалящия ме пейзаж се запечатваше най-силно в мозъчната ми кора. Сега, един живот по-късно, отдавам този вкус към монотонното на човешката перспектива. Във всеки случай и зад двете версии се крие намекът, че отстранението е крайният продукт на множество страстни привързаности. Или пък модното предпочитание към неутралния глас, тъй типично за дидактичните жанрове по твое време. Или пък и двете, което е още по-вероятно. А дори ако безличното жужене на „Георгики“ е само лукрециански пастиш — както силно подозирам, — пак ми се струва привлекателно. Заради скритата си обективност и явното си сходство с монотонния грохот на дни и години; със звука на отминаващото време. Самото отсъствие на фабула, отсъствието на персонажи в „Георгики“ показва как гледа времето на всяка екзистенциална ситуация. Дори си спомням как тогава мислех, че ако времето имаше перо и му хрумнеше да пише стихотворение, стиховете му щяха да са пълни с листа, трева, земя, вятър, овце, коне, дървета, крави и пчели. Но не и с нас. Най-много с душите ни.

Така че критериите наистина са си негови. А епосът му, при всичките си прелести или тъкмо заради тях, не отговаря на тези критерии. Той чисто и просто си е разказвал история. А историите винаги включват и нас. Тоест онези, които времето отхвърля. На всичкото отгоре историята не е била и негова. Не, „Георгики“ ги предпочитам ката ден. Или ката нощ, като знам настоящите си читателски навици. Макар че трябва да призная, че дори в онези отминали дни, когато слабините ми бяха далеч по-енергични, хекзаметърът оставяше сънищата ми сухи и безинтересни. Явно еолийските песни са далеч по-мощни.

 

 

Две хиляди години това, две хиляди години онова! Само си представи какво щеше да стане, Флак, ако снощи имах компания! Представи си… ъъъ… превода на този сън в реалността. Е, сигурно половината човечество е заченато по този начин, нали така? Не си ли ти поне отчасти отговорен? Къде отиват тогава онези две хиляди години; и не трябва ли да кръстя отрочето Хораций? Така че смятай това писмо за мръсен чаршаф, ако не и за свое собствено незаконородено дете.

По същата логика смятай тази част на света, от която ти пиша, за провинция на Рах Romana^[7]. Какво значение имат океаните и разстоянията! Тук разполагаме с всевъзможни летящи измишльотини за тяхното преодоляване, да не говорим, че освен това сме република, основана на принципа „пръв между равни“. А тетраметрите, както казах, все са си тетраметри. Дори и само те могат да пребродят всяко хилядолетие, да не говорим за разстоянията или подсъзнанията. Живея тук вече двайсет и втора година и не съм забелязал никаква разлика. Най-вероятно тук и ще си умра. Затова помни ми думата: тетраметрите са си тетраметри, триметрите са си триметри. И така нататък.

Разбира се, тъкмо такава летяща измишльотина ме докара тук преди двайсет и две години от Хиперборея, макар че лесно бих могъл да припиша полета на рими и на стъпки. Само че последните още повече биха направили Хиперборея още по-далечна, също както постъпва твоето дактилно Каспийско море с реалните размери на Рах Romana. Разните му там механизми — особено летящите — само отлагат неизбежното; печелиш време, но времето не може вечно да залъгва пространството; накрая пространството винаги го застига. Какво са годините в крайна сметка? Какво могат да измерят те, освен повяхването на епидермиса, линеенето на мисълта? И все пак онзи ден аз седях в едно кафене с мой съотечественик хипербореец и както си бъбрехме за старото ни градче до устието, изведнъж ми хрумна, че ако преди двайсет и две години бях хвърлил парче дърво в това устие, ветровете и теченията вече щяха да са го довели тук, за да види колко съм остарял. Ето как пространството застига времето, скъпи ми Флак; ето как човек наистина напуска Хиперборея.

 

 

Или: как се разширява Рах Romana. Ако трябва, и чрез сънища. Които, като се замисля, са още една — може би последната — форма на възраждане на живота, особено ако си нямаш гостенка. Освен това не ти натрапват Цезар и в това отношение превъзхождат дори пчелите. Макар че, както казах, няма смисъл да ти говоря така, тъй като чувствата ти към него не са били по-различни от тези на Вергилий. Нито пък средствата, с които си ги изразявал. И ти също предписваш августейша слава наместо човешка скръб, товарейки с тази задача не — трябва да ти призная — бездейните души, а географията и митологията. Колкото и да е похвално това, то подсказва, че Август или ги притежава и двете, или е спонсориран от тях. Ах, скъпи ми Флак, със същия успех можеше да ползваш хекзаметър. Асклепиадовите строфи са твърде хубави за тази материя, твърде лирични. Да, прав си: за снобизма няма по-благодатна почва от тиранията.

Е, аз сигурно съм алергичен към тези неща. Ако не те укорявам по-злостно, то е само защото не съм ти съвременник: от друга страна, почти съм като теб. Писал съм в твоята метрика и особено в този размер. Това ме кара да оценя как „Caspium“, „Niphaten“ и „Gelonos“^[8] в края на стиховете ти разширяват империята. Същото правят и „Aquilonibus“ и „Vespero“^[9], само че нагоре. Моите теми, разбира се, са по-скромни; освен това аз ползвах рими. Единственият начин да се слея с теб е да повторя всичките ти строфически форми на този език или на родния си хиперборейски. Или да те преведа на някой от тях. Впрочем подобно упражнение не е немислимо — за разлика от Овидиевите хекзаметри и елегически дистихони например. Все пак твоите „Събрани съчинения“ не са чак толкова дебела книга, а самите „Оди“ съдържат само деветдесет и пет стихотворения с различна дължина. Но все пак се страхувам, че съм твърде остарял и за нови, и за стари номера; да се бях сетил по-рано. Обречени сме да останем разделени, в най-добрия случай можем да разчитаме на кореспондентска дружба. Боя се, не за дълго, но все пак се надявам от време на време да се доближавам до теб. Дори и ако все оставам твърде далеч, за да различа чертите ти. С други думи, аз съм обречен на сънищата си; но такава съдба ми е по сърце.

 

 

Защото въпросното тяло е толкова странно. Най-голямото му предимство, Флак, е пълното отсъствие на онзи егоцентризъм, така често разяждал следовниците му, а смея да кажа — и гърците. То рядко използва първото лице на единственото число — макар че това донякъде е въпрос на граматика. В един език с толкова спрежения е трудно да се съсредоточиш върху собствената си участ. Макар че Катул е успял; затова всички толкова го обичат. Но сред вас четиримата, дори и при Проперций, това е изключено. Най-вече при твоя приятел, както е свикнал да разглежда човека и природата sui generis^[10]. И най-вече при Назон; като знаем какви са му темите, сигурно това е настроило романтиците срещу него. И все пак, предвид развитото у мен (след снощната среща) собственическо чувство, това много ми допада. Като се замисля, липсата на егоцентризъм може да се окаже най-добрата ми защита.

 

 

И то си е така — във всеки случай поне по мое време. Като се замисля, Флак, от вас четиримата ти си най-големият егоцентрик. Тоест най-осезаемият. Но и това не е толкова въпрос на местоимения, а на отчетливостта на метриката ти. Изпъкващи сред разлетите хекзаметри на другите, твоите стихове внушават някаква уникална чувствителност, характер, който може да бъде съден — докато другите си остават мъгляви. Нещо като солово изпълнение и хор. Може би са търсели хекзаметричното жужене именно от скромност, за камуфлаж. Или просто са искали да играят по правилата. А хекзаметърът е бил стандартната мрежа за тази игра; иначе казано, нейната теракота. Разбира се, твоите еолийски песни не те правят мошеник; но все пак те демонстрират, а не прикриват индивидуалността. Затова през следващите две хиляди години практически всички, дори романтиците, толкова си падат по теб. А това, естествено, ме дразни — тоест дразни собственическото ми чувство. В известен смисъл ти си незагорялата част на моето тяло, моят личен мрамор.

А с времето все повече и повече избледняваш: ставаш все по-личен и все по-желан. Загатваш, че можеш да бъдеш егоцентрик и все пак да се справяш с Цезар; това е само въпрос на равновесие. Музика за толкова уши! Ами ако прословутата ти уравновесеност се дължи просто на флегматичния ти темперамент, който лесно минава за мъдра душевност? Да кажем, като меланхолията на Вергилий. Но не и като холеричните пристъпи на Проперций. И определено не като сангвиничните начинания на Назон. Ето човек, който не е проправил и сантиметър от пътя на монотеизма. Ето човек, комуто не са достигали уравновесеност и систематичност, да не говорим за мъдрости и философии. Неговото въображение не било спъвано нито от собствените му прозрения, нито от някаква доктрина. Само от хекзаметъра или още по-добре — от елегийните двустишия.

Е, по един или друг начин той ме е научил практически на всичко, включително разтълкуването на сънища. Което започва с тълкуването на реалността. До Назон човек като виенския доктор — нищо, че не си чувал за него — звучи доста елементарно, като детска игра. Не се обиждай, но същото се отнася и за теб. И за Вергилий. Грубо казано, Назон твърди, че в този свят всяко нещо е друго. Тоест в крайна сметка реалността е една голяма риторична фигура и ако имаш късмет, ще се окаже само полифотон или хиазъм. С него човек се превръща в предмет и обратно, следвайки вътрешната логика на граматиката, както на главните изречения им поникват подчинени. При Назон смисълът е форма, Флак, и/или обратно, а източник на всичко е мастилницата. Докато в нея има и капчица тъмна течност, той няма да спре — иначе казано, светът няма да свърши. Малко прилича на „В началото бе Слово“, а? Е, не и за теб. За него обаче тази фраза не би казала нищо ново; той би добавил, че слово ще има и в края. Дай му каквото ти хрумне и той ще го разшири — или ще го обърне наопаки, което също си е вид разширение. За него езикът е бил божия благодат; или по-точно граматиката. Още по-точно казано, за него светът бил езикът; едно нещо било друго, а кое е по-реалното не се знаело. Във всеки случай, ако едното било осезаемо, същото се отнасяло и за другото. Често в един и същ стих, особено ако той бил хекзаметър: там има голяма цезура. Ако не стане в същия — в следващия; особено в елегичните двустишия. Защото за него стихотворните размери също били божия благодат.

Назон пръв би потвърдил това, Флак, а също и ти. Нали знаеш, че в „Скръбни елегии“ той си припомня как насред бурята, застигнала отвеждащия го в изгнание кораб (горе-долу към моите ширини, към бреговете на Хиперборея), се уловил да съчинява стихове? Естествено, че няма как да помниш. Това е шестнайсет години след смъртта ти. От друга страна, къде ще си по-добре информиран, отколкото на онзи свят? Значи не трябва да се притеснявам толкова за препратките си; ти прекрасно разбираш за какво става въпрос. А стъпките са си стъпки, особено в отвъдното. Ямбовете и дактилите са вечни, също като звездите и ивиците. По-точно не вечни, а безвременни. Да не говорим, че са безпространствени. Нищо чудно, че накрая взел да пише на местния диалект. След като разполагал с гласни и съгласни, можел да продължава, независимо дали се намирал в Pax Romana или не. В крайна сметка какво е чуждият език, ако не поредното синонимно гнездо. Освен това моите мили гелони си нямали писменост. А и да имали, какво по-естествено за него, гения на метаморфозата, от това да мутира към чужда азбука?

И така, ако щеш, може да се разширява Рах Romana. Само че това никога не се е случило. Той никога не се е потапял в нашите генетични води. Стигали му лингвистичните: две хиляди години минали, преди да нагази в кирилицата. Но и животът без азбука си има своите предимства! Чисто оралното съществуване може да бъде доста наситено. Всъщност, що се отнася до ecriture, Флак, моите номади никак не бързали. Само уседналите пописват; само тези, които няма къде да ходят. Затова цивилизациите така процъфтяват по островите, Флак: да вземем например твоите гърци. Или в градовете. Какво е градът, ако не остров насред пространството? Е, ако наистина е нагазил в тамошния диалект, както твърди, не е било от необходимост, нито за да се докара на местното население, а поради всеядната природа на стиховете: те отварят уста да лапнат всичко. Поне хекзаметърът го прави; неслучайно е толкова разтегнат. Елегическите дистихони — още повече.

 

 

Дългите писма са нежелани навсякъде, Флак, включително и в отвъдното. Вече сигурно ти е писнало и си спрял да четеш. Че как иначе, след като очерням приятеля ти и хваля Овидий практически за твоя сметка. Аз обаче продължавам, защото, както казах, на кого другиго да говоря? Дори да предположим, че питагорейската фантазия за втората телесност на добродетелните души е истина, Одън е мъртъв, а хилядолетието изтича само след четири години, така че квотата ти сто на сто е изчерпана. Така че трябва да се върна към оригиналния ти вариант дори — както подозирам — вече да си спрял да четеш. В нашия занаят се смята за нормално да говориш на вакуума. Затова не можеш да ме смаеш със своето отсъствие, както и аз няма да те впечатля с постоянството си.

Освен това имам лична изгода — както впрочем и ти. Онзи сън, който някога е бил твоя действителност. Тълкувайки го, получаваме две придобивки за цената на една. И в това е цялата същност на Назон. За него всяко нещо е друго; за него, бих казал аз, А е Б. За него тялото — особено женското — може да се превърне във — не, винаги си е било — камък, река, птица, дърво, звук или звезда. И познай защо? Защото, да кажем, бягащо момиче с пуснати коси в профил прилича на река? Или заспало на канапето — на камък? Или — с вдигнати ръце — на дърво или птица? Или, изгубвайки се от погледа, то се намира теоретично навсякъде, също като звука? Защото е тържествуващо или далечно като звезда? Едва ли. Това върши работа за прилично сравнение, а целта на Назон не са дори метафорите. Неговият дивеч е митологията, а уловът му е метаморфозата. Когато една и съща материя приема различна форма. Най-важното е тъждествеността на материята. А за разлика от вас другите той е успял да схване простата истина, че всички се състоим от същата материя, от която е направен светът. Защото сме от този свят. Затова всички съдържаме вода, кварц, водород, влакна и така нататък, само че в различни пропорции. А пропорциите могат да бъдат размесени. В това момиче те вече са. Чудо голямо, че станала дърво. Просто малко разклащане на клетъчната й смес. Впрочем при човешкия род тенденцията е промяна от одушевеното към неодушевеното. Като знаеш къде се намираш, сигурно се досещаш какво имам предвид.

 

 

Следователно нищо чудно, че един корпус латинска поезия — от Златния век на латинската поезия — снощи стана обект на моите неспирни въжделения. Е, можеш да го сметнеш за последно издихание на общата ви питагорейска квота. А твоята част потъва последна, защото е най-малко натоварена с хекзаметри. Нека припишем пъргавината, с която онова тяло се мъчеше да избегне баналността на леглото, на факта, че те четох в превод. Защото съм свикнал с римите, а хекзаметърът не търпи рими. А ти, който стигаш най-близко до римата в своите еолийски песни, все пак клониш към хекзаметъра: нали търсеше онзи радиатор, нали искаше да скриеш торса си. А при все енергичните ми занимания (нали цял живот съм те чел) сънят ми така и не стана мокър — не защото съм на петдесет и четири, а именно защото си безримен. На това се дължи и теракотеният блясък на онова тяло от Златния век, а също и отсъствието на любимото ти огледало, да не говорим за позлатената му рамка.

И знаеш ли защо ги нямаше? Защото аз, както казах, съм навикнал на рими. Римата, скъпи ми Флак, сама по себе си е метаморфоза, а метаморфозата не е огледало. Римата означава едно нещо да се превърне в друго, без да променя своята материя: звука. Поне що се отнася до езика. Тя е есенцията на Назоновия подход, негов дестилат, ако щеш. Естествено, той стига застрашително близко до самия себе си в онази сцена с Нарцис и Ехо. Честно казано, дори по-близо от теб, който го превъзхождаш в метрично отношение. Казвам „застрашително“, защото ако беше отишъл докрай, щеше да ни остави без работа за следващите две хиляди години. Слава богу, че инерцията на хекзаметъра го е удържала, особено в тази сцена; слава богу, че самият мит е настоявал зрението и слухът да си стоят отделени. Защото тъкмо това правим през последните две хиляди години: ашладисваме едното с другото, сливаме неговото проникновение с твоята метрика. Истинска златна мина, Флак, сериозна професия, а никое огледало не може да отрази цял живот четене.

 

 

Във всеки случай това трябва да обясни поне половината от въпросното тяло и неговите усилия да избяга от мен. Може би, ако латинският ми беше по-сносен, този сън изобщо не би ме навестил. Е, явно след определена възраст човек трябва да е благодарен за невежеството си. Защото размерите са си размери, Флак, а анатомията си е анатомия. Човек може да претендира, че притежава цялото тяло, макар горната му част да е втъкната между дюшека и радиатора: стига тази част да принадлежи на Вергилий или на Проперций. Тя е все така загоряла, все така теракотова, защото е все така хекзаметрична и пентаметрична. Можем дори да заключим, че не е било сън, тъй като мозъкът не може да сънува самия себе си: най-вероятно е било реалност, понеже бе тавтология.

Простото наличие на думата „сън“ още не значи, че реалността има алтернатива. Сънят, Флак, в най-добрия случай е мимолетна метаморфоза: далеч по-нетрайна от тази на римата. Затова тук не ползвам рими — не защото ти не би оценил усилията ми. Предполагам, че отвъдният свят е царство на полиглоти. А ако изобщо съм седнал да пиша, то е, защото тълкуването на сънищата — особено на еротичните — представлява четене в строгия смисъл на думата. Следователно то е дълбоко антиметаморфично, защото е разплитане на тъкан — нишка по нишка, ред по ред. Най-издайнически са повторенията му: то иска знак за равенство между четенето и самия еротичен акт. А този акт е еротичен, защото съдържа повторения. Обръщане на страници; ето какво е той; и ето какво правиш или следва да правиш сега, Флак. Е, това е начин да те призова, нали? Защото повторението, видиш ли, е отличителна черта на реалността.

 

 

Някой ден, когато попадна в твоето кътче от отвъдното, моята газообразна персона ще попита твоята газообразна персона дали е чела това писмо. И ако твоята газообразна персона отвърне отрицателно, моята няма да се обиди. Напротив, ще се възрадва на това доказателство, че реалността продължава и в царството на сенките. Защото ти никога не си ме чел. В този смисъл ще си като много от живите, които не са чели нито един от нас. Ето такива неща съставляват реалността.

Но ако твоята газообразна персона отвърне с „да“, моята газообразна персона няма да се притесни, че може да те е обидила с писмото си и особено с по-циничните му пасажи. Като римски поет ти пръв ще оцениш подхода ми, вдъхновен от един език, в който „поезия“ е в женски род. А що се отнася до „тялото“, какво да очакваш от един мъж, при това хипербореец, при това в студена февруарска нощ. Дори няма смисъл да ти напомням, че беше само сън. Ами нали в сравнение със смъртта сънят е реалност.

Значи може страхотно да си допаднем. Що се отнася до езиковия въпрос, както казах, отвъдното царство е най-вероятно многоезично или надезично. Освен това, след като наскоро си използвал питагорейската си квота в тялото на Одън, може още да помниш малко английски. Сигурно по това ще те позная. Макар че той е далеч по-велик поет от теб, разбира се. Но нали затова искаше да се въплътиш в него при последното си гостуване в реалността.

В най-лошия случай ще си общуваме със стихотворни стъпки. Аз мога лесно да тактувам първата асклепиадова строфа с всичките й дактили. И с втората се справям, да не говорим за сапфическите. Това може да свърши работа; ще бъдем като затворници в съседни килии. Все пак стихотворните стъпки са си стихотворни стъпки дори в отвъдното, защото са времеви единици. Затова вероятно са дори по-познати из Елисейските полета, отколкото в дебелоглавия свят там горе. Затова употребата им прилича повече на общуване с теб и подобните ти, отколкото с реалността.

И, естествено, бих искал да ме представиш на Назон. Защото аз не бих го разпознал на вид, тъй като той никога не е приемал чуждо тяло. Предполагам, че неговите елегически дистихони и хекзаметрите му са му попречили. През последните две хиляди години все по-малко и по-малко хора са пробвали перото си в тях. Е, да, отново Одън. Но дори и той е разделял хекзаметъра на два триметъра. Затова и не мечтая да побъбря с Назон. Искам само да го зърна. Дори сред душите той би бил рядка птица.

Няма да ти губя времето с останалите. Дори не и с Вергилий: бих казал, че той се е връщал в реалността под не една и две форми. Нито с Тибул, Гал, Варон и другите — вашият Златен век е бил доста многолюден, но Елисейските полета не са място за запознанства, пък и аз няма да съм там като турист. Що се отнася до Проперций, мисля, че и сам ще го намеря. Сигурно ще го открия лесно: вероятно се чувства добре между всички тези manes, в чието съществуване така е вярвал приживе.

Не, вие двамата ми стигате. Да запазиш вкуса си в отвъдното означава да разшириш реалността на територията на сенките. Надявам се да успея, поне отначало. Ах, Флак! Реалността, също като Pax Romana, все иска да се разширява. Затова и сънува; затова и стиска оръжието до последното си из дихание.

Бележки

[1] Задължителни (фр.). — Б.пр. ↑

[2] При логаедическия стихотворен размер стъпката от три музикални единици (мори) се съчетава със стъпка от четири единици, както е в одите на Хораций. — Б.пр. ↑

[3] Съчетание между хекзаметър и пентаметър. — Б.пр. ↑

[4] Каспийско море (лат.). — Б.пр. ↑

[5] В случая — препратки, алюзии (лат.). — Б.р. ↑

[6] Мани (лат.) — римски духове на умрели, духове от задгробния свят. — Б.р. ↑

[7] Римската империя (лат.). — Б.пр. ↑

[8] Каспийско море и планината Нифат в Армения се споменават в ІХ, а скитското племе гелони — в ХХ ода от Втора книга на „Оди“ от Хораций. — Б.р. ↑

[9] Аквилон (гр. Борей) — северен вятър; Веспер — Вечерницата (Венера); Запад (поет.). — Б.р. ↑

[10] Своеобразно (лат.). — Б.р. ↑