Йосиф Бродски
Деветдесет години по-късно (14)

XIV

И по самотната пътека те дойдоха.

 

Предвождаше ги строен мъж с наметка синя,

вторачен с нямо нетърпение напред.

С нозе той пътя гълташе на едри късове,

без да се бави с дъвчене; ръцете му

висяха тежки, свити в падащите дипли

сега безчувствени към трепетната лира,

която бе прорасла в лявото му рамо

като две диви рози над маслинов клон.

А сетивата му се бяха разделили:

докато взорът като куче все напред

летеше тичешката, връщаше се, чакаше

задъхан край поредния завой на пътя,

слухът му креташе зад него като мирис.

Той често го усещаше да се разпъва

назад до идването на онези двамата,

които трябваше нагоре да го следват.

Но зад гърба му друг шум нямаше освен

звукът на стъпките му, вятърът в наметката.

Сам себе си той уверяваше, че идат,

на глас го каза, ала ехото отмря.

А двамата го следваха отзад, но ходеха

със страховито леки стъпки. Да би дръзнал

назад да хвърли поглед (само да не бе

едно поглеждане гибел за цялото му

все още предстоящо дело), би ги зърнал,

своите мълчаливи, лекокраки спътници…

Очевидно „стройният мъж с наметка синя“ е самият Орфей. Това описание ни интригува поради ред причини, но основната е, че ако в тази поема има някой, който да ни разкрие нещо за автора, това е Орфей. Първо, защото е поет. Второ, защото в контекста на мита той е пострадалата страна. Трето, защото на него също му се налага да си представя какво се случва. И трите аналогии дават сериозни основания да се търси някакъв автопортрет на поета.

Същевременно не бива да изпускаме от поглед разказвача, защото именно той ни даде експозицията. Разказвачът снабди поемата с аскетичното й заглавие, като по този начин спечели доверието ни за всичко, което казва по-нататък. Четем всъщност неговата версия на мита, а не тази на Орфей. С други думи, Рилке и поетът не бива да се сливат напълно в съзнанието ни, ако ще и само поради факта че двама еднакви поети няма.

И все пак, дори Орфей да е само аспект на нашия автор, това вече е достатъчно да ни заинтересува, защото чрез описанието на пра-поета можем да разкрием позициите на великия германец и — докато ги отстоява — да разберем с какво Орфей си навлича завистта или презрението му. Кой знае, може би единствената причина, поради която е писал поемата, е била сам да си изясни нещата.

В този смисъл, колкото и да се изкушаваме, не бива да смесваме в съзнанието си автора и героя му. За нас е, разбира се, по-трудно да устоим на изкушението, отколкото е било на самия Рилке, за когото пълната идентификация с Орфей би била просто непристойна. Затова той следи с такъв строг поглед легендарния тракийски бард. Да последваме примера му и да се вгледаме по същия начин и в двамата.