Йосиф Бродски
В ухажване на неодушевеното. Четири стихотворения на Томас Харди (9) (Лекция от курса „Теми в съвременната лирическа поезия“, изнесена в колежа Маунт Холиок през есента на 1994)

IX

Крайни оценки за мъртъв поет могат да се дават само на база на цялостното му творчество; и тъй като тук разглеждаме само част от творбите на Томас Харди, трябва да се преборим с изкушението. Достатъчно е да кажем, че той е един от малцината поети, които, дори при най-подробно разглеждане, лесно успяват да избягат от миналото. Това, което помага на бягството, очевидно е съдържанието на стиховете му: те просто са изключително интересни за четене. И за препрочитане, защото тъканта им често пъти се оказва непристъпна за удоволствието. Това е най-рискованият му залог и той го печели.

Само един път води извън миналото и той е към настоящето. Само че поезията на Харди не води много удобно съществувание тук. Рядко го преподават и още по-рядко го четат. Първо, по отношение на съдържанието той просто засенчва по-голямата част от поетичната продукция след него: едно сравнение прави много съвременни гиганти да изглеждат като глупаци. А за широката читателска публика копнежът му по неодушевеното изглежда непривлекателен и обезпокоителен. Това говори не толкова за мозъчното й здраве, колкото за мозъчното й меню.

Ако човек е избягал от миналото и неловко седи в настоящето, той сигурно ще упражнява очите си в посока към бъдещето, в търсене на своята по-подходяща ниша. Възможно е, въпреки че технологическият и демографски прелом, на който сме свидетели, сякаш изтръгна из корен каквато и да е далновидност или фантазия, която би могла да поникне върху нашия собствен, относително понятен опит. И все пак възможно е — и то не само защото триумфиращата Иманентна Воля би могла на върха на славата си да отдаде дължимото на своя отдавнашен защитник.

Възможно е, защото поезията на Томас Харди влиза надълбоко в това, което се счита за цел на познанието изобщо: неодушевената материя. Човешкият род е предприел своето пътуване към тайните й много отдавна, като с право подозира, че с нея делим обща клетъчна постройка и че ако изобщо съществува истина за света, тя не ще е точно човешка. Харди не е изключение. Това, което е изключително в него обаче, е неотклонността на търсенията му, по време на които поезията му започва да придобива някои от безпристрастните черти на темата си, особено в тонален аспект. Това, разбира се, може да се приеме като камуфлаж, като носене на бойни дрехи в окопите.

Или като нова мода, която поставя началото на тенденция в английската поезия на двайсети век: хладнокръвната поза на практика се превръща в норма, безразличието — в тропа. И все пак това са само страничните ефекти. Бих казал, че той е преследвал неодушевеното не за да го хване за гушата, при положение че то няма такава, а за да хване словото му.

Като се замисли човек, изразът „материално отговорно лице“ би подхождал добре на поетичния идиом на Харди, само дето акцентът в него пада върху „материално“. Стихотворенията му често пъти звучат, сякаш материята се е сдобила с дар слово като още един аспект от човешката й мимикрия. Може би точно такъв е и случаят с Томас Харди. Но, от друга страна, това се подразбира от само себе си, тъй като някой — най-вероятно аз — бе казал, че езикът е първият информационен ред на неодушевения свят за самия него, адресиран до одушевения. Или да го кажем по-точно, езикът е разредена форма на материята.

В този смисъл, при положение че стихотворенията му почти неизменно (веднага щом надвишат шестнайсет стиха) откриват допира на неодушевеното или го държат под око, в случай че някъде в бъдещето се намери по-подходяща от заеманата понастоящем от поета ниша. Ако трябва леко да перифразираме „После“, той ги виждаше нечовешките неща, и не виждаше зле; оттам идва това негово „око за природния детайл“, както и многобройните надгробни размишления. Дали бъдещето ще успее да разбере законите, управляващи природата, по-добре, отколкото досега се е справяло, тепърва ще видим. Но май ще му се наложи да признае, че връзката между човека и неодушевеното е доста по-силна от това, което литературата и философската мисъл досега са били склонни да приемат.

Ето какво помага на човек да види като в кристална топка как непознати тълпи в причудливи дрехи търчат за Скрибнъровото издание на събрания Харди или за избраното на „Пенгуин“.