Йосиф Бродски
В ухажване на неодушевеното. Четири стихотворения на Томас Харди (1) (Лекция от курса „Теми в съвременната лирическа поезия“, изнесена в колежа Маунт Холиок през есента на 1994)

I

Преди около десет години един известен английски критик, в рецензия за сборник стихове на Шеймъс Хийни, излязла в американско списание, отбеляза, че популярността на този ирландски поет, особено в университетските кръгове, свидетелства за неповратливия вкус на английската читателска публика, както и че независимо от дълготрайното пребиваване на господата Елиът и Паунд на британска земя, модернизмът никога не пуска корени в нея. Втората част на пасажа (не първата — тъй като в Англия и по-конкретно в ония среди всеки мисли злото на ближния си, поради което злобата има цената на застрахователна полица) ме заинтригува, защото звучеше хем печално, хем убедително.

Скоро след това имах възможността да се запозная със същия този критик и макар че на маса не подобава да се говори за работа, все пак го попитах защо според него модернизмът е влачил такова мизерно съществувание в родината му. Отговорът му беше, че поколението поети, което е можело да осъществи решителната промяна, е било изтребено през Първата световна война. Този отговор ми се стори малко нещо механичен, твърде марксистки, ако щете — той поставяше литературата в строго подчинение на историята. Но човекът си беше критик, а критиците друго и не правят.

Помислих си, че тук трябва да има и още нещо — което да обяснява ако не точно съдбата на модернизма оттатък Ламанша, то поне очевидно добрия прием, на който се радва класическият стих в днешно време. Причините, разбира се, са много и могат направо да те откажат да мислиш повече по въпроса. Една от тях е чистото удоволствие от това да напишеш или прочетеш някой паметен стих; друга такава е самата лингвистична логика, която се корени в метриката и римата и на която се дължи нуждата от двете. Днес съзнанието е приучено да описва сложни траектории, но тогава бях убеден, че само добрата рима предпазва поезията да не се превърне в демографско явление. И мислите ми се насочиха към Томас Харди.

Но може би траекторията на мисълта ми не е била чак толкова сложна — или поне не още. Може би изразът „Първата световна война“ е отключил нещо в паметта ми и аз съм си спомнил редовете „След векове набожна страст/ достигнахме до смърт от газ“. Ако е така, мислил съм по права линия. А не е ли възможно онези мисли да са били предизвикани от думата „модернизъм“? В такъв случай… Не би трябвало гражданинът на една демократична страна да се безпокои, задето се числи към малцинство — макар че това би могло да го подразни. Ако вековете могат да се оприличат на политически системи, голяма част от културния климат на този век може да мине за тирания: тиранията на модернизма или по-прецизно казано — това, което плаваше под флага на модернизма. И мислите ми отлетяха към Харди, може би защото точно тогава — преди десет години — него започнаха системно да го окачествяват като „предмодернист“.

В този план на нещата и техните названия е немалка похвала да нарекат някого „предмодернист“, защото това означава, че същият е проправил пътя към днешната справедлива и честита — в стилистичен смисъл — епоха. Названието обаче има и недостатък. То праща автора в пенсия в миналото и макар че му осигурява някои странични научноизследователски ползи, всъщност го лишава от значение. Миналото време е сребърният часовник, подарен му по случай събитието.

Никоя традиция, особено пък измежду по-новите, не е способна да гледа трезво назад. Тук модернизмът не прави изключение. По всяка вероятност той печели от по-горния епитет, за разлика, уви, от самия Томас Харди. Но и в двата случая названието подвежда, защото поетичното творчество на Харди не предвещава развитието на съвременната поезия, а по-скоро го прескача, при това с много педи. Ако например Томас Елиът навремето, вместо да чете Лафорг, беше чел Томас Харди (каквото е правил, уверен съм, Робърт Фрост), историята на англоезичната поезия на XX век — или поне настоящето й — щеше да е по-увлекателна. Ако не друго, там, където на Елиът му трябва шепа прах, за да съзре ужаса, на Харди, както той сам демонстрира в „Чучулигата на Шели“, и щипка прах му стига.