Като се има предвид идиотският характер на изложеното по-долу, би трябвало да го пиша на какъвто и да било друг език, но не и на английски. В моя случай обаче единственият възможен вариант е руският, който всъщност е и източникът на съответните идиотщини. Но защо да изпадаме в тавтология? Освен това предположенията, които възнамерявам да направя, също са достатъчно идиотски, така че ще е по-добре да ги огранича в рамките на език с чисто аналитична репутация. Защото кой би желал прозренията му да бъдат приписани на странностите на език, пълен с падежни окончания? Никой! Може би само онези, които непрекъснато питат на какъв език мисля и на какъв език сънувам. Сънуват се сънища, а се мисли с мисли. Езикът става реалност чак когато решиш да споделиш сънищата и мислите си с друг човек. Подобен отговор, естествено, не решава въпроса. И все пак, доколкото английският не ми е роден език и все още имам известни проблеми с граматиката, мислите ми могат да се окажат доста осакатени. Надявам се, разбира се, че няма да стане така, във всеки случай винаги мога да направя разлика между тях и сънищата си. И ако щеш вярвай, любезни читателю, но точно тези разглаголствания, които обикновено не значат нищо, ни водят право към същността на нашето повествование. Защото независимо как авторът ще реши дилемата си и кой език ще избере, самата възможност за избор поражда у теб подозрение, а нашата тема са тъкмо подозренията. „А бе какъв е този автор? — ще запиташ ти. — Какви ги дрънка? Да не би да претендира, че е безплътен разум?“ Де само ти да беше заинтригуван от личността на автора, любезни читателю — всичко щеше да е наред. Лошото е, че и самият автор не знае кой е всъщност, и то по същата причина. „Кой си ти?“ — пита се той на два езика и се чуди също като теб, когато чуе собствения си глас да мрънка нещо като „А бе де да знам!“. Мелез, дами и господа! Към вас се обръща един мелез. А може би кентавър.

II

Лятото на 1991 година. Август. Това поне е сигурно. Елизабет Тейлър мисли да се упъти към олтара за осми път, поредният щастливец е най-обикновен младеж, по произход поляк. В Милуоки е арестуван убиец рецидивист с людоедски наклонности — полицията открила в хладилника му три сварени по собствена рецепта черепа. Великият Руски Просяк обикаля Лондон и камерите надничат в празната му, образно казано, копанка. Колкото повече са промените, толкова повече нещата си остават постарому. Като в метеорологична прогноза. И колкото повече нещата се стремят да си останат същите, толкова повече проблеми има. Като с човешката физиономия. От гледна точка на прогнозите годината спокойно можеше да си е 1891-ва. От друга страна, географията (и по-точно европейската география) дава на историята доста малка възможност за избор. За дадена страна, особено ако е голяма, изборите са само два: тя или е силна, или е слаба. Фиг. 1: Русия. Фиг. 2: Германия. Почти цял век първата се стреми да е голяма и силна (независимо от цената). Сега й е ред да слабее: към 2000 година тя ще се окаже пак там, където е била през 1900-ата, и приблизително със същата площ. В същото положение ще е и Германия. Най-сетне потомците на Вотан проумяха, че търговията със съседи длъжници е много по-ефективна и много по-евтина от военните действия.) Колкото по-големи са промените, толкова повече всичко си е същото. И все пак времената не се влияят от метеорологичните прогнози. При физиономиите е малко по-различно. Колкото повече се мъчат да се запазят, толкова повече се променят. Сн. 1: Г-ца Тейлър. Сн. 2: Моята собствена физиономия. С две думи — лятото на 1991 година. Август. Как да разбере човек кое е огледалото, а кое — поредният всекидневник?

III

По въпроса за вестниците: става дума за едно вестниче със скромно стачкоизменническо минало. По-точно — за литературния вестник „Лондонски книжен преглед“^[1], който се появи преди известно време, когато лондонският „Таймс“ и неговото „Литературно приложение“^[2] няколко месеца стачкуваха. За да не би четящата публика да остане без литературни новини и да се накърнят либералните й възгледи, бе създаден ЛКП и по всичко личеше, че той има успех. В крайна сметка „Таймс“ и неговото ЛПТ спряха стачката, но ЛКП си остана — което по-скоро е свидетелство не за растящото многообразие на читателските вкусове, а за забавен популационен взрив. Доколкото знам, никой, освен издателите не се абонира за тези вестници. В известна степен това е въпрос и на бюджет, но и на амплитуда на вниманието, пък и просто на лоялност. Аз например и досега не знам кой от горните три фактора — иска ми се да се надявам, че беше последният — ме възпря да си купя новия брой на ЛКП от една книжарничка в Белсайз Парк, където се озовахме по пътя за киното с една госпожица. Бюджетните съображения и способността ми за концентрация (макар напоследък тя малко да ме притеснява) могат да се изключат веднага: броят на ЛКП се кипреше на щанда в цялото си великолепие и първото, което видях, бе снимката на пощенска марка, очевидно руска. Марките са нещо, което автоматично привлича вниманието ми още от дванайсетгодишна възраст. Та на тази марка бе изобразен човек с очила и грижливо сресана на път побеляла коса. Отгоре и отдолу имаше текст, набран с модерната напоследък в Западна Европа кирилица: „Съветският разузнавач Ким Филби (1912–1988)“. Наистина приличаше на Алек Гинес и може би мъничко на Тревър Хауърд^[3]. Бръкнах си в джоба за пари, погледнах дружелюбния млад продавач и тъкмо да кажа възпитано: „Ако обичате…“ — обърнах се на 90 градуса и излязох. Държа да подчертая, че го направих съвсем спокойно — кимнах на младежа зад щанда (размислих, един вид) и със същото кимване подканих младата си позната да ме последва.

IV

За да убием времето до началото на прожекцията, влязохме в едно заведение. „Какво ти е? — попита милата ми млада позната, щом седнахме. — Изглеждаш като…“ Не отговорих. Знаех какво ми е и дори ми беше интересно как ли изглеждам отстрани. „Изглеждаш като… гледаш… някак накриво — продължи пак колебливо; запъваше се: английският и на нея не й е майчин език. — Все едно че вече не можеш да гледаш света в очите — заключи най-сетне тя и добави, сякаш за да се застрахова от евентуална грешка: — Нещо такова.“

„Да де — помислих си, — за околните сме винаги по-реални, отколкото за самите себе си, и обратното.“ Понеже защо съществуваме, ако не сме обекти за наблюдение? Ако отстрани състоянието ми изглеждаше точно така, значи работата ми — а вероятно и на по-голямата част от човечеството — не беше съвсем спукана. Защото истината бе, че ми се гадеше и едва се сдържах да не повърна. Добре, съгласен съм, че тази реакция бе естествена, но ме порази силата й. „Какво стана? — пак попита младата ми позната. — Какво ти е?“

Сега вече, любезни читателю, след опитите да установим личността на автора и времето на действието няма да е зле да изясним и каква е аудиторията. Помниш ли, любезни читателю, кой е Ким Филби и какви ги забърка? Ако помниш, значи си към петдесетте и в известен смисъл ти е време за пенсия. Следователно всичко, което прочетеш по-долу, няма да е много съществено за теб — но в още по-малка степен ще е утешително. Твоите карти отдавна са раздадени, играта свършва и тези редове с нищо няма да променят живота ти. От друга страна, ако никога не си чувал за Ким Филби, значи си около трийсетте, животът е пред теб и всичко, казано тук, е вмирисана на нафталин история, която изобщо не те засяга — освен ако не си любител на шпионските сюжети. И сега какво?… Какво да прави авторът? Още повече че така и не стана ясно кой е той и какъв е. Може ли един безплътен разум да разчита на реална аудитория? Едва ли, мисля си; но си мисля и — майната му!

V

С две думи, виждаме нашия автор в края на двайсети век — и му се гади. Което всъщност би следвало да се очаква, щом устата му е прехвърлила петдесетте. Само че хайде стига сме се правили на умни, любезни читателю, и да почваме по същество. Покойният Ким Филби е англичанин и шпионин. Работил е в британските разузнавателни служби — в М15 или М16, или и в двете — всъщност къде точно няма значение, пък и няма да седнем да търсим нюанси и да разшифроваме съкращения, — но е работел за руснаците. Според професионалния жаргон той е бил „дълбоко замразен“, или „къртица“ — по-долу няма да злоупотребяваме с този жаргон, още повече че аз не съм любител на шпионските истории и не съм и никога не съм бил поклонник на този жанр. Нито на трийсет години, нито сега, на петдесет. Ще ви обясня защо. Първо, шпионажът предлага добри сюжети, но рядко — добра проза. И изобщо днешният разцвет на шпионския жанр е остатъчен продукт на модернизма с неговата насоченост към фактурата, в резултат на което литературата на почти всички европейски езици стана абсолютно безсюжетна; това пък на свой ред предизвика реакция — неизбежна и с редки изключения също толкова третокачествена. Естетическите възражения обаче също не те интересуват кой знае колко, нали, любезни читателю? Което само по себе си определя времето не по-малко точно от календара или популярните вестници. Хайде тогава да се обърнем към етиката, от нея поне всички разбират. За мен например шпионинът винаги е бил най-смрадливата човешка дейност — може би най-вече, поради това че израснах в страна, за чиито жители бе просто немислимо да съдействат на интересите й. Затова човек наистина трябваше да е чужденец. Сигурно точно тази е причината страната толкова да се гордее с боклуците, доносниците и тайните си агенти и да ги увековечава с всички възможни средства, включително пощенски марки, мемориални плочи и паметници. Господи, всичките тия Рихардзоргиевци и Паблонерудовци, че и Хюлет Джонсън^[4] за капак, цялата тази измама от младите ни години! Господи, всичките тези филми, снимани в Естония или Латвия (заради „западния“ антураж)! Чуждо име и неонови букви „Hotel“ (винаги вертикално, никога хоризонтално), понякога чуваш и скърцане на спирачки — на кола чешко производство. Задачата бе не толкова постигане на правдоподобност или създаване на напрежение, колкото утвърждаването на правотата на системата чрез описване на подвизи, извършвани в нейно име извън нея. Най-чести сцени: ту бар с невзрачен и несръчен джазбенд, ту блондинка с лъскава като консервена кутия къса рокля и с възможно най-неславянски нос. Немското име на шпионина се котираше по-високо от френското, френското — по-високо от испанското, испанското — по-високо от италианското (колкото и да се мъча, не мога да си спомня нито един италианец, шпионирал за СССР). Имаше и англичани, естествено — те бяха върхът, но пък доста редки. Във всеки случай нямаше опит да се изобразят на екрана английски пейзажи или улични сцени — може би защото нямахме коли с десен волан. Чудесни времена бяха! Но май пак се поувлякох.

VI

Какво значение има кой в коя страна е расъл и дали това е повлияло на отношението му към шпионажа! Дори да е повлияло — толкова по-зле, защото му е отнело един възможен източник на развлечение. От гледна точка на нещата, които ни заобикалят (да не говорим за тези, които ни очакват в бъдеще), това е почти непростимо. Тъгата по действието е майка на кинематографа. А пък ако някой наистина се отвращава от шпионите, нали му остава ловът на шпиони — дейност хем увлекателна, хем добродетелна. Какво лошо може да има в една лека параноя, в мъничко явно изразена шизофрения? А дали в начина, по който се правят романчетата и филмите, няма някаква узнаваемост, а следователно и психотерапевтична ценност? И какво е всяко отвращение, включително и отвращението от шпионите, ако не скрита невроза, отзвук на някаква детска травма? Първо терапията, етиката после.

VII

Лицето на Ким Филби на пощенската марка. Лицето на покойния г-н Филби, ескуайър, от Брайтън (Съсекс) или Уелин Гардън (Хартфорд), или Амбала (Индия) — това няма значение. Лицето на англичанин, служил на Съветския съюз. Сбъднатата мечта на халтурата. Сто на сто генералско звание, ако покойният се е вълнувал от подобни дреболии; сто на сто всички високи награди и отличия, може би дори Герой на Съветския съюз. Макар на използваната за марката снимка тези неща да ги няма. Тук той е цивилен, както почти през целия си живот — с тъмно сако и вратовръзка. Медалите и пагоните са за алената кадифена възглавничка, за погребението с кортеж и почести — ако е имало такова. Мисля, че е имало — нали знам, че господарите му са побъркани на тема секретни обреди. Преди време в мой отзив за книга за един от „колегите“ му написах, че с оглед на заслугите на този застаряващ натурализиран московчанин пред съветската държава трябва да го погребат в стената на Кремъл. Отзивът излезе в литературното приложение на „Таймс“ и точно затова сега се сетих как ми казаха, че той бил един от малцината негови абонати в Москва. Мисля все пак, че е свършил земния си път на протестантското гробище — господарите му поне посмъртно са проявили добропорядъчност. (Дори правителството на Нейно величество не би се справило по-добре с тази задача.) И сега ме мъчат някои угризения. Представям си как го погребват: със същото сако и същата вратовръзка, изобразени на марката, със същия маскараден костюм (а може би това е била униформата му?) — и в смъртта, както в живота. Вероятно е оставил някакви инструкции за този случай, макар да не е могъл да бъде сигурен, че ще ги изпълнят. Интересно все пак, оставил ли е? И какво е искал да изпишат на плочата му? Някой английски стих? „И смъртта не ще възтържествува“^[5] например? Или е предпочел голите факти: „Съветският разузнавач Ким Филби (1912–1988)“? И дали е държал да е изписано на кирилица?

VIII

Да се върнем сега към скритите неврози и детските травми, към терапията и етиката. На 24 години бях влюбен в една девойка, и то много. Тя беше малко по-голяма от мен и след известно време започнах да усещам, че нещо не е наред. Долавях, че ме лъже, а може би дори ми изневерява. Естествено, оказа се, че наистина е така; но това стана ясно по-късно. А отначало просто заподозрях нещо и една вечер реших да я проследя. Скрих се в един вход срещу тях и зачаках. Чаках поне час и когато тя излезе, тръгнах подире й и я следвах няколко квартала. Бях напрегнат и изпитвах непозната възбуда. И същевременно и досада, защото все пак приблизително си представях какво откритие ще направя. Възбудата ми растеше с всяка крачка, с всяко предпазливо движение; досадата обаче си оставаше същата. Когато тя заби към реката, възбудата ми стигна върха си — и спрях, обърнах се и си тръгнах. После прехвърлях вината за прекъснатото преследване на мързела си и в светлината (по-точно в мрака!) на развръзката сам си се укорявах; бях като Актеон, преследван от кучетата на закъснялото съжаление. Истината обаче не беше толкова невинна; дори е интересна. Истинската причина, поради която спрях, беше, че внезапно осъзнах характера на възбудата си — радостта на ловеца, преследващ жертвата си. С други думи, в нея имаше нещо атавистично, първобитно. Осъзнаването нямаше нищо общо с етиката, угризенията, табутата и така нататък. Изобщо не ме притесняваше, че съм поставил приятелката си в положението на жертва или плячка. Просто в никакъв случай не исках да съм ловец. Въпрос на темперамент, ще кажете. Възможно. Но може би, ако светът бе разделен по принципа на четирите темперамента или поне четирите темперамента обуславяха съществуващите политически партии, щеше да е мъничко по-добър? И все пак аз смятам, че вътрешното нежелание да се превърнеш в ловец и способността да осъзнаеш и да обуздаеш ловджийския си нагон са свързани с нещо по-дълбоко от темперамента, възпитанието, нравствените ценности, придобитите знания, вероизповеданието или индивидуалните представи за чест. Те са свързани със степента на индивидуалната еволюция, с еволюцията на вида ни като цяло, с достигането на онзи неин етап, когато вече не можеш да се върнеш назад. И шпионите пораждат отвращение не защото са на по-ниското стъпало на еволюционната стълбица, а защото предателството кара всички ни да слезем по нея.

IX

Ако всичко това ти изглежда като косвена хвалба на собствените добродетели на автора, любезни читателю, така да бъде. Добродетелта в крайна сметка изобщо не е синоним на способността за оцеляване — за разлика от двуличието. Но пък нали си съгласен, любезни читателю, че между любовта и предателството се наблюдава определена йерархия. Известно ти е също така, че именно първото свършва с второто, а не обратното. Дори по-лошо, и ти го знаеш: второто е по-дълговечно от първото. Ще рече, няма чак с какво да се хвалим, дори да сме очаровано омагьосани, нали? И ако човек не е дарвинист, а е верен на Кювие, и това си има причина — низшите организми са по-жизнеспособни от сложните. Един пример — мъхът или водораслите. Разбирам, че навлизам в чужда територия. Просто се опитвам да кажа, че за развития организъм двуличието в най-лошия случай е вариант на поведение, а за низшия — начин да оцелее. Имам предвид, че шпионинът е способен на избор дали да стане шпионин не повече, отколкото хамелеонът да избере дали да промени цвета си — те просто нямат алтернатива. В крайна сметка двуличието е форма на мимикрията, т.е. то е максимумът, на който е способно всяко конкретно животно. Срещу това би могло да се възрази, ако шпионите шпионираха за пари, но най-добрите го правят поради убежденията си, при това ги подтиква самата възбуда, дори по-точно инстинктът, неограничаван от скуката. Защото скуката пречи на инстинкта. Скуката е присъща на високоразвития вид, тя е признак на цивилизацията, ако щете.

X

Който и да е бил човекът, наредил да отпечатат тази марка, той без съмнение е искал да заяви нещо с нея. Особено като се имат предвид днешният политически климат, затоплянето на отношенията между Изтока и Запада и т.н. И сигурно решението е било взето най-горе, в свещените кремълски палати, тъй като Министерството на външните работи не може да не се е съпротивлявало с всички сили, да не говорим за Министерството на финансите — пък каквото ще да разправят за тях. Кой хапе ръката, която го храни? А може би има кой. Особено ако има и зъбите на КГБ, същият този комитет, който е по-голям и от двете министерства, взети заедно — и не само по броя на служителите и сътрудниците си, но и по мястото, което заема в съзнанието и подсъзнанието както на властимащите, така и на абсолютно лишените от власт. А като си толкова голям, можеш да хапеш всички ръце, че и гърла да прегризваш. При това по няколко причини. От тщеславие — да напомниш на тържествуващия Запад, че съществуваш. Или по инерция: стар навик ти е да хапеш споменатата ръка. Или пък от носталгия по добрите стари времена, когато менюто ти е било изцяло от вражески протеин, доставян без проблеми под формата на собствените ти съотечественици. И все пак въпреки цялата чудовищност на кагебисткия апетит, зад идеята да се тиражира тази марка се мержелее нечие конкретно лице — на началника на Управлението или на някой от заместниците му, или пък на някой скромен — най-много капитан — сътрудник: нали все на някого трябва да му е хрумнала тази идея. Може би този някой открай време е благоговеел пред Филби или пък просто е искал да го забележат и да го повишат, или пък му е било време за пенсия и като мнозина от своето поколение искрено е вярвал в дидактичната сила на пощенската марка. Нито едно от горните предположения не противоречи на останалите. И тщеславието, и инерцията, и носталгията, и благоговението, и кариеризмът, и наивността са съвсем съвместими в мозъка на средния сътрудник на КГБ, взет като тяхно вместилище, и всичко вътре се разбърква и смесва хубавичко, не по-лошо, отколкото в компютър. Чудното в историята с тази марка е друго — бързината, с която я пуснаха, само две години след кончината на г-н Филби. Обущата му, а и ръкавиците, които, разправят, почти не свалял заради псориазиса си, още не са били изстинали, ако можем да кажем така. По целия свят издаването на подобна марка се подготвя дълго, като обикновено преди това трябва да има национално признание за значимостта на персонажа. Дори да изключим това условие (все пак той е бил таен агент), темповете на подготовка на марката пак са поразителни, като се имат предвид безбройните бюрократични пречки, които тя е трябвало да преодолее поне теоретично. Очевидно обаче не й се е наложило да преодолява нищо, а по най-бързия начин са я вкарали в печатницата. Което навежда на мисълта, че зад това късче хартия с размер четири квадратни сантиметра стои нечия инициатива, нечия индивидуална воля. И се замисляш: а какво ли е стояло зад тази воля? И разбираш, че някой е искал да заяви нещо с това. И то да го заяви urbi et orbi. И като част от това orbi се мъчиш да си представиш: какво именно?

XI

Отговор: нещо злорадо и заплашително; тоест нещо доста провинциално. За жалост всяко начинание се оценява по резултатите. А тази марка обрича покойния господин Филби на последно безчестие, на последно унижение. Тя провъзгласява този британец за руска собственост, и то не в духовен смисъл (в това не би имало нищо чудно), а в смисъл чисто физически, телесен, Филби, разбира се, сам си е виновен. Шпионирал е за Съветския съюз четвърт век. А после още четвърт век живее в Съветския съюз, без да спира да работи. Накрая умира там и е погребан на руска земя. Тази марка всъщност е неговият надгробен паметник. Освен всичко друго не бива да се изключва и възможността посмъртното отношение на господарите му да би му харесало — той е бил достатъчно ограничен, пък и секретността е брачното ложе на тщеславието. Може би той дори би одобрил идеята за такава марка (ако не я е подхвърлил сам, разбира се). И все пак в цялата тази работа има някакво насилие, по-извратено от оскверняването на гроб — насилие над природата. В крайна сметка той е британец, а британците открай време са умирали и в чужди страни. Отвратителността на тази марка е в собственическото чувство: все едно че земята, погълнала покойния, с удоволствие облизва устни и казва: „Той е мой“. Или облизва марката.

XII

Това е искал да заяви (и е заявил) споменатият вече скромен сътрудник на КГБ (а може би са били неколцина) и пак това е сметнало за невероятно забавно либералното литературно вестниче със скромно стачкоизменническо минало. Ще го имаме предвид. Но как да реагираме — и да реагираме ли изобщо? Може би трябва да ексхумираме тези нечестиви останки и да ги откараме в Британия? Да се обърнем към съветското правителство с петиция или да му предложим крупна сума? А може би пощенските служби на Нейно величество да пуснат антимарка с текст: „Английският предател Ким Филби (1912–1988)“ — на английски, разбира се, а после да гледаме ще я отпечата ли някой вестник в Русия? Трябва ли да се опитаме да изкореним самата идея за този човек от колективното съзнание на господарите му? И кои изобщо сме тези „ние“, любезни читателю, кои са тези хора, осигуряващи на автора толкова реторични удобства? Не, не бива да правим нищо подобно, пък и не е нужно. Филби е там, където трябва: и телом, и духом. Тежка му пръст. Но някой — подчертавам: някой — трябва да лиши гореспоменатото колективно съзнание от правото да притежава тази смрадлива реликва, да му отнеме вътрешното удовлетворение, на което то си мисли, че се наслаждава. Това изобщо не е трудно. Защото въпреки собствените си убеждения Ким Филби не е бил тяхна собственост. И ако погледнем къде сме днес и особено къде е Русия днес, ще видим, че въпреки цялото усърдие, въпреки изобретателността, тежкия труд, пропилените огромни суми и изгубеното време начинанието на Филби е претърпяло крах. Дори да е бил двоен английски агент, той не би могъл да нанесе по-големи загуби на системата, за чието процъфтяване се е мъчел да допринесе. Но и двоен, и троен — той е английски агент до мозъка на костите, тъй като равносметката на невероятните му усилия е само една — суета на суетите. Типично английско чувство. А сега — за по-ведри неща.

XIII

В няколкото шпионски романа, които съм чел като дете, ролята на пощенската марка беше изключително голяма — за разлика от размерите й — и по важност отстъпваше единствено на скъсаната на две снимка: появата на втората половинка често определяше развръзката. На обратната страна на марката шпионите изписваха — или пък лепваха отдолу микрофилм — тайни донесения до началниците си; или получаваха такива. Марката с Филби в известен смисъл се явява нещо като синтез на този разкъсан на две персонаж и на принципа „средството за информация е тъждествено на самата информация“ и дори само затова тя е рядък екземпляр. За колекционери. Тук трябва да добавим, че колекционерите най-много ценят марките, тиражирани от политически или географски ефимерни територии на току-що създадени или вече несъществуващи държави, или невзрачни владения и колонии (в детството ми най-търсената марка беше от остров Питкерн — между другото английска колония в Тихия океан). Така че, ако следваме посочената филателистична логика, марката с Филби е нещо като глас от бъдещето, очакващо СССР. В това бъдеще има нещо неумолимо подготвяно от системата. Изглежда, живеем в райско за филателистите време, и то не само в споменатия вече смисъл. Бихме могли дори да говорим за филателистичната справедливост — също както се говори за поетичната волност! Защото преди половин век, когато воините на КГБ депортираха жителите на балтийските държави, окупирани от Съветския съюз, сложил край на съществуването им, именно с филателистите свършваше списъкът на социалните категории, подлежащи на ликвидиране. (Всъщност последни в списъка бяха есперантистите, филателистите бяха на предпоследно място. Ако паметта не ме лъже, споменатите категории бяха шейсет и четири. Списъкът почваше с лидерите и активистите на политическите партии, следваха университетските професори и преподаватели, журналистите, учителите, бизнесмените и т.н. Имаше и подробни инструкции как да се отделя главата на семейството от най-близките му и как децата от майките, и т.н., и т.н., като се стигне до конкретни фрази от типа: „Татко слезе от влака за вода“. Всичко бе обмислено съвсем старателно — и подписано от кагебисткия генерал Серов. Виждал съм този документ с очите си; беше предназначен за работата на органите в Литва.) Може би точно тук се корени вярата на излизащия в пенсия офицер в дидактичната сила на пощенската марка. Е, нищо не радва сърцето на безстрастния наблюдател повече от факта, че кръгът се затваря.

XIV

Нека все пак не пренебрегваме дидактичната сила на пощенската марка. Целта на тази, за която говорим, сигурно е да въодушеви днешните и бъдещите сътрудници на КГБ; за кадровите офицери вероятно е била безплатна (скромна служебна привилегия). Колкото до начинаещите — сигурно им е направила голямо впечатление. Органите много държат на нагледните пособия и иконографията и съвсем заслужено са прочути с вездесъщието си, да не говорим за всеядността им. Когато стане въпрос за решаване на дидактични задачи, особено в собствените им редове, те не се спират пред нищо, дори пред разходите. Когато Олег Пенковски — сътрудникът на ГРУ, издал през 60-те години съветски военни тайни на англичаните — най-сетне бил заловен (поне така са ми разказвали), екзекуцията му била заснета. Вкарали го, вързан на носилка, в московския крематориум. Един отворил вратата на пещта, а двама забутали носилката към бушуващия огън; пламъците обхванали краката му; той запищял кански. В същия миг по високоговорителя им съобщават да спрат, защото по разписание трябва да се изгори труп. Вадят крещящия вързан Пенковски от огъня, избутват го настрани, появява се друга носилка, с труп, и след кратка церемония я натикват в пещта. Пак глас от високоговорителя: сега вече е редът на Пенковски. И го изгарят. Кратка, но силна сценка. По-добра от Бекет; заздравява морала; и е незабравима — жигосва паметта като нажежено желязо. Или като марка: за вътрешна кореспонденция. Между четири стени. Зад седем ключалки.

XV

Преди да се заемем с веселите неща сериозно, любезни читателю, позволи ми още една забележка. Има разлика между ползата от след дъжд качулка и ползата от достатъчно дългия живот, когато разбираш кое на езито му е турата. Не, не става дума за оправдания — дори напротив; повечето положения, разглеждани от автора, са обусловени от живота му и ако са погрешни, значи той е изживял живота си напразно — поне отчасти. Дори да са верни обаче, все пак остава един въпрос. Има ли авторът право да осъжда хора, които са вече покойници, и при това са загубили? Като надживееш опонента си, по някакъв начин ставаш част от тържествуващото мнозинство: надиграл си го, един вид. Но дали не се стремиш да придадеш на закона обратна сила? Не съдиш ли тези нещастници според кодекс на съвестта, който е чужд и за тях, и за тяхното време? Честно казано, мен това не ме безпокои — по три причини. Първо, защото Ким Филби умря в зряла, седемдесет и шест годишна възраст; в момента, в който пиша тези редове, изоставам от него с двайсет и шест години и шансовете ми да го догоня са, меко казано, съмнителни. Второ, всичко, в което той е вярвал през целия си живот — най-вероятно до самия край, — за мен е пълна идиотщина, откакто станах на шестнайсет, макар далновидността ми да не ми донесе нищо добро. Трето, защото низостта на човешкото сърце и пошлостта на човешкия разум не свършват със свършека на най-ярките им изразители. Но трябва публично да се откажа от друго — от всякакви претенции за компетентност в областта, в която съм навлязъл. Вече казах, че не съм поклонник на шпионите. За живота на Филби например знам само основното, и то не съвсем точно. Никога не съм чел биографията му, нито на английски, нито на руски, и едва ли някога ще я прочета. От всички човешки възможности той е избрал най-тавтологичната: да предаде една група хора на друга. Този сюжет не си струва да се проучва — достатъчна е и интуицията. Освен това аз не мога да помня дати, макар обикновено да се старая да ги сверявам. Така че тук, на този етап, читателят сам трябва да реши дали иска да върви с мен по сюжетната линия, или не. Аз без съмнение искам и ще вървя. Вероятно би трябвало да заявя, че всичко оттук нататък е чиста фантазия. Но не е така.

XVI

На нанайсти мартари хиляда деветстотин хемдесет и ета година агентите на ФБР арестуват в Бруклин съветски шпионин. В малка квартира, отрупана с фотоапаратура, сред купища микрофилми, пръснати по пода, стоял нисичък възрастен мъж с очички на плъх, орлов профил и високо плешиво чело; адамовата му ябълка трескаво мърдала — току-що бил глътнал листчето със свръхсекретната информация. Не оказал никаква съпротива, а гордо заявил: „Аз съм Рудолф Абел, полковник от Червената армия, и настоявам да се отнасяте с мен според приетите на Женевската конференция споразумения“. Няма нужда, но ще споменем, че пресата просто гръмнала — и в Щатите, и по целия свят. Полковникът бил осъден — трябвало да излежи цяла вечност — и затворен, доколкото си спомням, в Синг-Синг, където предимно играл билярд. През хиляда деветстотин шейсет и зора или някъде там го сменят в Берлин с Хари Пауърс — пилотът неудачник, който попадна пак в полезрението на пресата само преди две-три години, когато отново катастрофира: този път с вертолет край Лос Анджелис и вече окончателно. Рудолф Абел се връща в Москва, пенсионира се и си живее кротко, ако не броим, че става най-страшната билярдна акула в града и околностите. Умира през хиляда деветстотин и ехейдесета и е погребан с ограничени воински почести на Новодевическото гробище. Марка с неговия портрет няма. А може би има? Може и да съм я пропуснал. Или пък я е пропуснал английският литературен вестник със скромно стачкоизменническо минало. А може и да не е заслужил за марка: какво са четири години в Синг-Синг в сравнение с делото на цял един живот? Освен това той не е бил чужденец, а само обикновен въдворен съотечественик. Тъй или иначе, Рудолф Абел остава без марка — само с надгробна плоча.

XVII

Какво обаче четем на тази плоча? Четем: „Вили Фишер, известен и като Рудолф Абел, 1903-1971“ (на кирилица, естествено). За марка този текст е малко длъжък — но не и за нас. (Ах, мили читателю, виж само какво става: шпиони, марки, гробища, надгробни плочи! Почакай и ще видиш още и поети, художници, политически убийства, емигранти, арабски шейхове, куршуми, кинжали, крадени автомобили и пак марки!) Но по въпроса. Имало едно време — през 1936–1938 година в Испания — двама души, Вили Фишер и Рудолф Абел. Те били колеги и добри приятели. Толкова добри и близки, че останалите им колеги им викали „Фишерабел“. Не си мисли разни неща, любезни читателю, те си били само приятели, но неразлъчни, отчасти и поради характера на работата си. Просто екип. Трудели се за благото на съветското разузнаване в отдела, завеждащ черната работа по време на Гражданската война в Испания. Черната работа е онази, след която намират надупчени от куршуми трупове на много километри от фронтовата линия. Както и да е, работата се ръководела от някой си Орлов, който пък преди испанската война завеждал от кабинета си в съветското посолство във Франция цялата съветска контраразузнавателна мрежа в Западна Европа. С него ще се заемем по-късно — или пък той ще се заеме с нас, знае ли човек. Засега ще кажем само, че Орлов бил много близък с Фишерабел. Не чак толкова близък, колкото двамата помежду си, но близък. И пак не си мислете нищо такова, защото Орлов бил Есенен. Просто той бил началникът, а Фишерабел — и дясната, и лявата му ръка едновременно. И двете — мръсни.

XVIII

Но животът е несправедлив и разлъчва дори най-близките приятели. През 1939 година Гражданската война в Испания свършва и пътищата на Фишерабел и Орлов се разделят. Те напускат мадридския хотел „Насионал“, откъдето се осъществява ръководството на споменатата операция от първия до последния ден, качват се — кой на самолет, кой на параход, а кой и на подводницата, която откарва испанския златен запас, подарен на Съветите от Хуан Негрин^[6], министъра на финансите на републиканското правителство, — и кой накъдето му е пътят. Орлов просто изчезва, Фишерабел се връщат в Москва и продължават да работят в старото си учреждение, съчиняват отчети, обучават новобранци, т.е. занимават се с всичко онова, което правят бойните офицери извън бойното поле. През 1940 година Рудолф Абел е пратен в Далечния изток, на монголската граница, където в този момент назрява конфликт; там прави погрешен ход и го убиват. После започва Втората световна война. През цялата война Вили Фишер живее в Москва и обучава новобранци — вече вероятно с по-голямо удоволствие, понеже нали немският език му е роден по бащина линия, но като цяло усеща, че животът го подминава, че кариерата му е в трета глуха и че старее. Това безрадостно положение се прекъсва чак през хиляда деветстотин епикрийсет и постна. Когато внезапно го отръскват от нафталина и му възлагат нова задача. „За такава задача — загадъчно заявява той на един от помощниците си още от испанските времена, — за такава задача целият ни живот е само подготовка.“ След което го няма. Приятелите му чуват за него чак след X години, когато арестуваният от ФБР в споменатата бруклинска квартира Вили заявява: „Аз съм Рудолф Абел, полковник от Червената армия, и настоявам…“

XIX

От всичките ни достъпни добродетели, любезни читателю, търпението е прочуто с това, че се възнаграждава най-често. Нещо повече, търпението е основна част на всяка добродетел. Че какво е добродетелта без търпение? Просто добър характер. В една известна дейност обаче да имаш характер не стига. Че и по-лошо — характерът се оказва смъртно опасен. Известната дейност изисква търпение — дяволско търпение. И може би тъкмо защото в споменатата дейност то е единствената осезаема добродетел, лицата, които се занимават с нея, са побъркани на тема търпение. Така че потърпи, скъпи читателю. Представи си, че си „къртица“.

XX

Скъсана струна, изстрел в полумрака на алеята. Място на действието: Испания, малко преди края на Гражданската война (тя свършва не заради нехайството на сътрудниците на Орлов, разбира се, но от Москва много неща се виждат по-различно). Вечер е. Орлов е повикан на среща с някакво официално лице от Москва на борда на кораб, акостирал в пристанището на Барселона. Като ръководител на съветската разузнавателна мрежа в Испания Орлов е подотчетен само — и непосредствено — на секретариата на Сталин. Усеща клопката и бяга. Тоест взима жена си, слиза с асансьора във фоайето и казва на портиера да му спре такси. Кадър. Панорама на скалистите Пиренеи, рев на двумоторен самолет. Кадър. Парижко утро; акордеон; панорама — площад „Съгласие“ („Конкорд“) например. Кадър. Кабинет в съветското посолство на Рю дьо Варен. Над отворената каса „Мослер“ висят мустаците на Джугашвили; колосан маншет с бутонела; ръка, трескаво напъхваща в отворен куфар пачки френски банкноти и разни документи. Кадър. Затъмнение.

XXI

Уви, никакви едри планове, никакви панорами няма в сцената с изчезването на Орлов. И все пак, ако се вгледаме достатъчно внимателно в тъмния екран, можем да различим писмо. Писмо, адресирано до Сталин, и в него пише нещо в смисъл че той, Орлов, скъсва всички връзки с безбожния комунизъм и с отвратителната му престъпна система и че заедно с жена си избира свободата, и че ако от главите на престарелите му родители, останали в лапите на системата, падне дори косъм, той, Орлов, ще отвори уста и ще разгласи urbi et orbi всичко строго секретно, което знае. Писмото се слага в плик, пликът се адресира или до „Монд“, или до „Фигаро“ — но във всички случаи в Париж. После перото пак се топва в мастилницата: още едно писмо. Този път до Троцки. В него пише горе-долу следното: аз, долуподписаният, съм виден руски търговец и току-що избягах през Сибир от Съветския съюз в Япония. Съвсем случайно в един московски хотел подслушах разговор в съседната стая. Ставаше дума за покушение срещу вас и през ключалката дори успях да разгледам предполагаемия убиец. Той е висок млад мъж, говори перфектно испански. Мой дълг е да ви предупредя. Писмото е подписано с измислено име, но Дон Левин — биограф и изследовател на Троцки — достоверно установява, че авторът е Орлов, и ако не греша, Орлов му потвърждава това лично. Печатът на плика е от Нагасаки, писмото пътува за Мексико и веднага се появява в местните вестници („La Prensa Latina“? „El Pais“?), понеже Троцки, току-що съвзел се след второто покушение срещу него (при което загива американският му секретар, убит от световноизвестния впоследствие художник монументалист Давид Алфаро Сикейрос с помощта на световноизвестния впоследствие поет и дори носител на Нобелова награда Пабло Неруда), редовно предоставя на пресата всички заплахи и предупредителни писма, които получава. А Орлов знае това много добре — дори само защото трета година преглежда купища испанска периодика. Докато си пие кафето например. Във фоайето на „Насионал“ или в апартамента си на шестия етаж.

XXII

Където често приема какви ли не посетители. Включително Рамон Меркадер, третият, който се справя със задачата и убива Троцки. И който е най-обикновен подчинен на Орлов, също като Фишерабел, и работи заедно с тях. Излиза, че ако Орлов наистина е искал да предупреди Троцки, е можел да му разкаже за Рамон Меркадер много повече, а не само че е млад, висок, красив и перфектно говори испански. Само че не Троцки е поводът за второто писмо: поводът за второто писмо е първото писмо, адресирано до Сталин. Ще се опитаме да изясним нещата: писмото до Сталин, напечатано в „Монд“, е с получател Западът, а писмото до Троцки, макар и пратено на Запад — в Западното полукълбо, е с получател Изтокът. Целта на първото писмо е да осигури на Орлов необходимата репутация в чужбина, за предпочитане в кръговете, свързани с разузнаването. Второто писмо е предназначено за неговите хора — Орлов показва на приятелчетата си в московската щабквартира, че няма да се раздрънка, макар че би могъл — например за Меркадер. Ще рече — да си довършат работата с Троцки, щом толкова искат. (А те искали, но няма какво да съжаляваме за това, защото Троцки, удавил в кръв кронщадското въстание — единствената истинска руска революция, — с нищо не е бил по-добър от адското изчадие, заповядало да го ликвидират. В края на краищата Сталин е бил опортюнист. А Троцки идеолог. Дори само от мисълта, че биха могли да си сменят местата, ме побиват тръпки.) Освен това, ако се разкриело, че Орлов е авторът на второто писмо (разкрил го е Дон Левин), това само би заздравило репутацията му на истински антисталинист. Какъвто всъщност изобщо не е бил. Той не е имал различия със Сталин — нито идеологически, нито никакви. Просто е търтил да бяга, спасявайки скъпоценната си кожа, и е подхвърлил на псетата кокал, та да има какво да гризат. И те гризат този кокал две десетилетия.

XXIII

Затъмнение. Следват титрите. Преди десетина години едно руско емигрантско издателство във Франция пусна книгата „Ловецът надолу с главата“. Заглавието поражда във въображението ни нещо като „скрита картинка“, където трябва да намерим ловеца, зайците, селяните, птиците и т.н. Авторът се казва Виктор Хенкин и всъщност е вече споменатият помощник на Вили Фишер от добрите стари испански времена; книгата е посветена най-вече на Фишерабел, макар по същество да е автобиография. Някои детайли за Орлов също са взети от нея. Та тази книга би трябвало да стане бестселър поне защото осведомените лица на по-дългия бряг на Атлантическия океан все още смятаха, че са пленили Рудолф Абел. И все още вярваха, че прехвърлилият се навремето на тяхна страна Орлов наистина е работил за онази страна на Атлантическия океан, с чиито награди гордо се кипри на една от редките си снимки — тя е поместена в книгата, издадена с шумна реклама в Щатите дълги години след смъртта му (той умира през 1972-ра). За книгата на Хенкин нямаше никаква реклама. Когато един американски издател се опита да сключи договор, бе спрян от бариерата на авторското право. Имаше и някакъв потулен скандал, обвинения в плагиатство във връзка с френското и немското издание, стигна се до съд и, доколкото знам, Хенкин изгуби делото. Сега работи в Мюнхен, в радиостанцията, която излъчва за Русия — почти огледално отражение на работата му в московското радио, където години наред е водел предавания за Франция. А може би вече е пенсионер. Руски емигрант с прекалено пъстра биография…

Ненадежден човек — най-вероятно параноик… живее с миналото; гаден характер… Но сега поне е свободен и има нормални документи. Може да отиде на Лионската гара, да се качи на влака и както преди петдесет години, след една нощ в купето, на сутринта да се озове в Мадрид — градът на младостта и приключенията му. И щом прекоси широкия гаров площад, да се озове пред входа на „Насионал“ — той може да го намери и със затворени очи. И пак така, със затворени очи, може да влезе в хотелското фоайе, преди петдесет години претъпкано с хора като Орлов, Фишер, Абел, Хемингуей, Филби, Оруел, Меркадер, Малро, Негрин, Еренбург и безчет по-дребни светила като него самия — до един персонажи, дотук вече взели участие в нашето повествование или пък предоставили ни сведения за него. Но ако отвори очи, ще види, че „Насионал“ е празен. Празен е, ако се вярва на младите, вече десет години; ако се вярва на други, по-възрастни — почти петдесет. По всичко личи, че нито младежта, нито старците знаят кой плаща данъците му; но може би пък в Испания нещата са по-различни.

XXIV

А сега, любезни читателю, за да не си помислиш, че сме забравили за Ким Филби, нека го издирим в навалицата във фоайето и го попитаме какви ги върши тук. „Ами аз съм от пресата — ще ни каже той. — Репортажи от бойното поле, нали разбирате.“ Нека опитаме да си изясним на чия страна е той и за миг да си представим, че ще ни отговори честно. „В момента сменям страните. Такива са инструкциите.“ И може би ще ни посочи с брадичка — почти незабележимо — шестия етаж на „Насионал“. Защото аз съм сто процента сигурен, че именно Орлов през 1937 година или горе-долу по това време в Мадрид му е наредил да запее в „Таймс“ на друг глас — не на републикански, а на франкистки, за по-сигурно прикритие. Ако, както се приема обикновено, идеята е била Филби да стане бомба със закъснител в sancta sanctorum на британското разузнаване, окраската му е трябвало да се смени с профашистка. Не че Орлов е предвиждал как ще свърши испанският спектакъл (макар че може и да е имал известни предчувствия) — не, той просто е предполагал или дори е знаел, че Филби трябва да се запази за в бъдеще. А за да знае това или дори само да го предполага, Орлов би трябвало да има достъп до руското досие на Филби (той е завербуван през 1933 година) или пък да е участник във вербуването му. Първото е несъмнено. Второто — възможно. Така или иначе, Орлов е познавал Филби лично и дори се е опитвал да обясни това на недосетливия сътрудник на ФБР, разговарял с него през 1944-та, доколкото си спомням, в Айова, където се е заселил след емигрирането си от Канада. По всичко личи, че в този момент Орлов е бил готов да свали картите, но човекът на ФБР изобщо не обръща внимание на намека му за някакъв си англичанин, работил за Съветския съюз, който на всичкото отгоре точно тогава е бил съюзник на американците. Орлов не бил достатъчно настойчив и в резултат Ким Филби остава на служба и стига до ниво пощенска марка.

XXV

С всичките тия известни само на него сведения, скътани в цял-целеничкия му хипоталамус, от една страна, и с два-три романа, нагъчкани с безвкусна детективска плява руски образец — от друга, Орлов несъмнено е привлякъл интереса на току-що създаденото в края на четирийсетте ЦРУ. Изобщо нямам представа, драги читателю, кой е направил първата крачка: не съм проучвал нито биографията на Орлов, нито публикуваните за него материали. И не ми е това работата. Аз дори не съм детектив любител, просто се мъча да събера попадналите ми парчета в нещо цяло; и дори не от любопитство, а за да потисна невероятната отврата, която се надигна у мен, когато видях първата страница на споменатия вече вестник. С други думи — автотерапия, и няма значение каква, стига да е ефективна. Но както и да е: който и да е направил първата крачка, по всичко личи, че от началото на 50-те Орлов сътрудничи на ЦРУ. Дали щатно или извънщатно — не е ясно, но ако се съди по наградите и по косвените свидетелства в по-късните му художествени произведения, предположението ни е съвсем основателно. Най-вероятно Управлението го е наело за съветник; днес подобни сътрудници се наричат консултанти. Интересно е дали московските му колеги са знаели за новата му работа. Предполагам, че той не ги е уведомил, защото това би било равносилно на самоубийство, и че те не са успели да проникнат в новороденото — поне по определение — учреждение, така че сигурно са останали в неведение. И все пак са имали основания да мислят, че Орлов е жив и здрав — поне като честолюбив автор. От друга страна, цели двайсет години от него няма ни вест, ни кост — и може би са се усъмнили. А когато човек се съмнява, въображението му рисува какви ли не ужасни картини. При определен род занимания това е съвсем естествено. Ще рече, напълно е възможно да са решили да проверят опасенията си.

XXVI

И са имали на разположение необходимия инструмент. Изтръскват го от нафталина и го пласират в нужната точка. Без да бързат обаче. Тоест без да бързат, докато не настъпва хиляда деветстотин хемдесет и ета. Тогава внезапно се развързват. И на нанайсети мартари в Бруклин Вили Фишер позволява на хората на ФБР да го арестуват и заявява urbi et orbi: „Аз съм Рудолф Абел“. И пресата и в Щатите, и по целия свят направо гръмва. И Орлов мълчи, ням като риба. Явно не му се ще да се срещне със стария си приятел.

XXVII

Какво ли пък толкова необичайно се е случило в хиляда деветстотин хемдесет и ета, ще попитате, и защо внезапно срочно се налага да се провери съдържанието на хипоталамуса на Орлов? Дори да си е все още цял-целеничък, нима всичко вътре не е отдавна остаряло и изгубило всякаква ценност. И кой е казал, че човек непременно трябва да се среща със старите си приятели? Любезни читателю, приготви се да изслушаш някои налудничави предположения. Ще ти докажем, че не сме забравили сюжета и не сме се отклонили от него. Ей сега всичко почва да ври и да кипи: хвърляме в огъня чист нефт.

XXVIII

Въпреки популярната демонология външната политика на Съветския съюз от самото му възникване винаги е била опортюнистическа. Употребявам думата в буквален, а не в обиден смисъл. Опортюнизмът е същността на всяка външна политика, абстрахирана от степента на вярата на дадена държава в собствените си сили. Той означава да се използват възникналите възможности — обективни или мними. През по-голямата част от прискърбната си история Съветският съюз си остава неуверен в себе си субект, травмиран от обстоятелствата на собственото си раждане, и поведението му по отношение на останалия свят се колебае между предпазливо изчакване и враждебност. (Най-добре се чувства в тези параметри Молотов, сталинският министър на външните работи.) В резултат Съветският съюз си позволява да използва единствено обективно съществуващите възможности. И най-явно се възползва от тях през 1939 година, когато окупира балтийските държави и половин Полша, предложени на Сталин от Хитлер, и през заключителния период на Втората световна война, когато завладява Източна Европа. Колкото до мнимите възможности (походът към Варшава през 1928 година, испанската авантюра през 1936–1939 година и финландската кампания през 1940 година), Съветският съюз плаща скъпо и прескъпо за развихрените си фантазии (макар в случая с Испания да получава националния й златен запас). Пръв плаща за неуспехите Генералният щаб — с почти пълното си обезглавяване през 1941 година. И все пак според мен най-тежката последица от тези фантазии се проявява в това, че безпомощността на Червената армия в борбата с шепата финландски съединения прави изкушението на Хитлер да нападне Русия непреодолимо. Реалната разплата за удоволствията, свързани с мнимите възможности, е нахлуването на дивизиите, включени в операция „Барбароса“.

XXIX

Победата не довежда до забележими промени в съветската външна политика, понеже военните трофеи не са в състояние да покрият гигантските човешки и промишлени загуби, понесени през войната. Мащабите на разрухата са безпрецедентни: основен лозунг след войната става възстановяването на страната. В основни линии то се осъществява за сметка на техниката, изземана от покорените територии и разполагана в СССР. Тази политика носи морално удовлетворение, но не подпомага промишления прогрес. Страната си остава второстепенна, ако не и третостепенна държава; единственото, което оправдава претенциите й за величие, са географските й размери и огромната военна машина. Въпреки внушителността на тази машина и въоръжаването й по последната (или предпоследната) дума на техниката обаче чувството, което тя поражда в страната, е своего рода вариант на нарцисизма, особено като се имат предвид сумарната мощ на предполагаемите противници и появата на ядреното оръжие. Все пак едно нещо търпи поражение в схватката с тази машина — външната политика на Съветския съюз; защото нейните принципи се диктуват от легионите. Към този Клаузевиц надолу с главата трябва да прибавим и увеличаващата се инертност на държавния апарат, който примира от ужас при мисълта за лична отговорност и е убеден, че първата и последната дума по всички въпроси и най-вече по въпросите на външната политика принадлежи на Сталин. В подобна атмосфера са немислими всякакви дипломатически инициативи, да не говорим за опити за създаване на нови възможности. Освен това често не се прави разлика между вече създадената и мнимата възможност. За тази цел е нужен аналитик, добре запознат с динамиката на развитата икономика (натрупването на ресурси, проблемите на производството и т.н.). При липса на опит възможностите лесно може да се объркат. А тъкмо опитът липсваше на Съветския съюз в средата на петдесетте години. Впрочем днес също.

XXX

И въпреки това в края на петдесетте Съветският съюз предприема нещо невероятно, нещо, което ни кара да предположим, че след смъртта на Сталин (1953) съветската външна политика се съживява. След Суецкия провал (есента на 1956) Съветският съюз предприема изключително обмислено и много последователно настъпление към Източното Средиземноморие и Северна Африка. Инициативата е и внезапна, и успешна. Сега, след десетилетия, е очевидно, че целта е да се установи контрол над Близкия изток и по-конкретно над богатите на нефт райони. Логиката на този маньовър е съвсем проста и абсолютно марксистка: който контролира енергийните ресурси, контролира и производството. С други думи, замисълът е западната демокрация да падне на колене. Как да се осъществи това — дали непосредствено, чрез изпращане на войски в района, или с чужди ръце (чрез подкрепа на местните арабски режими и превръщането им в просъветски), е въпрос на обстоятелства и организация; ясно е, че чуждите ръце са за предпочитане. И отначало планът има успех: няколко арабски държави застават на просъветски позиции, и то толкова внезапно, че чак да си помислиш, дали пък не са узрели за комунистическата идеология, или може би им е по сърце самата проблематика. Но не е така. Малобройните комунистически групички, създадени в Египет по времето на крал Фарук, са унищожени до една от Насър и членовете им отиват или в затвора, или на бесилката. В другите мюсюлмански страни на изток и на запад от Кайро се наблюдава (и досега) още по-голямо неприемане на марксизма: културата на свещения Коран не понася други книги, особено ако са съчинени от евреин. И въпреки това първите съветски стъпки в този район се оказват успешни, което може да се обясни единствено с факта, че новодошлият се е възползвал от някаква вече съществуваща агентурна мрежа в тези страни, мрежа, която му е осигурила достъп до практически всички слоеве на обществото. Споменатата мрежа не може да е била германска (дори в Египет), понеже Райнхард Гелен, началникът на западногерманското разузнаване след войната, в края на четирийсетте опразва сейфовете си и продава съдържанието им на Съединените щати. Не може да е и френска — френското присъствие в този район открай време е незначително, а и агентурата му се слави с фанатичната си преданост към Франция. Остава местният пробритански елемент, очевидно получил инструкции — във вакуума, създал се след опразването на района от висшата раса — от някой местен резидент, установил се например в Бейрут. Ако искате, наречете го носталгия; надежда за възраждане на Империята. Но във всички случаи не интересът към новите неверници — руснаците, е причината през петдесетте години целият район насмалко да не стане съветски. Причината е създадената възможност.

XXXI

Представете си горния проект на чертожната дъска на Москва преди трийсет и пет или четирийсет години. И там пише: след оттеглянето на англичаните в Близкия изток се наблюдава вакуум. Запълнете го. Поддържайте новите арабски лидери — или поотделно, или като ги обедините в някаква конфедерация — например в Обединена арабска република или Лига на арабските страни. Дайте им оръжие, дайте им каквото поискат. Да ви станат длъжници. Кажете им, че могат да ви се издължат, като вдигнат цената на нефта. Кажете им, че могат да правят каквото си искат, че винаги ще ги подкрепяте и че имате ядрени бойни глави. И в най-скоро време Западът ще пропищи кански, арабите ще забогатеят, а вие ще ги контролирате. Да, вие ще дърпате конците, както всъщност подобава на първата социалистическа страна на света. Колкото до първата крачка — всичко вече е уредено. Много лесно ще намерите общ език — там също не обичат евреите.

XXXII

И сега си представете, че не вие сте измислили този план. Защото това е просто изключено, нали? За да го измислите, трябва да познавате тамошния свят до най-дребната подробност. Трябва да знаете кой какъв е и защо е такъв, да знаете мераците на всеки шейх или полковник, да го познавате до девето коляно. В Москва и околностите й няма хора, които да разполагат с подобни данни. Освен това трябва да отбирате и от други неща: бюджети и баланси, държавни приходи от нефтодобив, колебания на пазара, курсове на акциите, годишни потребности на съответните индустриализирали демокрации от суров нефт, от тонаж на танкерите, от таксите за превоз и така нататък, и така нататък. И си нямате щатна бройка, запозната с тези проблеми, нямате си и извънщатна такава. А дори да предположим, че такова лице съществува — някакъв марксист педант, книжен червей с пропуск за специалните читални, та да се запознава със западната периодика — дори подобно лице да съществува и да е автор на споменатия план, би трябвало да има поне вуйчо в Политбюро, та проектът му да стигне до чертожната ви дъска. А това би дало на съответния вуйчо значително предимство и останалите членове на Политбюро биха го свалили на секундата. И последно — подобен проект не може да се роди в главата на руснак, дори само защото Русия си има предостатъчно нефт. И го прахосва. А щом прахосваш нещо, значи за теб то няма цена. Ако този проект се бе родил в Русия, сто на сто нямаше да види бял свят. Прекалено е близо до въображаемата възможност. Основната причина обаче проектът да се окаже пред вас е тъкмо в това, че той няма нищо общо с родното въображение. И дори само това стига да го характеризираме като възможност, създадена и съществуваща. Защото е дошъл отвън и в него най-много ни привлича вносното. През петдесетте години този проект е за Политбюро същото, което са дънките за децата на партийните другари. И много им харесва. Все пак обаче другарите решават да проверят дали стоката е оригинална. Имат си начин.

XXXIII

А докато те проверяват стоката, любезни читателю, запознай се с голите — дадени без авторова намеса — факти. Харолд Ейдриън Ръсел Филби, наричан от приятелите си в Англия и особено в Русия „Ким“ (в Русия този прякор — особено през 30-те, когато навлиза като малко име в качеството на акроним от комунистически интернационал на младежта, — не поражда никакви асоциации с Киплинг), е роден в Амбала, Индия, през — както съвсем правилно се твърди в споменатата марка — 1912 година. Баща му, Хари Сентджон Филби, известен английски арабист и пътешественик, впоследствие приел мюсюлманството, е бил съветник на крал Ибн Сауд (познайте на коя държава!). Отрочето учи в Уестминстър, а после в Тринити колидж в Кеймбридж — следва история и икономика и е член на студентското братство „Апостолите“. След Кеймбридж е извънщатен сътрудник на няколко лондонски вестника и като такъв през 1937 година заминава за Испания да отразява Гражданската война, а след известно време постъпва в „Таймс“ като военен кореспондент. Това е — накратко — известното за този двайсет и осем годишен млад човек през 1940 година, когато го вземат на работа в М16 — контраразузнаването на легендарната британска Интелиджънс Сървис. Възлагат му задачи, свързани с антикомунистическия контрашпионаж. По негова собствена молба, очевидно. През войната той бързо напредва в службата, получава пост в Истанбул и през 1946 година оглавява контраразузнавателния отдел за Съветския съюз. Доста висока длъжност, но само след три години Филби се отказва от нея, понеже го назначават за първи секретар в посолството на Великобритания във Вашингтон — тоест става главната връзка между Интелиджънс Сървис и ЦРУ; между другото, става и пръв приятел с Джеймс Енгълтън, началника на контраразузнаването на ЦРУ. Великолепна кариера, нали? За заслугите си през войната става кавалер на Ордена на Британската империя, заслужено го уважават и в британското Министерство на външните работи, и в журналистическите среди; предполага се, че скоро ще оглави Интелиджънс Сървис. Това е — накратко — известното на колегите и началниците за този трийсет и девет годишен мъж през 1951 година. Когато се случва нещо непредвидено. Двама негови стари приятели, колеги от Кеймбридж — Гай Бърджес и Доналд Маклийн — се оказват съветски шпиони и бягат в Съветския съюз. Лошото е там, че в мозъците на осведомените лица от двете страни на Атлантическия океан се мярка мисълта, че именно Филби ги е предупредил за опасността. Започва разследване, доказателства няма, съмненията остават и Филби е помолен да подаде оставка. Животът е несправедливо нещо: и най-добрите приятели могат да те издънят. Мнозина мислят така, включително и в Министерството на външните работи, Филби се връща към журналистиката — все пак е още само четирийсетгодишен, — но разследването продължава. Ама има хора, дето изобщо не те оставят на мира! През 1955 година обаче Харолд Макмилън, по това време външен министър на Великобритания, прави пред Парламента изявление, с което напълно освобождава Филби от каквито и да било подозрения. И Филби съвсем чист, дори с напътствената благословия на Министерството на външните работи, става кореспондент на „Икономист“ и „Обзървър“ в Бейрут. Отплува за Бейрут през 1956 година и никога вече не зърва белите скали на Съсекс.

XXXIV

Минават три години. Московските другари възхитено цъкат с език над представения проект. Все пак обаче държат да проверят стоката. Защото безупречната репутация в очите на едни може да е предупреждение, написано с огнени букви на стената пред другите. Другарите се досещат, че британците не са открили компромат за нашия англичанин, понеже са го търсили сред англичаните; всеки, който се осланя на тавтологията, е обречен. Защото задачата на „къртицата“ е да надхитри своите. Колкото до руското досие, дори англичаните да имат достъп до него — а това е почти невероятно, — пак нищо няма да разберат. Истинското име на „къртицата“, особено на толкова издигнала се „къртица“, не е известно дори на офицера, който води досието. В най-добрия случай той ще знае псевдоним или няколко цифри. Да, само това би могъл да издаде и най-осведоменият беглец на Запад, да не говорим, че щом спре, веднага ще попадне в обятията на контраразузнаването на Интелиджънс Сървис — а пък вие познайте кой оглавява контраразузнаването! Има само двама души, които може би знаят името на „къртицата“: съветският шеф на контраразузнаването (а до такъв пост никога не е стигал никой британец) и офицерът контраразузнавач, който навремето я е завербувал. Основно правило е, че ефрейторът винаги е по-старши от новобранеца, и при положение че става дума вече за петдесетте години, ефрейторът или отдавна е покойник, или наистина е шеф на цялото съветско контраразузнаване. Все пак най-вероятно е покойник, тъй като най-добрият начин да се запазят тайните на новобранеца е да се ликвидира старото куче. Освен това през 1933-а, когато е завербуван кеймбриджкият абсолвент (на 21 години), секретността не е чак толкова тотална като сега, през петдесетте, докато проверяваме стоката, и храбрият — не, мъртвият — ефрейтор може би се е изпуснал пред тогавашния си шеф (най-вероятно и него вече го няма, чистките в апарата през трийсетте години да не са били за тоя, дето духа) или пък при вербовката може да е имало свидетел, или пък дори глупавият новобранец може да е бил във връзка с някой бъдещ издайник. В края на краищата нали именно приятелите му са го издънили — макар навремето същите тези приятели най-изправно да са представяли отчети за цялата дейност на Англо-американската комисия за атомна енергия. Да, добри момчета бяха, но вече не са момчета, време им е за пенсия. Било, каквото било, тури му пепел, но ако искаме да осъществим този проект, ще ни трябва нещо по-сигурно от изявлението на Макмилън (Господ здраве да му дава) пред Парламента; на нашия човек ще му трябва стопроцентов имунитет срещу всички червоточини. За да няма никакви изненади, никакви сюрпризи, никакви издънки. Я да видим сега с кои си е имал вземане-даване едно време? Къде са им смъртните актове?

XXXV

Обаче акта на Орлов го няма! И тогава Вили Фишер поема дъх и пред цял свят заявява, че е Абел. А Орлов не иска да се срещне със стария си приятел. И другарите разбират, че или е мъртъв, или не е привърженик на самоубийството. И атакуват Близкия изток — Египет, Сирия, Йемен, Ирак, Либия, възползвайки се от създадената възможност. И затрупват от самолетите и параходните трюмове арабските шейхове с лавината на военните си излишъци, съветници и един Господ знае още какво, и арабските страни затъват в дългове. И съветниците съветват лидерите да вдигнат цената на нефта, та да си изплатят дълговете. И лидерите ги слушат: най-безнаказано вдигат цената на нефта до небесата, защото гърбът им се пази от новите неверници с ядрените бойни глави. А Западът трепери от страх и пищи: „ООН!“, но писъкът му повече прилича на „Ох, ох, не!“ И всичките наши — и верници, и неверници — вече ненавиждат евреите. Гледай ти, всичко става, както го предсказа оня!

XXXVI

Животът обаче е несправедлив и един ден нефтените измекяри проявяват недопустима алчност. Правят картел, кръщават го ОПЕК и започват да си пълнят гушите. Вярно, разгонват фамилията на Запада, но не заради нас! Освен това почват да се карат помежду си. Стават по-богати от предишните си господари — за нас да не говорим. В проекта това го няма. Архитектът на близкоизточната ни политика, синът на съветника на крал Ибн Сауд, кореспондентът и икономистът, великият ни и незнаен — технически казано — таен агент би трябвало да ги предвиди тези неща! Нали досега всичко вървеше според плана, всичко беше, както ни обеща, а сега — нъцки! А, не — я да дойде той да ни каже какво да правим. С две думи, трябва ни сега и тук, та да ни е под ръка. Пък и в Москва ще е на по-сигурно — няма капитализъм, няма изкушения. Спокойно ще си се съсредоточава. А бе за какво му е Бейрут!

ХХХVII

Че е било много по-студено — спор няма. Особено за шпионин, дошъл от пека. Време му е било вече. Ако седнем да пресмятаме — точно трийсет години след като са го завербували. То пък едно завербуване! Но сега вече е на 51-а и трябва да започне нов живот. Е, не е толкова трудно, понеже тукашните му колеги дават мило и драго, за да му угодят. Освен това на 51-а животът — какъвто и да е — не е съвсем нов и всяка страна — каквато и да е — не е съвсем чужда. Особено ако си шпионирал за тази страна през целия си съзнателен живот. И особено ако си го правил не за пари, а по убеждение. Ще рече, новото място трябва да ти е познато, поне мислено. Защото твоят дом, твоята родна стряха са убежденията; цял живот си пестил, за да обзаведеш този дом. Ако светът около теб е унил и сив, ти запълваш дома си с метални полилеи и персийски килими. Ако светът е с богата фактура, обзавеждането ти ще е ментално черно-бяло: само няколко абстрактни стола.

ХХХVIII

И понеже вече наближаваме края, любезни читателю, нека си позволим мъничко анахронизъм. Има един тип англичани, които си падат по нищетата — и в пряк, и в преносен смисъл. Те кимат удовлетворено. Когато асансьорът спира или когато някое дете си отнася боя заради пакостите на другарчето си. Пошлостта и мърлячеството за тях са като мехлем за душата. Драги им са очуканите мръсни перила, влажните хотелски чаршафи, хилавите дървета зад сивите прозорци, евтиният тютюн, вмирисаните вагони на вечно закъсняващите влакове; мили им са бюрократическите спънки, мързелът и нерешителността, безсилното свиване на рамене — и, разбира се, лошо ушитите миши цвят костюми. И затова те обичат Русия — отдалеко, естествено, защото не могат да си позволят да отидат там, освен на стари години. Към шейсетте, когато се пенсионират. И са готови на много, за да помогнат на Русия — на своята глупава, но чувствена, задушевна Русия, Русия от „Доктор Живаго“ (филма, не книгата), в която двайсети век още не е нахлул с гумите „Goud Year“ и където детството им все още продължава. Те не искат тяхната Русия да стане американка. Искат тя да си остане страстна и смотана, с кафяви вълнени чорапи с широки розови ластици (никакъв найлон, за Бога, никакви чорапогащи!). За тях тя е еквивалентът на онези момчета от работническите предградия. Които не се гнусят от лесно изкараните пари и които старите им приятелчета от Кеймбридж ще преследват по лондонските заведения до края на дните си. Но не, те не са обратни; те са истински англичани.

Това е Русия за тях. Или Германия, или Австрия.

XXXIX

А пък ако Русия е комунистическа — толкова по-добре. Особено ако е 1933-а и за Германия не може и дума да става. И ако някой с едва забележим акцент ти предлага да поработиш за Русия, и ако си на 21, ти казваш „да“, защото всичко е толкова различно и защото има привкус на бунтарство. Защото, ако училището те е научило на нещо, то е на принадлежност към дадена група: към партия или поне към клуб; научило те е да си член. А комунистическата партия е вариант на „Апостолите“, нещо като студентско братство — и освен това дори проповядва братство. Изобщо взимаш пример от приятелите си, а пък в тяхното въображение думите „световен пролетариат“ извикват образа на негнусливите момченца от предградията, само че в много по-голям мащаб. И след известно време пак чуваш този едва забележим акцент, молят те да изпълниш някаква задача, нищо сериозно, но все пак нередно. И ти я изпълняваш и човекът с акцента вече може да те компрометира. Ако не е идиот, следващия път, когато те помоли за услуга, той няма да ти говори за световния пролетариат, а ще ти спомене Русия. Понеже за Индия например ти няма да се навиеш, макар Индия също да е част от обета — да не говорим за пролетариата. Преди петдесет години социалните въжделения все още са били етноцентрични, шпионите също. Така че ти се предлага още мъничко Чехов, още малко Толстой в превод на Констанс Гарнет — във влака, на път за Испания, защото времето е дошло. А с него и мястото. Нашият многообещаващ приятел би могъл да вкуси вече от прочутото братство, от кръвта му, въшките, надеждите, отчаянието, поражението, апатията. Но вместо това се мотае из фоайето на „Насионал“, после се среща някъде по етажите с някакъв мръсник и му казват (за негово тайно облекчение, без съмнение), че трябва да си смени кожата — че в името на висшето благо трябва да си смени ориентацията. Така многообещаващият субект научава за „големия план“, alias — бъдещето. Следващия път, когато чува едва доловим акцент, той знае, че това е глас от бъдещето. Акцентът е мъничко по-различен, понеже на онзи с едва забележимия акцент вече са му прерязали гръкляна заради бъдещата безопасност на нашия многообещаващ субект, а ако собственикът на гръкляна е имал приятелка например, тя отдавна е осъдена на двайсет и пет години и копае вечните ледове на руския Далечен изток на фона на величествените снегове — тези кадри няма да ги има в бъдещия „Живаго“. Но когато пак чуваш гласа от бъдещето над ухото си, вече е почнала войната. Русия вече е съюзник и Интелиджънс Сървис иска от теб да внесеш лептата си. Обгръща те — обективно и съвсем явно — споменатият „голям план“ и ти молиш да те пратят на работа, свързана с Русия. И понеже си джентълмен, старшите джентълмени радушно те пращат на тази работа. Макар да се сещат, че са джентълмени, само когато избират в коя врата на клозета да влязат. Пък и това не е сигурно.

ХL

И така познаваш страната, в която попадаш след трийсет години, на зрялата петдесет и една годишна възраст. Кипиш от енергия, естествено, но най-добрите ти дни са отминали. Ще видите вие, бели скали на Съсекс! Ще ти дам да се разбереш, остров проклет! И на теб, Pax Britannica! Ще ви науча аз вас! Да погубите такава блестяща кариера и да изритате мене, умния човек, в апогея на подема ми! Умният човек знае как да си го върне на империята: с помощта на друга империя. И „големият план“ се разраства още повече. Не зъб за зъб, а цялото чене! Казва ли ти някой, може би най-голямото удовлетворение за всеки шпионин е мисълта, че той играе ролята на Съдбата, че дърпа всички конци. Или че ги прерязва. Тоест шпионинът иска да се уподоби на Клото или на Арахна. Deus in machina, зареждана с бензин (той може би изобщо не е осъзнал иронията на факта, че го заселват на улица „Мазутна“ — поне на първо време). Но Бог ли си, или дявол, няма значение — да установиш контрол над нефтодобивните райони е много по-съществено, отколкото да издаваш на руснаците тайните на английското разузнаване. Още повече че в Лондон нищо не е останало за издаване, а залозите в новата игра са огромни. Залогът всъщност е един — целият свят. И който и да спечели, победата ще е негова, на Филби! Нали не току-така е икономист и е чел „Капиталът“ и „Седемте стълба на мъдростта“^[7]. Да не говорим, че в крайна сметка ще победи Русия, защото какво може да очаква човек от демокрацията? Абсолютно никаква решителност. Представете си Русия — развлечената му Русия с кафявите вълнени чорапи с розовите ластици в ролята на господар, на стопанин на планетата — и не само защото има ядрени бойни глави и балистични ракети; представете си я, милата мързелана, пъхнала всички доходи от нефта на Арабския полуостров под възглавницата си — пълна със съмнения, чеховска, ирационална! Тя би била много по-добър стопанин (не, обична стопанка!) на обета, отколкото собственият му картезиански Запад, който толкова лесно се лъже (вземете неговия случай например). А в най-лошия случай, ако победи не Русия, а някой арабин — шейх или диктатор, също не е лошо. И изобщо татенцето би се гордял с него, ако всичко прибере Саудитска Арабия.

XLI

И точно тя прибира доста. Във всеки случай толкова, че не Русия, а именно Саудитска Арабия би трябвало да издаде съответната марка. Е, може и да я издаде. Или пък Ирак, или Иран. У когото е монополът върху нефта, да я издава. Ах, тези мюсюлмани! Къде щяха да са сега, ако я нямаше съветската външна политика от шейсетте и седемдесетте години, тоест ако го нямаше покойния мистър Филби?

Представете си за момент, че не могат да си купят дори калашници, да не говорим за ракетни установки. И нямаше да четем за тях по първите страници на вестниците, нямаше да ги има дори като фон на камилите по цигарените кутии… Но животът е несправедлив и облагодетелстваните не помнят благодетелите си — както впрочем и жертвите не помнят мъчителите си. А може би и не трябва. Може би е по-добре източниците на доброто и злото да си остават забулени в мрак — на злото особено. Между божествените атрибути — пък били те теорията на диалектическия материализъм или чалмата на Пророка — няма съществена разлика. И имаме ли право да правим разграничение? В крайна сметка между вишневата градина и най-обикновения пясък няма йерархия; всичко е въпрос на вкус. При парите е същото като при хората. Парите, доколкото можем да съдим, нямат индивидуално съзнание и печалбата заминава за пустинята просто от чувство за родство с принципа на множеството. Изобщо, също като определен тип англичани, парите се стремят на Изток — дори само защото тази част на света е по-гъсто населена. В този смисъл тайният агент е предвестник на големите банки. И ако се заселва там, на Изток, и се асимилира било чрез местния алкохол или пък любима девойка, в това няма нищо лошо. Нима гълъбите на Ной са се върнали в ковчега? Ех, любезни читателю, представи си писмо, изпратено днес или в близко бъдеще от Москва в Ел Риад. Как мислиш, какво ще пише вътре? Честитка за рожден ден, планове за отпуска, добри новини или вести за смъртта на някой близък, оплаквания от северния студ? Едва ли. Най-вероятно нещо за пари. Например молба за финансова помощ за братята мюсюлмани, живеещи на съветска територия. И пак най-вероятно писмото ще е написано на английски и никакви служби няма да се занимават с него. Може би само пощальонът ще погледне адреса на подателя, ще посбърчи недоумяващо веждите си — полумесеци, засенени от традиционното парче навит плат, и след миг ще пусне плика в пощенската кутия; а на плика — марката с портрета на Филби.

XLII

„Доста мрачна перспектива“ — ще поклати глава измъченият читател. Но дали развитието на нещата не би ни довело до същата точка дори и без съдействието на нашия познат англичанин? Разбира се, че би ни довело, като се има предвид така наречената динамика на съвременния свят, тоест демографският взрив и промишлените апетити на Запада. Тези два фактора биха били съвсем достатъчни; третият изобщо не е нужен, също както и индивидуалните му усилия. В най-добрия случай нашият английски приятел е формулирал очевидното, отворил ни е очите за него — само това. Рано или късно описаното е трябвало да се случи, с Ким или без Ким, с Русия или без Русия. Е, без Русия сигурно би отнело повечко време, но какво от това? Личността не играе никаква роля, целият номер е в икономиката, нали така? В този смисъл дори личността да съществува, всъщност, все едно че я няма. Намирисва на солипсизъм, но марксистки солипсизъм, и нашият английски приятел пръв би оценил тази мисъл. Нали историческата необходимост е била негов девиз, негово кредо, неговото основно възражение срещу угризенията на съвестта. В крайна сметка, като се имат предвид всички професионални опасности, свързани с някои дейности, вярата в триумфа на делото, на което служиш, доста помага, нали? (А пък ако делото победи още докато си жив, а?) Но така или иначе, от гледна точка на историческата необходимост нашият приятел е бил излишен или в най-добрия случай тавтологично се е повтарял. Получава се нещо като презастраховане. Защото целта на историята е да направи арабите богати, Запада беден, а Русия да си остане ни риба, ни рак. Това е равносметката, изпята с най-чисто белканто, и авторът не може да я оспорва. С две думи, чувството за историческа мисия на нашия приятел не струва пукната пара; но и въображението на автора не струва повече. И изобщо — какви са му източниците?

XLIII

„Източници!“ — презрително вдига рамене авторът. Че на кого му трябват източници! Кой вярва на източници? И откога? Дава ли си читателят сметка в какви води навлиза, ако заподозре автора в грешка или пък вземе да я докаже? Не те ли е страх, любезни читателю, че успешното опровержение на скромната теория, предложена от автора, ще те доведе до неизбежното заключение, че тъмнокафявата субстанция, в която в днешния свят си затънал до гуша, е иманентна, предопределена свише или поне присъща на Майката Природа? И за какво ти е всичко това? Нали авторът се стреми да те избави от тези тревоги, като ти доказва, че споменатата субстанция е човешко дело. И в този смисъл е истински хуманист. Не, любезни читателю, не ти трябват никакви източници. Нито пък извори, нито реки от показания на разни предатели, нито дори електронните дъждове, които те заливат от наблъсканото със спътници небе. В нашия вариант на реката ти трябва само устието, а отвъд него — морето и чертата на хоризонта. Но ти вече си ги виждал тия неща.

XLIV

Все пак никой не знае какво ни носи бъдещето. И най-малко онези, които вярват в историческия детерминизъм. Следват шпионите и журналистите. Може би тъкмо това е причината първите често да надяват маската на вторите. Когато става въпрос за бъдещето, всяка професия е чудесна „легенда“, разбира се, но все пак събирането на информация превъзхожда всички други дейности, защото всяка единица информация, включително секретната, е късче минало; информацията по определение е свързана със свършените факти. Дори да става дума за нова бомба, за планирана агресия или за смяна на политическия курс, винаги научаваме само това, което вече е станало, което вече е. Парадоксалното в шпионажа е, че колкото повече научаваш за противника си, толкова повече наученото забавя собственото ти развитие, понеже те принуждава непрекъснато да се мъчиш да го настигнеш, за да попречиш на плановете му. Първостепенните задачи непрекъснато се променят и не ти остава време за нищо. Затова колкото по-добри са шпионите ти, толкова по-зависим си от онова, което научаваш от тях. Вече не действаш самостоятелно, а само реагираш. Което те обрича да буксуваш в миналото, почти не ти дава достъп до настоящето и изцяло ти затваря пътя към бъдещето. Онова бъдеще, което би си планирал — не създал — сам. Представи си, че Съветският съюз не е успял да открадне американските атомни тайни и че през последните четирийсет години не е имал възможност да заплашва с ядрените си ракети. Тогава той би бил съвсем друга страна. Може би не много по-процъфтяваща от днес поради идеологията; но поне фиаското, чиито свидетели сме днес, би дошло доста по-рано. В най-лошия случай можеше да бъде изграден някакъв жизнеспособен вариант на социализма. Но когато открадваш нещо, то те завладява — целия или поне способностите ти. Като се има предвид усърдието на нашия английски приятел и на другите като него, не може да се говори само за способности: и двете ръце на руските купувачи на крадено са били прекалено заети — и то доста дълго, — така че не е имало начин да строят социализма; гледали са да не изпуснат награбеното. Може да се каже дори, че като са издали толкова имперски тайни, Филби и приятелчетата му всъщност са направили на Империята много по-голяма услуга, отколкото най-верните й адепти. Защото огромната информация, предадена на Съветите от кеймбриджките възпитаници, випуск 1931 година, омайва получателите до такава степен, че те започват да планират външната си политика с оглед на постъпленията от агентурата. Тоест сътрудниците на московския Център заприличват на хора, които през цялата работна седмица четат неделните вестници, вместо да пооправят къщата си или поне да заведат децата до зоологическата градина.

XLV

Така че, скъпи читателю, не всичко дотук беше напразно, нали? Макар че сюжетът вече сигурно ти е омръзнал като на самия автор. Нека се позовем на това и да се откажем от всякакви изводи, да се разделим без недоверие и, надявам се, без сарказъм. Въобще в усложнената мисъл няма нищо лошо, ако не забравяме, че сложността винаги се постига за сметка на задълбочеността. Хайде да се качим на твоята „Тойота“ — добре че гълта съвсем малко арабски нефтопродукти — и да излезем да похапнем. В какъв ресторант? Китайски? Виетнамски? Тайландски? Индийски? Мексикански? Унгарски? Полски? Колкото повече свикваме в чужбина, толкова по-разнообразно става менюто ни. Испански? Гръцки? Френски? Италиански? Може би единственото добро нещо в живота на мъртвите шпиони е било това, че са имали избор. Но ето, точно в момента, когато пиша тези редове, по радиото съобщават, че Съветският съюз вече не съществува. Тогава къде да отидем? В арменски ресторант? В узбекски? В казахски? В естонски? Днес нещо не ми се ходи в английски.

XLVI

И какво ли съм седнал да се занимавам с отдавна покойните шпиони? И защо не мога да потисна гаденето си при вида на отпечатаната на първа страница марка? Не е ли реакцията ми прекалено силна? Какво ново има в това, че някой си вярва, че някъде съществува справедливо общество, какво особено има в тези стари — въплътени или невъплътени — русоистки фантазии? Всяка епоха, всяко поколение има право на своя собствена утопия, включително и епохата на Филби. Разбира се, способността да си верен на разни измислици на възраст, когато вече ти е време за пенсия, е доста озадачаваща, но може да се обясни с темперамента например или с някое органично заболяване. Един католик, особено лош католик, би могъл да оцени подобни затруднения и, ако е писател, дори да скалъпи от тях нещо свястно — впрочем същото би могъл да направи и всеки езичник. А може би ми се доповръща просто поради разликата в мащабите, поради огромното изображение на такова незначително нещо, най-обикновена марчица: перфорацията й приличаше на дантела на чаршаф, на възглавница, на фуста. Може би имам проблеми с дантелите? Още една детска травма? Денят беше горещ и за миг ми се стори, че марката на първа страница ще продължи да расте, ще стане по-голяма от Белсайз Парк, по-голяма от Хампстед и ще расте ли, расте. Нещо като халюцинация. Да не би поетите сюрреалисти да ми бяха дошли много? Или пък на застаряващите ми вече очи да им беше писнало да гледат мутрите на членовете на Политбюро — понеже портретът на марката има доста общо с тях въпреки приликата с Алек Гинес и Тревър Хауърд. Плюс кирилицата, естествено… Изобщо не е чудно, че ми прилоша. Не, съвсем не беше така. Никакви халюцинации нямаше. Имаше просто едно лице — въобще нямаше да го забележа, ако не беше текстът, при това на кирилица. В този момент съжалих, че знам руски. Стоях и трескаво търсех английската дума, с която да се защитя от усещането за съпричастност, за лична отговорност, излъчвано от руските букви. И както често става с езиковите мелези, не можех да се сетя за думата — и затова се обърнах и излязох. Спомних си я чак на улицата — и именно заради нея не можех да се върна и да купя вестника. Думата беше treachery^[8].

XLVII

Чудесна английска дума, нали? Скърца и пука като дъска, прехвърлена над пропаст. Етика чрез звукоподражание. Акустично табу. Защото границите на едно племе се определят най-вече от езика му. Ако думата не стига до теб, значи не си в племето си. Щом гласните и съгласните й не пораждат инстинктивна реакция, щом нервните ти клетки не се сгърчват от отвращение и не те избива студена пот, значи владеенето на езика на това племе е само мимикрия. Което на свой ред показва, че си на някакво друго еволюционно стъпало. До — или, ако щете, надлингвистично по отношение на езика, в който съществува думата treachery. Която не ти позволява да се превърнеш в плужек. Еволюцията не е свършила; тя още продължава. „Произходът на човека“ не е краят на пътя, той е само етап. Понеже не всички хора са хора. Марката, за която говорим, е от серията „Мекотели“. Все още не сме изплували от морското дъно.

XLVIII

Марките могат да се увеличават, но не и да се намаляват. Тоест могат, но няма никакъв смисъл. Какво е самозащитата на дребните неща, ако не просто raison dʼêtre. Те могат само да се увеличават. Особено ако работиш в литературен вестник със скромно стачкоизменническо минало. „Да се увеличи“ — нарежда редакторът и ти бодро маршируваш към фотолабораторията. Няма как да се намали, нали? Просто изобщо няма да ти хрумне. В днешно време само с натискане на едно копче нещата се уголемяват или смаляват. До естествените си размери или до размерите на въшка. Натискаш още веднъж — и въшката изчезва. Няма я. Само че редакторът иска друго. Иска в естествена големина. Дори още повече. Колкото въображението му, ако не колкото дилемата му. „Ти би ли пил с този човек? Би ли му стиснал ръката?“ Стар английски въпрос, но сега номерът е да си шик и малко нещо ретро. Ех, днес натискаш топчето — и тресавището на паметта ти започва да пуска мехури и да вони — от Па дьо Кале до Беринговия проток, от трийсетте години, та до наши дни. Защото точно това е историята за днешното поколение — за усъмнилите се католици, за главните редактори и така нататък. Защото в наши дни всичко е шик и всичко е ретро — нали идва fin de siècle^[9]. Новият ден може да ни донесе само банковата ни сметка. За кого би работил днес, ако имаше достъп до секретна информация, ако гореше от желание да се опълчиш срещу класата или страната си? За арабите? За японците? Чий агент — не „къртица“, най-обикновен агент — би могъл да станеш? Целият свят се е омешал, откъде ще се вземат при това положение преданост или кръвна връзка? Не, вече няма как да се предаде Европа на Азия; нито обратното. Сбогом на убежденията, сбогом на милия стар безбожен комунизъм. Остават ти само носталгията и ретрото. От модните възшироки панталони до матовочерния видеомагнетофон (или стереосистема, или таблото на колата) — a la оксидирано дуло. Това е то днес радикализмът, това е шикът — и в Европа, и в Азия. Така че действай, увеличавай тази въшка образец петдесетте години, понеже да я намалиш, значи да останеш без лична история. И какво ще бъдеш тогава без нея, без този така и незаловен и неразкаял се предател в миналото си? Просто една нула в данъчните списъци, бледо подобие на стария негодник още когато е получавал заплатата си в английски лири. Действай, увеличавай я! Жалко, че не можеш да я направиш обемна! И жалко, че докато натискаш копчето, не знаеш, че след по-малко от три седмици всичко онова, заради което този човек се е старал цял живот, ще се разхвърчи на парчета.

XLIX

Сън. Нещо средно между градинка и парка в Кенсингтън, по средата фонтан или статуя. В смисъл — някаква скулптура. Съвременна, но не прекалено. Абстрактна, с голяма дупка по средата и през нея струни — като китара, но не толкова женствена. Сива. Барбара Хепуърт има такава. Но тази е направена от отхвърлени мисли и недовършени фрази. Изплетена като дантела. И на цокъла пише: „На любимия паяк от благодарната паяжина“.

L

Стон на балалайка; пукане и пращене. Ръката върти копчето на старото радио, зеленото „око“ пулсира. Място на действието: Москва, Русия; време — между 1963 и 1988 година. Пак балалайката, пак пращене. После познатият сигнал „Лили“ Бъртър и честен женски глас: „Тук Би Би Си, Лондон…“ Последните новини… Сигурно е най-малко на трийсет. Чисто лице, почти без козметика. Копринена блузка. Бяла. И жилетка с копченца. Най-вероятно бежова — чай с мляко. Пола от фино сукно. До коленете. Черна или тъмносиня, като вечерното небе зад прозореца. Или сива — но до коленете. До коленете… до коленете… до коленете. Отдолу — комбинезон. Ох, ох, ох!… В пустинята гръмнали още един „Боинг“. Пол Пот, Пном Пен. Господин — неуловима пауза — Мугабе. До коленете. И най-важното — с дантела, фина и изпипана като иносказание. С мънички цветенца. Никога невиждали дневна светлина. Затова са такива белички! Ах, по дяволите! Сианук, Пиночет, Руди Дойчке, Чили, Чили, Чили, Чили. И още бледи цветенца, останали без дъх под прозрачния чорапогащник, купен от някой магазин в Излингтън. Накъде е тръгнал този свят! От поетапния метод, от системата „пенкилер“ до лъскавите чорапогащи Détente^[10], SYGINT^[11], ICBMs. Нови номера, но песът остаря. За новите, естествено; но и старите вече забравя. Да, така ще дойде работата… И най-вероятно тук ще свършат земните ти дни. Жалко. Е, с всички е така. Още уиски? Повтаря новините накратко… Да, на трийсет и две-три, и пълничка. Старец беше Матусал, но не беше чак заспал. Старец беше Матусал… Най-важното в този живот е паяжината да надживее паяка. Как го беше казал оня бе… как беше?… Тютчев! Да, Тютчев! Как беше…

Не знае никой в тоя свят

как словото му ще се слуша —

и като висша благодат

съчувствие му се отпуща.

— Dushenka! Dushenka! Какво ще вечеряме? — Ах, дарлинг, мислех си за вечеря по английски. Варено месо.

1991

Бележки

[1] „The London Review of Books“ — LRB. — Б.р. ↑

[2] „The Times Literary Supplement“ — TLS. — Б.р. ↑

[3] Английски актьори. — Б.р. ↑

[4] Хюлет Джонсън (1874–1966) — английски църковен деец, от 1948 г. председател на Дружеството за англо-съветска дружба, лауреат на Ленинска награда (1951 г.). — Б.пр. ↑

[5] Стихотворение от Дилан Томас. — Б.р. ↑

[6] Хуан Негрин (1894–1956) — министър-председател на Република Испания от 1937, а от 1939 до 1945 г. — ръководител на републиканското правителство в емиграция. — Б.пр. ↑

[7] Книга със спомени на Томас Лорънс Арабски (Томас Лорънс, 1888–1935), английски разузнавач с определени заслуги за успеха на антитурското въстание на арабите по време на Първата световна война. — Б.р. ↑

[8] Предателство (англ.) — Б.р. ↑

[9] Краят на века (фр.). — Б.р. ↑

[10] Разведряване (фр.). — Б.р. ↑

[11] Signals intelligence (gathering network) — разузнавателна мрежа за набиране на сигнали. — Б.р. ↑

Край

Йосиф Бродски Рядък екземпляр

Метаданни

Данни

За скръбта и разума

Информация

История

Сваляне / Връзки

I

II

III

IV

V

VI

VII