Йосиф Бродски
След пътешествието, или посветено на гръбначния стълб

Колкото и чудовищен или напротив, бездарен да е бил денят, вие се изтягате на кревата и вече не сте маймуна, не сте човек, не сте птица, дори не сте риба. В природата хоризонталността е по-скоро геологично свойство, свързано с отлагането: тя е посветена на гръбнака и целта й е бъдещето. Същото в общи линии се отнася и към всички пътеписи и спомени; в тях съзнанието все едно ляга по гръб и отказва да се бори, готви се по-скоро за сън, отколкото за разчистване на сметките с реалността.

Пиша така, както го помня: пътешествие до Бразилия. Никакво пътешествие, просто се качих на самолета в девет вечерта (на летището абсолютна лудница: „Вариг“ продали два пъти повече билети и в резултат обичайната паника, служителите (бразилци) се туткат, безразлични са; усеща се ръката на държавата — на национализацията — на предприятията: държавни служители). Самолетът претъпкан; пищи бебе, седалката не може да се свали, цяла нощ във вертикално положение въпреки хапчето за сън. На всичкото отгоре само преди 48 часа съм пристигнал от Англия. Задуха и т.н. За капак вместо девет часа летим 12, понеже първо кацнахме в Сао Пауло — под предлог, че в Рио имало мъгла, а всъщност, защото половината пътници бяха за Сао Пауло.

От летището до центъра таксито ме вози по десния (?) бряг на прочутата Януарска река, виждат се безброй кранове, презокеански параходи, танкери и т.н. Освен тях — сивите (кръгли) грамади на бразилския ВМФ. (Една сутрин, като излизах от хотела, видях в залива да влиза цитат от Вертински: „Щом ще е бразилски крайцер, капитанът ще е швайцер…“.) Отляво — отляво на шосето имам предвид — е пристанището, отдясно на всеки сто метра шоколадовокожи момчета ритат топка.

Като стана дума за топка, изобщо не трябва да се чудим на успехите на Бразилия във футбола, предвид на това как тук карат кола. Учудващото при тяхното каране е числеността на населението. Тукашните шофьори са кръстоска между Пеле и камикадзе. Освен това първото, което се набива на очи, е пълното доминиране на старите фолксвагени — единствената марка, която можеш да видиш. От време на време се вижда по някое рено или пежо, или форд, но те явно са малцинство. С телефоните е същото — всички са сименс (и шукерт). С две думи, германците са завладели всичко. (Както казва Франц Бекенбауер: „Футболът е най-важното от маловажните неща“.)

 

 

Настаниха ни в хотел „Глория“, старомодно четиринайсететажно съоръжение с много странна система на асансьорите — трябва да се прекачваш от един на друг. За една седмица — толкова живях там — свикнах с хотела като с утроба — или като с вътрешностите на октопод. В известен смисъл хотелът беше много по-интересен от външния свят. Рио — по-точно онази негова част, която успях да видя — е доста еднообразен град, както що се отнася до сградите, така и по отношение на градското планиране; и на богатството и бедността. Една две-три километрова ивица между океана и планините, затрупана със съоръжения а ла идиота Корбюзие. Деветнайсети и осемнайсети век са унищожени изцяло. В най-добрия случай можете да се натъкнете на останки от еснафския модерн от края на миналия век с типичния сюрреализъм на аркадите му, балконите му, витите стълби, куличките и дявол знае още какво. Но това е рядкост. Рядкост са и малките три-четири етажни хотелчета в тесните улички зад тези огромни фасади; уличките се катерят под ъгъл минимум седемдесет и пет градуса по хълмовете и свършват във вечнозелената гора, истинска джунгла. На тези улички в малки къщи, повечето под наем, живее местното — обикновено обслужващо туристите — население: бедно, мъничко отчаяно, но като цяло не се оплаква от съдбата си. Вечер тук на всеки десет метра те канят да се … еш; според твърденията на западногерманския консул проститутките в Рио не искат пари — или във всеки случай не се надяват да ги получат и много се учудват, когато клиентът тръгне да си плаща.

Възможно е Негово превъзходителство да е прав. Нямах възможност да проверя, понеже, както се казва, от зори до късна доба бях зает с една делегатка от Швеция, която и на вид, и по бездарност много приличаше на К. X., с тази разлика, че К. X. не беше нито простачка, нито психопатка (впрочем тогава бях по-млад и по-хубав и ако К. не ме беше запознала с благоверния си и със злобното им детище, може би щях да мога да се справя с тази бездарност). На третия ми ден в Рио и на втория от шведските игри отидохме на плаж на Копакабана, където, докато се пържех, ми отмъкнаха четири стотака плюс любимия ми часовник — Лиз Франк ми го беше подарила шест години преди това в Масачузетс. Кражбата беше извършена перфектно и както във всичко тук, и в нея беше включена природата — в случая чрез едно куче, което се разхождаше по плажа и, подучено от стопанина си, отвличаше събутите гащи на честните пътешественици. Никой пътешественик, естествено, няма да заподозре едно четириного — е, куче някакво, какво толкова. През това време двуногото пребърква панталоните ви, като хуманно ви оставя няколко крузейро, за да се върнете с автобуса до хотела. С други думи, за експерименти с местното население не можеше да става и дума, каквото и да твърдеше германският консул, докато ни черпеше с една впечатляваща домашно приготвена напитка, която сияеше във всички цветове на дъгата.

Плажовете в Рио наистина са невероятни. Когато самолетът започне да се спуска, виждате, че целият бразилски бряг е всъщност непрекъснат плаж — от екватора до Патагония. От връх Корковадо — скалата, извисяваща се над града и увенчана с двайсетметрова статуя на Христос (подарена на града между другото от Мусолини) — се виждат и трите плажа: Копакабана, Ипанема и Леблон — и още много други, на север и на юг от града, и безкрайната планинска верига, в чието подножие са израснали бетонните джунгли на този град. В ясно време човек има впечатлението, че и най-възхитителните му мечти са бездарни продукти на недоразвитото му въображение. Мисля, че никъде другаде няма такъв пейзаж.

 

 

Тъй като бях там само една седмица, всичко, което пиша, не излиза извън рамките на първите впечатления. След тези думи мога да кажа, че Рио е най-абстрактният (в смисъл на култура, асоциации и др. под.) град. Това е град, в който не можете да имате спомени, та ако ще да живеете в него цял живот. За европееца Рио е въплъщение на биологичната неутралност. Нито една фасада, нито една улица няма да породят у вас никакви алюзии. Този град е град на двайсетия век, в него няма нищо викторианско, нито дори колониално. С изключение може би на сградата на пристанището, която прилича едновременно и на Исакиевския храм, и на вашингтонския Капитолий. И поради този свой безличен (блокове, блокове и блокове), имперсонален характер, поради плажовете, адекватни по мащаби и щедрост на самия океан, поради интензивността, населеността, разнообразието и несъвпадането, несъответствието на тукашната растителност на всичко, с което е свикнал европеецът, Рио поражда усещането за пълно бягство от действителността — такава, каквато сме свикнали да си я представяме. През цялата тази седмица се чувствах като бивш нацист или като Артур Рембо: всичко е вече минало — и всичко е позволено.

Може би дори, казвах си, цялата европейска култура с катедралите си, с готиката, с барока и рококото, с украсите и финтифлюшките, с пиластрите, акантите и така нататък е само мъката на маймуната по изгубената завинаги джунгла. Не е ли знаменателно, че културата — такава, каквато я познаваме — е разцъфнала именно в Средиземноморието, където растителността се променя и се е надвесила над морето, за да се хвърли в него или да полети в истинската си родина… Колкото до конгреса на ПЕН — клуба, това беше отчаяно скучно мероприятие, абсолютно глупаво, и нямаше никакво отношение към литературата. Марио Варгас Льоса и може би аз бяхме единствените писатели в залата. Отначало реших изобщо да не обръщам внимание на глупавите дрънканици, но когато всяка сутрин се срещаш с делегатите (и с делегатките — много гадни делегатки) на закуска, във фоайето и по коридорите, лека-полека всичко започва да става някак реално. Накрая дори се борих като лъв за създаването на клон на ПЕН — клуба за виетнамските писатели в изгнание. Толкова се разчувствах, че насмалко да се разплача пред всички.

В крайна сметка направихме октаедър: Улрих фон Тирн и жена му, Фернандо Б. (португалец) и жена му, Томас (швед) с дамата си от Дания и със Саманта (т.е. в неговия случай скандинавски триъгълник) и аз с мойта шведка. Плюс-минус двама западногерманци, полупияни и полулуди. И тази — или почти тази — компания обикаляше от кръчма в кръчма и пиехме и хапвахме. И всеки ден, като се видехме на закуска или във вестибюла, си задавахме един и същ въпрос: „Къде сте довечера?“ — и отговорът беше един или друг ресторант, където градските управници щяха да ни развличат с присъщата за градските управници тържествена глупост, речи и т.н. На откриването на конгреса дойде президентът генерал Фигурейдо, каза три изречения, поседя в президиума, потупа Льоса по рамото и си тръгна, съпроводен от огромна кавалкада телохранители, полиция, офицери, генерали, адмирали и от фотографите на всички вестници, които го щракаха с интензивността на хора, убедени, че обективът не запечатва само повърхността, а прониква направо във великия им съгражданин. Забавно ми беше да наблюдавам всичките тези отрепки, готови да сменят господаря си във всеки момент, да застанат под което и да било знаме със саката, с вратовръзките си и с белите си ризи, над които изпъкваха напрегнатите им шоколадови личица. Не хора, а някакви хибриди между маймуна и папагал. Плюс преклонение пред Европа и непрекъснати цитати било от Юго, било от Малро, при това с подчертан акцент. Третият свят е наследил всичко, включително комплекса за непълноценност на Първия и Втория. „Кога заминаваш?“ — попита ме Улрих. „Утре“ — отвърнах. „Щастливец“ — каза той, понеже оставаше в Рио с жена си — за да спаси брака си, което според мен вече беше постигнал. Така че той щеше да остане в Рио, да ходи на плаж с тукашните преподаватели по немска литература, а нощем, в хотела, да се измъква от леглото и да чука на вратата на Саманта — стаята й беше точно под тяхната. 1161 и 1061. Тук можеш да смениш долари за крузейро, но крузейро за долари — не.

 

 

Мислех след конгреса да остана в Бразилия десетина дни и или да отседна в някое евтино хотелче в района на Копакабана и да ходя на плаж, или да отида в Байя и да тръгна нагоре по Амазонка, оттам в Куско, от Куско в Лима и после в Ню Йорк. Но ми бяха откраднали парите и макар че можех да взема от „Американ Експрес“, не го направих. И континентът, и страната ми бяха интересни, но ме е страх, че съм видял на този свят повече, отколкото съм осъзнал. И въпросът изобщо не опира до здравословното ми състояние. В края на краищата за един руски писател ще е интересно да пукне в джунглите. Невежеството ми по отношение на южната тематика обаче е толкова дълбоко, че дори и този най-трагичен опит едва ли би ме просветил. Има нещо отвратително в това да се плъзгаш по повърхността с фотоапарат в ръка и без цел. През деветнайсети век човек все още е можел да бъде Жул Верн и Хумболт, през двайсетия обаче трябва да оставим флората и фауната да си се оправят сами. Във всеки случай видях Южния кръст и по пладне гледах слънцето и западът ми беше отляво, а изтокът — отдясно. Колкото до мизерията, да ми простят всички, които могат да прощават, тази мизерия е правопропорционална на неповторимостта на тукашния пейзаж. На такъв фон (океанът и планините) социалната драма се възприема по-скоро като мелодрама не само от зрителите, но и от самите жертви. Красотата винаги обезсмисля действителността до известна степен; а тук тя е голяма част от нея — от действителността.

Нервните хора не бива — пък и не могат — да си водят дневник. Естествено, бих искал да запазя нещо от тези седем дни — поне чудовищно големите шишчета (чураско родизио), но още на втория ден вече ми се искаше да се върна в Ню Йорк. Рио, разбира се, е по-шикозен от Сочи, Лазурния бряг, Палм Бийч и Флорида въпреки смога, който там е още по-непоносим заради жегата. Но — и това може би е най-важното — същността на всичките ми пътешествия (техният, така да се каже, страничен ефект, преминаващ в тяхната същност) е във връщането ми тук, на Мортън стрийт, във все по-детайлната разработка на новия смисъл, който влагам в понятието „вкъщи“. Колкото по-често се връщаш, толкова по-конкретен става копторът ти. И съответно все по-абстрактни стават моретата и земите, из които странстваш. Очевидно вече никога няма да се върна на улица „Пестел“ и Мортън Стр.^[1] е просто опит да избягам от усещането за света като за еднопосочна улица.

 

 

След победата в битката за анамитите^[2] в изгнание се оказа, че Саманта имала рожден ден — не помня дали ставаше на 35 или на 45, и ние с Улрих и жена му, Фернандото Б., Саманта и Великия преводач (може би най-големият писател от всички ни, понеже цялата репутация на континента се крепеше на него) отидохме да празнуваме в някакъв ресторант. Замаян от алкохола, почнах да обяснявам на Великия преводач, че те всичките са като Щатите от XIX век и че ни съдират кожите на нас, европейците, заради собствената си етнография. Че „Сто години самота“ си е Томас Улф, когото — просто така се случи — бях прочел точно преди да прочета „Сто години“, и че усещането за „преогромняване“ се долавя веднага. Вел. пр. възпитано и лениво се отбраняваше: да, това си е влечението към световната култура, европейците също го изпитвали, евразийците пък може би още повече (спомних си милюковското: „Защо Евразия? Защо не — като се има предвид географската пропорция — Азиопа?“), че психоанализата още не се е вкоренила на юг от екватора и затова те могат да фантазират неудържимо, за разлика от днешните американци например. Улрих, затиснат от Саманта и нищо незабелязващата си половинка, отбеляза, че за всичко бил виновен модернизмът и че след него читателите се пристрастили към тревата, дъвката и латиноамериканската лигоч, и че Борхес бил едно, а целият този жизнерадостен боклук — съвсем друго. „И Кортасар“ — казах. „Да де, Борхес и Кортасар“ — каза Улрих и посочи с очи Саманта, понеже беше по къси гащета и тя бъркаше в тях отляво, без да вижда, че благоверната му половинка се е насочила, накъдето трябва отдясно. „Борхес и Кортасар“ — повтори той. После отнякъде дойдоха двамата пияни германци и отведоха спасената съпруга, Вел. пр. и португалците на някакво гости, а Саманта, Улрих и аз тръгнахме покрай Копакабана към „Глория“, при което те се съблякоха голи, скочиха в океана и изчезнаха един дявол знае за колко дълго, а аз седях на празния плаж, пазех дрехите и хълцах, и имах чувството, че това вече ми се е случвало.

Всеки пиян, особено ако е чужденец, особено ако е руснак и особено ако е нощем, винаги се тревожи дали ще може да намери пътя до хотела си и тази тревога постепенно го кара да изтрезнее.

 

 

В апартамента ми в „Глория“ — наистина луксозен, нали бях почетен член на американската делегация — имаше огромно езероподобно огледало, потъмняло и покрито с нещо червеникаво като водорасли. То не оглеждаше, а по-скоро поглъщаше всичко, което ставаше в стаята, и често, особено по здрач, се гледах в него като гол костур, който бавно плува сред водораслите и ту се издига към повърхността, ту се спуска към дъното. Това усещане беше по-силно от реалността на заседанията, от разговорите с делегатите и от интервютата за пресата, тоест всичко, което ставаше, ставаше сякаш на дъното, на заден план, в тинята. Може би проблемът беше в жегата, от която това езеро беше единствената защита, понеже в „Глория“ нямаше климатици. Както и да е, преди да сляза в заседателната зала или да изляза в града, трябваше да полагам усилия, за да нагласявам съзнанието, говора и зрението си — и слуха също впрочем — към външната обстановка. Същото става и със стиховете, които ме преследват, без да имат нищо общо със ситуацията — и мои, и чужди; по-често чужди, английски дори по-често от руските, особено на Одън. Стиховете са водораслите, а паметта е същият гореспоменат костур, който плува сред тях. От друга страна, може би всичко може да се обясни с някакъв безсъзнателен нарцисизъм, който посредством разпадащата се амалгама придобива оттенък на отстранение, някакъв извънвремеви привкус, защото смисълът на всяко отражение е не толкова интересът към собствената персона, колкото в това да се погледнеш отвън. На шведската ми вещ тези неща й бяха чужди и интересът й към огледалото беше професионално дамски и отчасти порнографски: извила глава, тя гледаше в процес и поза себе си, а не водораслите или костура. Отляво и отдясно на езерото висяха две цветни литографии, изобразяващи бране на манго от полуголи негреси и панорама на Кайро; отдолу имаше развален телевизор.

 

 

Сред делегатите имаше два невероятно гадни екземпляра: дърта доносничка от България и някакъв дърт копелдак литературовед от ГДР. Тя говореше на английски, той, освен на немски — и на френски, и усещането от всичко това (поне за мене) беше за замърсяване на цивилизацията. Особено мъчително беше да слушам всичките тези глупости родно производство на английски: защото инглишът някак изобщо не подхожда за тези неща. Не знам, може би преди сто години същото са изпитвали и руските слушатели. Не помня как се казваха: тя беше някоя си Роза Хлеб^[3], майор от запаса, сиво костюмче, очила, службица. Той беше бетер нея, литературовед, повече плямпач, отколкото съчинител, в най-добрия случай нещо от рода на „За стилистиката на ранния Йоханес Бехер“^[4] (същият, който е съчинил сонета за рождения ден на Бащата на народите, онзи, дето почва така: „Събудих се днеска със чувството, че пеят ми хиляди славеи…“ Хиляда нахтигалчета.) Когато тръгнах да се изказвам за анамитите, двамата се разтревожиха и Дойче Демократите даже зададе въпрос към президиума коя страна представям. След това, après^[5] самото гласуване, тази гад се лепва за мен и почва да дрънка нещо от рода на „ние не познаваме творчеството им, вие може и да четете на техния език, но все пак ние сме европейци и“, на което му отговорих, че в Индочайна има n пъти повече хора, отколкото в Демократите и не-Демократите, взети заедно, и следователно има всички шансове за еквивалент на Ана Зегерс унд Стефан Цвайг. Изобщо работата беше като с циганките гледачки, когато ти се лепват и ти нарушават териториалния императив, направо ти се навират във физиономията — което позволяваме само на булките си, и то невинаги. Понеже на нормално разстояние кой ще ти даде милостиня, нали? И тези значи също те хващат за копчето, гукат и те гледат иззад италианските си (рамките) очила. Континенталните боклуци много си падат по това, понеже нали има полемика, цитати ако не от Фойербах, то от някой друг идеалистически тъпанар, и прошарени коси, и абсолютен шаш пред собствения ти глас и ерудиция.

По-цветнокожата публика също си пада по тия работи, даже повече от европейците. Имаше ги много — от Сенегал, от Слоновата кост и не помня откъде още. Лъснато — мазни шоколадови твари със скъпи костюми, Балансиага и т.н., живели в Париж, понеже как ще я карат гошистките, ако ги няма негрите от Третия свят — и те само това помнят, понеже собствените им дехкани, фелахи и бедуини изобщо не ги интересуват. Вашите цветнокожи братя страдат, викам им. Не, отговарят ми, вече се разбрахме с Дойче Демократите, и с Леополд Седар Сенгор^[6] също говорихме. От друга страна, ако конгресът не беше в Рио, а някъде, където има предимно елхички и катерички, може би щяха да се държат различно. Защото тук всичко им е прекалено познато: палми, лиани и папагали. Белият човек е решил, че наглото му държане в други ширини има всякакви основания: исторически, кръстоносни, мисионерски, търговски, имперски — иначе казано, динамични. Тези пък никога не са се отдавали на експанзията, така че може би наистина ще е добре да видят малко сняг — хем нахалството им ще понамалее, а току-виж и състрадание се пробудило в необрязаните им души.

Най-гадното беше, когато от всичко това всичко се скапваше — по принцип там, където няма инглиш, е кофти. Както е казал Одън, най-много ме е страх да не пукна в някое хотелче за огромно неудоволствие на объркания обслужващ персонал. Предполагам, че точно така ще стане и че това, което съм писал, ще е адски объркано — но не ми се мисли за това, въпреки че трябва. Човек не мисли за това не защото не иска, а защото то — да го наречем небитие, макар че има и по-къса дума — не иска да разгласяваш тайните му и това много го плаши. Затова дори когато мислиш — уплашен, превъзмогнал уплахата, пак не записваш нищо. Всичко това е странно всъщност, понеже мозъкът ти от твой съюзник, какъвто би трябвало да бъде, се превръща в пета колона и намалява и без това не кой знае колко голямата ти съпротивляемост. И си мислиш не как да се измъкнеш от всичко това, а гледаш картините, които ти рисува съзнанието ти — картините с какъв ужас ще свърши всичко това. Лежах по гръб в „Глория“, зяпах тавана, чаках да подейства таблетката и да дойде шведката, която си знаеше само плажа. Но все пак постигнах целта си и секцията на моите анамити беше утвърдена, après което една миниатюрна виетнамчица просълзено ми благодари от името на целия им народ и каза, че ако съм отидел в Австралия, откъдето я бяха пратили в Рио, след като събирали помощи за билета й, съм щял да бъда скъп гост и щели да ме нагостят с уши от кенгуру. Не си купих нищо бразилско — само пакетче талк, понеже си бях претъркал едно нежно място.

 

 

Най-хубавото бяха нощните разговори с Улрих в бара, където местният пианист изтръгваше с чувство от клавиатурата „Компарсита“, „Ел Чокло“ (истинското аржентинско танго), обаче „Кърнъл Буги“ изобщо не го докарваше. Причината: южен — друг — сантиментален, макар и нелишен от жестокост — темперамент; неспособност за хладно отрицание. По време на един от тях — един дявол знае за какво, за Карл Краус^[7], мисля — моята шведска вещ на име Ulla дойде при нас и след десет минути, без да разбере нищо и съвсем вбесена, почна да дрънка такива глупости, че щях да я цапна. Интересно как в човека се събужда спящото допреди миг животно, в нейния случай вонлив скункс — смърдящ пор, казано по нашенски. И което е още по-интересно — да гледаш как звярът се пробужда в същество, което само преди час е чело доклад и е ръсило набъкани с латинизирани фрази речи пред микрофона, урби ет орби. Помня очарователната бежова рокля с тъмносини шарки, яркочервения пеньоар сутрин — и жестоката омраза на животното, което се сеща, че е животно, в два през нощта. Танго, шепнещи си в полумрака двойки, сладникав шнапс и озадаченият поглед на Улрих. Сигурно седеше и се чудеше при кого да отиде, мръсникът му с мръсник: при спасения си вече брак или при Саманта, разбираемо впила се в него като в образован европеец.

След приключването на мероприятието градското началство организира нещо с пиячка и петифури в Културния център, който с все авангардната си архитектура се намираше на цели светлинни години от Рио, и по пътя както натам, и още повече обратно, октоедърът започна да променя конфигурацията си с помощта на М. С., който излезе истински етнограф и скастри една от преводачките. След това се почнаха разделите. Мойта шведка си замина за страната на среброто и не успяхме да се сбогуваме. Триъгълникът (Улрих, половинката му и С.) тръгна за Байя и оттам нагоре по Амазонка и към Куско. Пияниците германци също се разкараха, а аз, без пари, хванал се с ръка за сърцето и с накъсан пулс — към местоживеенето си. Португалецът (води ни на някакъв местен ритуал, който представи едва ли не за „вуду“ и който на практика се оказа нормална езическа версия на масово пречистване от греховете в един от работническите — и кошмарни — квартали: буренаци и тръни, някакъв монотонен идиотски хор — и всичко това в някакъв училищен салон, — снимки на икони, топла кока-кола, кучета с окапала козина и няма начин да намериш такси да се прибереш) и кльощавата му висока ревнивка ни заведоха на не знам кой си — понеже говореха на местното наречие — остров, където правели направо чудеса за възстановяване на потенцията. Въпреки че всички страни са просто продължение на пространството, в страните на Третия свят има някакво особено отчаяние, някаква особена, чисто тяхна си безнадеждност, и това, което при нас се осъществява от Държавна сигурност, тук става в резултат на нищетата.

 

 

Имаше и един местен, югославянин по рождение, воювал срещу германците, а може би срещу италианците, който ме водеше насам-натам и се хващаше за сърцето също като мен. Излезе, че е чел направо всичко, обеща да ми намери „Хермес-Бейби“ с любимия ми шрифт, ходихме да ме черпи в „чураскарията“^[8] на плаж Леблон.

Когато общувам с такива хора, винаги се чувствам мошеник, понеже онзи, за когото ме мислят, отдавна (от момента, в който съм написал вече прочетеното от тях) не съществува. Съществува само един уплашен психопат, който се мъчи да не обиди никого — защото най-важното е не литературата, а умението да не правиш лошо на никого; но вместо това дрънкам и аз не знам какво за Кантемир, за Державин и прочее, а те слушат зяпнали, все едно че на света има нещо друго, освен отчаяние, неврастения и страх от смъртта. Както казва Акутагава: „Нямам никакви принципи, имам (само) нерви“. Интересно, дали официалните пратеници на руската култура чувстват същото, особено като се напият, когато ги пращат по бреговете на слоновата кост или в Могадишу. Защото навсякъде е едно и също — прах, ръждясали железа, панели и мургавите физиономии на местното население, за което не означаваш нищо, също както и за своето. Понякога може да синее и море.

Както и да започват, пътешествията винаги свършват еднакво: вкъщи, в кревата, лягаш си и забравяш какво е станало. Едва ли ще стъпя пак някога в тази страна и в това полукълбо, но след като се прибера, креватът ми поне ще е още „по̀ мой“, а дори това е достатъчно за човек, който си купува мебелите, а не ги получава по наследство, за да намери смисъл и в най-безцелните пътувания.

Бележки

[1] Литейный проспект 27 — това е пощенският адрес на Бродски в Ленинград (дом „Мурузи“, на ъгъла на Литейния пр. и ул. „Пестел“). На Morton street 44 поетът живее дълги години в Ню Йорк. — Б.р. ↑

[2] Анам — така китайските императори са наричали Северен и Централен Виетнам, които между VІІ и Х век са били под тяхна власт. По-късно — название на Централен Виетнам по време на френското колониално господство. — Б.р. ↑

[3] Героиня от романа на Ян Флеминг „От Русия с любов“, зловеща агентка на организация „Спектър“. — Б.р. ↑

[4] Йоханес Бехер (1891–1958) — немски поет и романист, виден деец на германската компартия, министър на културата на ГДР. От 1935 до 1945 г. живял в СССР. — Б.р. ↑

[5] След (фр.). — Б.р. ↑

[6] Леополд Сенгор (1906) — френскоезичен поет, президент на Сенегал (1960–1980) и генерален секретар на управляващата Социалистическа партия. — Б.р. ↑

[7] Карл Краус (1874–1936) — австрийски поет и критик, издател на сп. „Факел“ („Die Fackel“). — Б.р. ↑

[8] Churrascaria (порт.) — евтино заведение, където се сервира пържено месо. — Б.р. ↑