Братя Грим
Удалрих, Вендилгарт и нероденият Буркард

Удалрих, графът на Буххорн (край Боденското езеро), който произлизал от рода на Карл, бил оженен за Вендилгарт, племенницата на Хайнрих Птицелов. По негово време езичниците унгарци нахлули в Бавария, Удалрих тръгнал на война, бил заловен и отведен. Вендилгарт, която чула, че е паднал в битката, не поискала да се омъжи повторно, ами се отправила към Санкт Гален, където живеела тихо и изолирано и помагала всякак на бедните в името на спасението на душата му. Тъй като обаче била отгледана в разкош, имала голяма охота за сладкиши. Един ден седяла на приказки с благочестивата монахиня Виборад и я помолила за подсладени ябълки. „Имам от сладките ябълки, каквито ядат бедняците, рекла Виборад, от тях ще ти дам“, и й посочила ябълки-дивачки. Вендилгарт лакомо ги сграбчила и отхапала; те били така стипчиви, че устата й изтръпнала, захвърлила ги и казала: „Ябълките ти са кисели, сестро; ако Творецът беше създал всички такива, Ева не би вкусила от тях.“ „С право се боиш от Ева, отвърнала Виборад, понеже и тя като тебе обичала сладки ястия.“ Благородната дама се изчервила, а сетне си наложила да се отучи от сладкишите и скоро постигнала такова благочестие, че поискала от епископа свещеното покривало. То й било наложено, тя облякла монашеските одежди и заживяла в добродетелност и строгост. Изминали четири години и в деня на смъртта на съпруга й Удалрих тя отишла в Буххорн и раздала дарове на бедните, както имала обичай да прави всяка година.

Междувременно обаче Удалрих успял да се измъкне от пленничеството си и да се смеси скришом сред другите парцаливи просяци. Когато Вендилгарт пристъпила към него, той с висок глас я помолил за дреха. Тя го упрекнала, че иска твърде много, ала му дала нужната дреха. Заедно с дрехата той уловил ръката на дарителката, придърпал я, след което я прегърнал и целунал против волята й. След което отхвърлил с ръка дългите си коси зад плещите и се обърнал към околните, които заплашвали да го набият: „Пощадете ме, защото достатъчно се преструвах, и познайте вашия Удалрих!“ Народът дочул гласа на стария господар и разпознали лика му под разрошените коси. Всички завикали високо. В срама си Вендилгарт била отстъпила назад: „Едва сега, когато някой дръзко опитва да ме насили, разбирам със сигурност, че съпругът ми е мъртъв.“ Той обаче протегнал ръката си, за да я повдигне, и на нея тя забелязала позната й следа от рана. Като събудена от сън тя се провикнала: „Господарю, най-любими в света, добре дошъл, любезни съпруже!“, и като го целувала и прегръщала, наредила: „Облечете господаря си и му пригответе баня!“ Като се облякъл, той продумал: „Хайде да отидем в църквата.“ По пътя натам забелязал покривалото й и попитал: „Кой покри главата ти?“ И когато тя отвърнала: „Епископът по време на църковния сбор“, Удалрих рекъл на самия себе си: „Сега мога да те прегръщам единствено ако Църквата позволи.“ Духовенството и народът запели песни за възхвала; след което съпрузите отишли в банята, а сетне седнали да пируват. Скоро църковниците се събрали и Удалрих си поискал обратно съпругата. Епископът смъкнал покривалото й и го заключил в една ракла, та ако съпругът й почине преди нея, тя да може пак да го вземе. Сватбата била отпразнувана наново и когато след известно време Вендилгарт забременяла, тя отишла заедно с графа в Санкт Гален и обещала на манастира детето, ако то е момче. Четиринадесет дена преди срока за раждане Вендилгарт внезапно се разболяла и умряла. Детето обаче било измъкнато живо от утробата й и увито в прясна свинска сланина. Така то оживяло, било кръстено Буркард и грижливо възпитано в манастира. Детето растяло телесно изнежено, ала чудно красиво; братята го наричали Нероденият Буркард. Кожата му останала толкова тънка, че при всяко убождане от комар бликвала кръв, а учителят му трябвало да се откаже напълно от пръчката. С времето Нероденият Буркард станал учен и добродетелен мъж.