Пол Дохърти
Домина (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

„Горко ми, струва ми се, че ставам бог.“

Светоний, „Дванадесетте цезари: Веспасиан“

Hoc Habet! Hoc Habet!

Тълпата ревеше в един глас, наскачали на крака, приведени напред, хората сочеха с палци надолу: населението на Рим искаше един човешки живот. Гледах арената, където Свлиен в тракийска броня беше повалил Цалакст, въоръжен с мрежа и тризъбец. Последният не се беше бил особено добре, беше тромав и уплашен, макар че аз не разбирах много от бой. Макар да беше ранна пролет, в амфитеатъра беше горещо и душно. Миризмата на печени наденички, мазнина, човешка пот и кръв проникваше навсякъде. Свлиен се обърна и вдигна меч към императорската ложа, покрита с драперии в пурпурно и златно. Аз седях отзад. Императорът не присъстваше: Тиберий се беше установил на Капри заедно с приятелите, пороците и властта си. Рим беше останал под зоркия поглед на Сеян, градски префект и командир на преторианската гвардия.

Като дясна ръка на императора, Сеян ръководеше и шпионите му. И тук в историята се появявам аз. Баща ми беше умрял, останките му бяха заровени някъде из Тевтобургската гора, а майка ми не живя дълго след него, беше се стопила от мъка. Но преди да умре, беше наела писар и му бе продиктувала писмо до далечния си родственик Сеян. Той не ме беше посрещнал лично, а бе възложил тази работа на един от подчинените си. Бях очаквал пост в армията, тъй като имах опит във военните дела или — предвид образованието ми — длъжност в съда или съкровищницата. Вместо това помощникът на Сеян (забравил съм името му, но помня лицето му) седна на ъгъла на една маса и внимателно ме огледа.

— Не приличаш на римлянин — той стана и започна да се върти около мен, спирайки поглед на всеки сантиметър от ниско остриганата ми глава. — Доста си мургав. Сигурен ли си, че си римлянин? Бих се обзаложил, че си нумидиец или мавританец.

— Римлянин съм. Семейството на майка ми има иберийска кръв.

— Аха — отвърна той. — Виждам, че можеш да пишеш и четеш, служил си във войската и че баща ти е бил убит в Германия.

— Беше центурион — казах аз. — Във втори легион на Август, докато Квинтилий Вар не ги затри.

— Тихо! — Той ме потупа по рамото. — Първият урок от императорския двор е никога да не споменаваш Квинтилий Вар, легионите или поражението им.

Той се отдалечи, сякаш потресен от думите ми. Седях и зяпах. Беше прав. Никой не искаше да знае за Вар и как беше повел легионите си из заснежените гори само за да попадне в засада. Казват, че клането продължило почти седмица — след като разбили легионите германите ги преследвали сред тъмните, населени с демони дървета. Когато Германик го последва, за да възстанови честта на Рим и отмъсти за погубените си орли, откривал останки от армията на Вар в продължение на километри: купчини кости из блатата, черепи, заковани за дърветата, овъглени останки по олтари или скелетите на принесените в жертва в тръстикови клетки.

— Ти си роднина на господаря Сеян, но много далечен, нали? Поразпитахме за теб, Парменон. Казват, че си мрачен и необщителен, но добър слушател. Вярно ли е?

— Нали слушам какво ми казваш — отвърнах.

Той се разсмя.

— Имаме нужда от хора като теб. Господарят Сеян има нужда от очи и уши. Ще бъдеш ли негови очи и уши, Парменон?

Знаех всичко за Сеян.

— Имаш предвид шпионин, доносник?

Лицето ми остана безизразно, но бях бесен. Може да съм всичко, но не и предател. Този човек ме обиждаше. Самият Сеян ме обиждаше, но аз нямах семейство, перспективи или пари. Освен това, ако откажех предложението, несъмнено щеше да ми се случи нещо неприятно. Хора като Сеян не биха позволили никому да откаже и да си тръгне.

— Ще бъда негов верен слуга — отвърнах аз и тайно сключих пръсти, както когато излъжех като дете.

— Добре — възкликна мъжът. Отметна наметалото си и седна зад писалището. Бяхме в скромна малка стаичка в една от пристройките на двореца Палатин. Той взе парче пергамент.

— Познаваш ли домина Агрипина?

— Коя точно? — попитах.

Мъжът отново се разсмя.

— Младата. Само шестнадесетгодишна и много сладка, както казват мъжете.

— Говориш за дъщерята на Германик!

Беше ми приятно да му го напомня. Той сбръчка чело, осъзнавайки грешката си. Можеше да се шегува безнаказано с много неща, но никой не се шегуваше с великия римски герой Германик, военачалникът, завладял Германия, за да възстанови честта на Рим.

— Добре — той се изкашля. — Домина Агрипина има нужда от писар, от секретар.

— А ти от шпионин — добавих аз.

Той повдигна вежди и се усмихна лукаво.

— Много си прям — прошепна.

— Искам да знам съвсем точно какво трябва да правя.

— Мисля, че си наясно. След една седмица, на празника на Минерва — той цъкна с език — префектът Сеян ще бъде патрон на игрите в чест на цезаря. Агрипина и семейството й — на устните му пропълзя злорада усмивка — или поне каквото е останало от него, ще бъдат гости в императорската ложа. Ще получиш разрешение да се присъединиш към тях и ще можеш да се представиш на домина Агрипина.

— И какво ще стане, ако не ме иска?

— Пет пари не давам дали те иска — имитира ме той. — Нито дали те харесва. Ще носиш писмо, подпечатано от префект Сеян, в което ясно се заявява, че вече работиш за нея — той се почеса по бузата и отпъди една муха.

Погледнах към бюста на Август Тиберий зад него. Скулпторът го беше разкрасил, беше излъгал безсрамно. Главата му беше като на млад гръцки атлет, с пригладена назад коса, която разкриваше благородно чело, дълъг нос, хлътнали очи и голяма уста. Бях виждал Тиберий отдалеч. Кожата му беше покрита със струпеи, дясното му ухо стърчеше, беше изгубил зъбите си и казваха, че дъхът му вони като канавка. Естествено, подобни наблюдения пазех за себе си. Мъжът извади свитък пергамент, а после малка кожена кесия, която издрънка. Бях нает. Взех писмото и парите и един роб ме изпрати през задния вход.

Затова сега, на празника на Минерва, седях в императорската ложа и гледах как един мъж се приготвя да умре. Честно казано, не бях следил боя. Повече ме интересуваше домина Агрипина, която седеше до двете си сестри на една от високите пейки в задната част на ложата. Чудех се къде е брат й Гай Цезар, по-известен като Калигула, Ботушчето, но после се сетих, че Тиберий беше решил да го вземе със себе си на Капри.

Бях очарован от домина. Тя беше само на шестнадесет, но се държеше като два пъти по-голяма. Облечена бе с обичайното си изящество — бяла стола и бродиран шал, който бе преметнала върху блестящата си черна коса. Друг от подчинените на Сеян ме беше представил. Докоснах се до уханната й ръка и предадох писмото. Тя развърза пурпурния шнур, прочете ръкописа, хвърли го на земята и изобщо не ми обърна внимание.

Разгледах лицето й, високите скули, леката издутина на дясната й буза, която се дължеше на двойния й кучешки зъб и издадената долна устна, която й придаваше вид на вечно нацупена. Но очите й приковаха погледа ми. Не можех да реша дали са тъмносини или черни, но бяха големи, блестящи и изпълнени с живот. Тя се беше взряла в мен, сякаш недовиждаше, но това бе само превземка, заучен жест. Засенчени от дълги мигли, очите й сякаш току-щр се пробуждаха от дълъг, чувствен сън. Докато наблюдаваше Свлиен, от време на време връхчето на езика й се показваше между устните. Като изключим това, тя седеше неподвижно, стиснала ръце в скута си. После изведнъж се обърна и каза с неочаквано плътен глас:

— Сигурно се чудиш къде е съпругът ми.

— Домина — отвърнах, — това не е моя работа.

— Напротив — дръзко отвърна тя и леко се приведе към мен.

Усетих аромата й, лек, но изтънчен, напомнящ мириса на сандалово дърво.

— Това е твоя работа Парменон. Нали шпионираш? Елий Сеян ще те пита: „Къде беше по време на игрите съпругът на малката кучка Домиций Ахенобарб?“

Говореше, все едно бяхме сами. Агрипина беше хитра и внимателно бе подбрала момента. Всички останали крещяха и тропаха с крака, приковали поглед в арената, включително шпионинът, който несъмнено ме наблюдаваше, за да се увери, че аз следя нея.

— Съпругът ми — продължи тя и очите й се разшириха — е в някой бардак по пътя към Остия. Несъмнено е пиян и заровил глава в скута на някоя уличница. Той мирише на пръч и се държи като такъв, но не мога да се оплача, след като самият ни божествен император ми го избра за съпруг. Все пак си запазвам правото да избирам с кого да си легна. Е — усмихна се тя, какво мислиш? Трябва ли да умре Цалакст?

— Домина, би трябвало да живее.

— Съгласна съм.

Тя протегна ръка с вдигнат нагоре палец от императорската ложа.

— Vivat! — извика. — Да живее! Да живее!

Хората се заобръщаха. Аз преместих стола си, взирайки се в събраните нотабили — военачалници, сенатори, жреци и весталки. Потърсих слабото, мрачно лице на Сеян, посивялата му коса, сресана грижливо напред, милата усмивка и раздалечените очи. Той също бе чул вика на Агрипина. Обърна се усмихнат, почеса върха на носа си и присви очи, сякаш търсеше онзи, който вика различно от тълпата. Видя Агрипина, намигна и вдигна ръка. Преместих се напред, за да погледна на арената. Свлиен беше свалил шлема си. Стоеше облян в пот, вдигнал меч за поздрав и чакаше знака на Сеян. Префектът протегна ръка с изпънат палец. Знаех, че ще пощади живота на Цалакст, но в този миг падналият гладиатор направи нещо глупаво. Докато Свлиен беше с гръб към него, може би, защото не можеше да издържи на напрежението, Цалакст вдигна тризъбеца си и замахна към откритото бедро на противника си. Но Свлиен беше бърз — може би бе съзрял сянката му или бе чул нещо — отдръпна се встрани, обърна се и заби меча си в оголеното гърло на Цалакст. Тълпата изрева одобрително. Ръката на Сеян падна. Той сви рамене и се изправи с протегнати ръце, за да приеме не само поздрава на победителя, но и овациите на тълпата. Агрипина седна и поклати глава.

— Глупак — каза тя. — Но повечето мъже са такива, нали, Парменон? Мислят с топките си и им липсва търпение.

После се обърна и се присъедини към възхвалите на Сеян. Погледнах към земята. Свитъкът, който бе хвърлила там, вече го нямаше.

След игрите я последвах в Домус Ливия в Палатин. Някога къщата беше принадлежала на съпругата на Август, но сега Ливия бе мъртва и се бе превърнала в богиня. Е, не съвсем, тъй като синът й Тиберий се колебаеше дали да й окаже тази чест, но хората я смятаха за такава. Те почитаха Ливия като образец на целомъдрието. Предполагам, че са били прави, защото всички други жени от семейството й бяха трупали любовници със същия глад и удоволствие, с които гладният грабва комат хляб. Домът й някога е бил палат, но Тиберий или по-скоро Сеян го бяха оставили да западне. Стъпалата бяха изядени, боята се лющеше, баните бяха мръсни и прашни, водопроводът течеше. Липсата на пари си личеше по липсата на маслени лампи, по избелелите възглавнички, петната по лежанките, по столовете и масите, които се люлееха, щом ги пипнеш.

Агрипина имаше стая на първия етаж с изглед към прашния двор. Веднага щом се прибра, тя ме покани там. Лежеше на кушетка под прозореца, облегната на възглавница и се взираше в тавана. Сандалите и шалът й лежаха на пода. Тя потупа мястото до себе си.

— Ела тук, Парменон.

Вчера скитах по тесните улички на Рим, а сега една представителка на императорското семейство ме канеше да седна на лежанката й.

— Хайде! — подкани ме тя. — Седни тук. Няма да те ухапя — после се усмихна палаво. — Засега.

Направих крачка напред.

— Не, първо отвори вратата. Бързо! Виж дали няма някой в коридора.

Послушах я, но галерията беше празна. Прашинки танцуваха в лъчите на бледото следобедно слънце, които струяха през един от високите прозорци. Затворих вратата.

— Още веднъж! — тихо прошепна Агрипина. Тихо отвори вратата и погледни. Бързо и тихо!

Подчиних се, но пак не видях никого. Затворих вратата и тя ми направи знак да се приближа. Седнах на ръба на лежанката и я погледнах. Изглеждаше още по-красива: очите й изглеждаха тъмносини, кожата й бе гладка като порцелан, а устните сякаш бяха по-пълни и червени. Чудех се какво ли би било да я целуна.

— Ако Ливия беше още жива — промърмори тя, като се подпря на лакът, — и влезеше през вратата, щеше да накара да те удушат, а мен щеше да прати в изгнание. Чувстваш се неудобно, нали? Седнал си почти с гръб към мен, ще си изкривиш врата. Знаеш ли кой ме научи на това? Ливия. Имаше дарба да кара хората да се чувстват неудобно. Научи ме и на много други неща — тя леко ме избута от лежанката. — Коленичи.

После спусна крака, а аз коленичих пред нея. Като свободен римлянин можех да откажа, но бях заслепен. Не бях очаквал подобно нещо. Агрипина плесна с ръце.

— Ти си Парменон — започна тя — и имаш далечна връзка, слава на боговете, с онзи паяк, с онази отровна змия, префект Елий Сеян. Той е много опасен човек — тъмната сянка на императора! Човек с безкрайни амбиции! Знаеш ли, че иска да стане император? О, да. Има твърде много претенции. Все пак, ако родът на Цезар може да създава императори, защо този на Сеян да не може?

— Да, но — възразих аз.

— Но какво? — имитира ме тя. — Кой би му попречил? Ливия е мъртва от две години. Баща ми — от дванадесет!

— Братята ти.

— Друз е в затвора. Хвърлен е в подземието, наречено „Гробница“. Сеян го уреди. Ще го уморят от глад. А мама? Канеше се да питаш за майка ми, нали? продължи тя. — И за другия ми брат, Нерон. Ще ти кажа къде са те. Нерон е в Понтия, а мама — на малкия остров Пандатария. Казват, че полудяла и трябвало да я удържат с такава сила, че изгубила едно око. Можеш ли да си представиш, Парменон? Родственицата на цезар Август с извадено око от центурион, хранена насила от потни бивши гладиатори, която се разхожда по скалите като планинска коза?

— Ами младият Гай? — попитах.

— Ботушчето ли? Той е със старата лисица на Капри. Само боговете знаят какво става с него. Както и да е — тя отметна един кичур от челото си, — казах ти достатъчно. Сега се върни при Сеян и му разкажи всички пикантни клюки — Агрипина щракна с пръсти. Хайде!

Останах на колене.

— Хайде! — повтори тя.

— Ако го направя, ще умреш.

— Да, Парменон, ти също — тя прокара пръсти през косата ми. — И двамата сме в капан, нали? Ако кажеш на подчинените на Сеян какво съм казала, ще отида при майка си или при брат си на някой самотен остров — тя посочи към пода. — Или при другия ми брат Друз в килиите долу. Но с времето Сеян ще започне да си задава въпроси и за теб, Парменон. Защо младата Агрипина е разкрила сърцето си пред един непознат? Мога ли наистина да се доверя на този Парменон?

Напрегнах уши, надявайки се, че коридорът навън е все още празен. Тази забележителна жена ме бе хванала в капан.

— Знаеш ли защо предпочитам да седя тук, Парменон? Защото вратата е дебела, а под прозореца няма корнизи. Проверила съм внимателно и стените, и пода. Няма дупки за шпиониране, нито цепнатини, където да опреш ухото си. Е, какво смяташ да правиш, Парменон? Живота или смъртта ще избереш?

— Аз…

— Какво ще кажеш? — подигра ми се тя. — Че си само слуга, писар. Че си бълха на масата на Сеян.

— Защо правиш това? — попитах я.

— Не знам. Поемам риск. Наблюдавах те в амфитеатъра. Ти не обичаш кръвопролитията, Парменон.

— Винаги мисля за собствената си кожа.

— Не, Парменон, ти имаш душа и сърце. Много ми харесваш, не се държиш като шпионин. Затова ще те оплета още по-здраво в мрежите си. Нямаме много време. В този миг всички се напиват след игрите. Няма нищо по-добро от малко кръв за изостряне на жаждата за вино и чувствени наслади. Шпионите на Сеян първо ще се задоволят, после ще си спомнят за дълга си. Това е голямата им грешка — кръвта ги заслепява. Такъв е Рим при Тиберий. Чу ли стихотворението, Парменон? — тя затвори очи:

Тиберий не просто за вино е жаден

на него дай му чаша тежка

напълнена със кръв човешка.

Потръпнах. Думите, прошепнати от Агрипина, се равняваха на предателство. И двамата можехме да бъдем предадени на палачите, за да ни удушат и да хвърлят труповете ни по Стълбата на воплите, преди да паднат в Тибър.

— Той е луд — продължи Агрипина. — Тиберий е луд или е обсебен от демон, а може би и двете. Знаеш ли какво ми каза татко, Парменон? Когато бил пълководец, Тиберий проучвал картите в палатката си нощта преди битката, когато внезапно лампите край него угасвали — тя щракна с пръсти и аз подскочих. — Просто ей така! Тиберий винаги го приемал като знак, че демонът му е наблизо и ще има късмет в предстоящата битка.

— Домина — заекнах, — не бива да ми казваш тези неща.

— Ще ти кажа и още, Парменон. Тиберий е наследник на великия Август, но е прекарал по-голямата част от юношеството си, цупейки се в заточение. Това увредило ума му. Той иска само да убива. Баща ми е мъртъв, мама и двамата ми братя скоро ще се присъединят към него и ако зависи от Сеян, аз и сестрите ми имаме — тя хладно сви рамене — може би година, но не повече от осемнайсет месеца живот. Иди и провери пак коридора, Парменон. Постой малко там, преди да се върнеш.

Подчиних се. Затворих вратата след себе си и се опитах да овладея треперенето си. Агрипина ме беше пратила вън, за да ме изпита. Всеки разумен шпионин би се спуснал като вятър не при Сеян, а към Остия, за да моли и подкупва, само и само да си осигури отплаването до западните острови или дори по-далеч. Лицето ми беше покрито с пот. Стомахът ми така се бе свил, че имах чувство, че ще повърна. Все едно да те събудят от дълбок сън, като залеят лицето ти със студена вода. Бях на не повече от двайсет и три години и дотогава животът ми беше минал като насън, бях виждал онова, което ставаше край мен, но не изпитвах почти нищо. Баща ми беше убит, майка ми, болнава жена, беше починала преждевременно. Приятелите и познатите ми бяха просто хора, с които разговарях, хапвах или спях. За един час всичко това се беше променило. Вървях нагоре-надолу по коридора и дишах дълбоко. Защо, продължавах да се питам. Защо Агрипина ми казваше това? Всичко беше истина, разбира се. Тиберий беше болен, огорчен човек. Историите от Капри го описваха като чудовище. Един от слуховете, които се въртяха из римските кръчми, беше как рибар от острова уловил огромен кефал и, решил да зарадва императора, го понесъл през стръмните скали, за да го изненада. Тиберий бил бесен, че са го обезпокоили. Наредил на пазачите да изтъркат лицето на рибаря с кефала, люспите разранили кожата му и нещастникът изпищял в агонията си: „Добре, че не донесох на императора и огромния рак, който хванах.“

Тиберий изпратил за рака и наредил да го използват по същия начин, преди да хвърлят безпомощната жертва от скалите. Група моряци по-долу довършили рибаря, както и другите преди него, пребивайки го с гребла и куки. Окървавеното и смазано тяло на нещастника било оставено на скалите. В Рим гладът за кръв не беше по-малък. Затворите бяха пълни, затворниците бяха лишени от светлина, храна, дори разговори. Някои от обвиняемите още при получаването на покана да се явят в съда бяха толкова сигурни, че ще ги осъдят, че за да избегнат публичния позор оставаха у дома, лягаха в горещата вана и прерязваха вените си. Ако хората на Сеян заподозряха, че това може да се случи, те нахлуваха в къщата, превързваха раните на нещастната жертва и я хвърляха в затвора. Неколцина сенатори, узнали, че ще бъдат обвинени публично, изпиха отрова, вдигайки наздравица за колегите си и проклинайки императора. Труповете им винаги бяха излагани на Стълбата на воплите, преди да бъдат завлечени с куки по прашните римски пътища към Тибър. Мъже, жени, дори деца бяха затваряни. Сеян често обикаляше затворите. Една от жертвите му, почти обезумяла от мъченията, го бе помолила да я избави от страданията й.

— О, не — отвърнал той. — Още не сме станали приятели.

Подобни мисли усилваха тревогата ми, докато стоях в прашната галерия на двореца Палатин. Реших да избягам. Не бях от силните на деня римляни, така че защо да се тормозя? Спрях и погледнах назад към стаята на Агрипина. Ако се върнех в нея, можеше да ме разпнат, но тя беше права — ако докладвах за казаното от нея, пак ме чакаше същата съдба. Дочух стъпки по стълбите и се скрих в една закътана ниша. Човекът бавно плъзгаше крака по стъпалата, явно се прикриваше. Дали Агрипина не бе замислила някоя жестока игра? Надникнах навън и разпознах Метел. Бяха ме запознали с него в императорската ложа на игрите. Оплешивяващ писар с тясно лице, който отговаряше за поръчката на продукти и се грижеше кухнята да бъде добре снабдена. Но сега не се изкачваше като писар, а по-скоро като шпионин. Той тръгна по коридора и мина на пръсти покрай мен. Затаих дъх. Метел спря пред вратата на Агрипина и внимателно се заслуша. После доволен, се оттегли и отново се промъкна надолу по стълбите. Взех решение или no-скоро Метел го взе вместо мен. Изчаках, докато се убедих, че няма да се върне и отново се промъкнах в стаята. Агрипина седеше там, където я бях оставил, и потропваше с крак, сякаш заслушана в някаква далечна мелодия.

— Е? — попита тя, повдигайки глава.

Канех се да коленича пред нея, но тя почука лежанката до себе си.

— С мен си, нали, Парменон?

Кимнах. Тя свали предницата на столата, разкривайки прекрасните си гърди с големи настръхнали зърна. Взе ръката ми и я притисна към лявата си гръд. Лицето й беше само на няколко сантиметра от моето.

— Закълни се в земята, морето и небето, Парменон.

Беше ми трудно да проговоря. Гърлото ми бе пресъхнало. Бе странно да чувствам ръката си, притисната до красивата й гръд и прекрасните й устни съвсем близо до моите, в контраст с тишината на стаята или ужасите отвъд вратата — Метел, който дебнеше като змия.

— Закълни се — изсъска тя.

Заклех се и тя ме целуна по устните, отмести ръката ми и се облече.

— Какво има, Парменон? Стъписан ли си?

— Не, домина, уплашен. Метел се промъква като лисица навън.

— За лисиците има капани.

Като прочисти гърлото си, както правеше винаги, когато беше развълнувана, Агрипина се приведе към мен.

— Тиберий е император — прошепна тя. — Той е и луд, и зъл — плъзна пръсти по лицето си. — Но и аз не съм по-различна. Във вените ни тече лоша кръв. Синът на Тиберий беше отровен.

Подскочих.

— Кротувай — тя ме потупа по коляното. — Истинският син на императора е мъртъв и точка по въпроса. Затова Тиберий има няколко възможни наследници. Гемел, който е болнав или един от по-големите ми братя. Но тях — въздъхна тя — е най-добре да приемем за мъртви, както и майка ми. Оставаме аз, сестрите ми и Ботушчето.

Гласът й прозвуча подигравателно, когато спомена седемнадесетгодишния Калигула, който сега беше затворник в къщата на Тиберий на Капри.

— Тиберий — продължи тя — си има достатъчно тревоги. Но Сеян е най-голямата заплаха. Той е префект на града и командва преторианската гвардия. Сенатът е пълен с подлизурковци, а близките му приятели командват германските легиони. Сеян е оплел мрежа, в която са хванати всички. Следващото, което ще направи, ще е да се освободи от Калигула, мен и сестрите ми, преди да имаме деца. Скоро ще ни арестуват за държавна измяна, ще ни затворят или пратят в изгнание. После със сигурност ще ни екзекутират, по-скоро рано, отколкото късно — Агрипина замълча, сякаш беше забравила нещо. — Да, да, така ще стане. Щом приключи с нас, Сеян ще се обърне срещу Тиберий и императорът ще изчезне в мрака. Сеян ще се жени за овдовялата снаха на Тиберий и ще се провъзгласи за император. Тя тропна с крак и отново прочисти гърлото си.

— И какво можеш да направиш? Да избягаш от Рим?

Агрипина отметна глава и се разсмя.

— Да избягам от Рим, Парменон? Няма да стигна и до форума — тя ощипа ръката ми. — Не тече ли във вените ти живот, не бие ли в гърдите ти сърце? Не си ли чувал за кръвна вражда? Тиберий и Сеян унищожиха семейството ми. Сега аз ще унищожа техните — тя поклати показалец като възрастна домакиня, която се противопоставя на съпруга си. — Къде е слабото място, Парменон?

— Ти си обмислила всичко, нали? — попитах.

Тя се усмихна.

— Слабото място е самият Сеян. Тиберий го смята за твърде нископоставен, за да представлява реална опасност. Но нашият император е много подозрителен по природа. В момента той се съобразява със Сеян, защото веднъж му е спасил живота. Вечеряли в някаква пещера, когато започнало срутване. Тиберий смята, че му е задължен, затова трябва да осъзнае, че дългът е изплатен и Сеян е най-големият му враг.

— И как ще постигнеш това?

— Трябва да стигнем до Капри. Агрипина отиде до вратата и я отвори.

— Ти ще го уредиш, Парменон. Междувременно кажи на Метел да се качи при мен.

Вдигнах изненадано очи.

— Хайде! — подкани ме тя. — Кажи му, че имам нужда от него!

Подчиних се на заповедта и тръгнах по галерията. Чувах викове, шум от отваряне и затваряне на врати. Празненствата след игрите бяха в разгара си. Слязох на долния етаж, където се мотаеха слугите и момичетата им, някои вече доста пияни. Метел седеше на една маса и потропваше с пръсти, сякаш озадачен от това, което се бе случило.

— Домина Агрипина иска да те види веднага — казах му.

— Така ли? Къде е била? А ти къде беше?

— Никъде — отвърнах, преструвайки се на подпийнал. — Най-добре се качи веднага.

Метел отмести стола си и ме последва нагоре. Минах по галерията и почуках на вратата. Агрипина отвори и го издърпа вътре, после тресна вратата в лицето ми. Стоях и се чудех какво ли ще стане. Чух Агрипина да се смее и звън от чаши. Дали не играеше някаква игра? Натиснах дръжката, но резето беше пуснато. Вървях по галерията, когато дочух писъците, ужасни пронизителни писъци, толкова силни, че заглушиха врявата отдолу. Затичах обратно към вратата и се хвърлих срещу нея. Отвътре се чуваше шум, сякаш някой се биеше яростно. Беше вдигната тревога. Двама преториански стражи пристигнаха тичайки с извадени мечове. Здравеняците ме изблъскаха встрани и с дръжките на мечовете зачукаха по вратата, иззад която се чуваха писъците на Агрипина, а шумът от борба ставаше все по-силен. С помощта на столове и пейки разбиха вратата и аз последвах войниците в стаята. Метел лежеше проснат на пода, а в гърдите му зееше рана. Агрипина, с изцапана с кръв туника, беше коленичила до него и държеше кама. Столата й бе разкъсана, по лицето й имаше драскотини. Тя отметна косата си назад и изгледа диво войниците.

— Опита се да ме изнасили! — изсъска домина и посочи към чашите, които лежаха сред локва вино в средата на стаята. — Беше пиян.

После улови погледа ми и за миг съзрях усмивка в очите й. Тя се изправи на крака, още стиснала камата.

— Така ли — извика тя — се отнасят към дъщерята на Германик? Да не съм някоя куртизанка, та слугите ми да ме опипват!

Появиха се прислужниците й. Агрипина крещеше обиди, питаше къде са били. Те се опитаха да отговорят, но тя хвърли камата на пода. Сви се на лежанката, скри лице в ръцете си и горчиво заплака. Войниците, едновременно ядосани и уплашени от случилото се, грабнаха тялото на Метел и го хвърлиха през прозореца в двора долу. Реших, че е време да действам като секретар на домина. Наредих да донесат вода и кърпи, благодарих на войниците и ги помолих да излязат. Когато това стана, Агрипина стана на крака и позволи на прислужниците да почистят раните по лицето и ръцете й. После използва един миг насред суетнята и ме повика с жест.

— Иди при подчинените на Сеян — прошепна тя — и им кажи, че съм от императорска кръв. Бях нападната. Един слуга се опита да ме изнасили, настоявам да видя императора!

Агрипина стисна ръката ми и ме придърпа към себе си.

— Използвай ума си, Парменон. Дръж се, като че ли наистина си шпионин на Сеян. Кажи истината!

Тръгнах си веднага, минах по коридорите на двореца Палатин, прекосих градината. Открих помощника в същата стая, в която се бяхме срещнали първия път. Подозирам, че вече знаеше какво е станало, но когато му разказах подробностите, лицето му пребледня. Свъси вежди и започна да разделя пергаментите върху масата.

— Разбирам, разбирам — промърмори той. — Най-добре остани тук.

Мина час. Мракът се сгъсти, светлината от маслените лампи угасна. Най-после Помощникът се върна.

— Префектът иска да те види веднага.