Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (3) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Приложение

От онзи момент на разказа, когато Турин и неговите хора се настаняват в древното жилище на калпавите джуджета върху Амон Руд, липсва цялостно и подробно повествование чак докато „Нарн и Хин Хурин“ продължава с Туриновото пътуване на север след падането на Нарготронд. Все пак от множеството експериментални или обяснителни чернови и записки можем да зърнем много неща, останали скрити зад далеч по-краткия текст на „Силмарилион“, а дори и да срещнем отделни откъси, разработени на нивото на цялата история.

Един откъслечен пасаж описва живота на разбойниците върху Амон Руд малко след тяхното заселване там и дава допълнително описание на Бар-ен-Данвед.

Дълго време разбойниците живели спокойно и приятно. Храната била в изобилие и имали добро убежище — топло, сухо и предостатъчно за всички; защото открили, че при необходимост пещерите можели да подслонят повече от стотина души. Навътре имало друга, по-малка зала с огнище от едната страна, чийто комин минавал през скалата към изкусно укрита пукнатина в склона на върха. Имало и още много помещения, към които се стигало от залата или от коридора — някои били жилища, други служели за работилници или складове. Мим бил далеч по-опитен от тях в трупането на запаси и имал множество съдове и сандъци от камък и дърво, останали още от древни времена. Ала повечето от стаите били пусти; в оръжейниците висели ръждиви и прашни топори и други оръжия, лавиците в килерите били празни, ковачниците отдавна не работели. Само една работилница правела изключение — малка стаичка зад вътрешната зала, в която имало пещ, свързана с комина на голямото огнище. Мим работел там понякога, ала не разрешавал никому да влиза заедно с него.

До края на годината разбойниците не нападнали никого, а за лов и дирене на храна излизали обикновено на малки групички. Но дълго време не успявали да открият обратния път и едва неколцина, между които и Турин, опознали добре околните пътеки. Все пак, като видели, че умел следотърсач може да стигне до тяхното убежище и без помощта на Мим, те разположили денонощна стража край пукнатината в северния склон. Откъм юг не очаквали врагове, нито пък имало опасност някой да изкачи Амон Руд по отвесната скала; но денем обикновено пращали наблюдател горе на върха да оглежда цялата област. Колкото и стръмни да били склоновете, този връх все пак можел да бъде достигнат, защото в скалата на изток от пещерата били изсечени удобни за хората стъпала.

Тъй годината се изнизала без беди и тревоги. Но когато дните взели да намаляват, езерото станало тъмно и хладно, брезите край него захвърлили пъстрата си премяна и налетели проливни дъждове, хората трябвало да прекарват все повече време в пещерата. Скоро им омръзнал подземният мрак и мътната светлина на огъня в общата зала; и повечето от тях взели да мислят, че ще е по-добре, ако не споделят жилището с Мим. Прекалено често се случвало той да изниква от някое сенчесто кътче, докато го мислели, че е съвсем другаде; и когато бил наблизо, обземал ги смут, та всеки разговор секвал. Скоро взели да си говорят само шепнешком.

Ала с Турин не било така и туй ги карало да се чудят; той все повече се сприятелявал със старото джудже и все по-често слушал неговите съвети. През зимните вечери седял с часове наред при Мим, слушайки разкази за древни премъдрости или за дългия живот на джуджето; и никога не го упреквал, че говори зле за Елдарите. Мим изглеждал много доволен и отвръщал на Турин с искрена благосклонност; само него допускал от време на време в своята ковачница и там двамата разговаряли тихичко. Хората обаче не били твърде доволни; а Андрог гледал на всичко туй със завистливо око.

В Текста на „Силмарилион“ не намираме никакви указания как Белег е открил пътя към Бар-ен-Данвед — той просто се появява сред разбойниците „през един сумрачен зимен ден“. В някои кратки бележки се среща идеята, че поради непредвидливостта на разбойниците хранителните запаси в Бар-ен-Данвед намаляват през зимата, а Мим се скъпи да дели с тях корените от своя склад; затова в началото на годината те излизат на голям лов. Наближавайки Амон Руд, Белег се натъква на следите им и според един от вариантите ги проследява до бивака, на който трябва да спрат заради внезапна снежна буря, а според друга версия върви след тях чак до Бар-ен-Данвед и незабелязано се вмъква вътре.

Пак по това време Андрог, търсейки скритите запаси на Мим, се залутва из пещерата и открива тайно стълбище, водещо към плоския връх на Амон Руд (именно по това стълбище част от разбойниците напускат Бар-ен-Данвед при нападението на орките — „Силмарилион“, стр. 265). При тази експедиция или малко по-късно Андрог решава да пренебрегне проклятието на Мим, взима лък и бива ранен от отровна стрела — само в един от няколкото варианта на текста се споменава, че стрелата е оркска.

Белег успява да излекува раната, но изглежда, че това съвсем не намалява омразата и недоверието на Андрог към него; а Мим започва още по-люто да ненавижда елфа, който е „развалил“ проклятието му. „Нищо, то ще ухапе отново“ — казва той. По-късно на Мим му хрумва, че ако и той хапне лембас, приготвен от Мелиан, ще си възвърне силата и младостта; и тъй като не успява да открадне, почва да се преструва на болен и моли своя враг за малко лембас Когато Белег му отказва, омразата на Мим става непоколебима — най-вече заради обичта на Турин към елфа.

Можем да споменем още, че когато Белег изважда пакета с лембас от вързопа си (виж „Силмарилион“, стр. 260, 263), Турин отказва да хапне:

Червените отблясъци на огъня играели по сребристите листа; и когато Турин зърнал печата, очите му станали мрачни.

— Какво си донесъл? — запитал той.

— Най-големия дар, що все още можем да предложим на онези, които обичаме — отвърнал Белег. — Туй е лембас, пътният хляб на Елдарите, от който досега не е хапнал нито един човек.

— Шлема на дедите си ще приема — рекъл Турин — с благодарност, задето си го опазил; но дарове от Дориат не ще докосна.

— Тогаз върни там меча и другите си оръжия — рекъл Белег. — Върни всичко, що си научил, и грижите за детството ти. Ала поне не карай хората си да умират сред тази пустош заради твоя каприз. Пък и този хляб бе дар за мен, а не за тебе, тъй че мога да го деля с когото си искам. Не яж, ако ти пресяда на гърлото; но други тук могат да се окажат по-гладни и не тъй горделиви.

Тогава Турин се засрамва и усмирява гордостта си.

 

 

В ръкописите срещаме някои допълнителни сведения за Дор-Куартол, Земята на Лъка и Шлема, където Белег и Турин от своята крепост върху Амон Руд стават водачи на силен въоръжен отряд из областта южно от Теиглин („Силмарилион“, стр. 265).

Турин охотно приемал всички, що идвали при него, но по съвет на Белег не допускал нито един новобранец в своето убежище върху Амон Руд (а сега то било наречено Ехад и Седрин, сиреч Лагер на верните); пътя натам знаели само бойците от Стария отряд и никому не го разкривали. Но постепенно създали други охранявани лагери и укрепления: в горите на изток, по възвишенията и из южните мочурища, от Метед-ен-глад („Края на гората“) до Бар-ериб, който се намирал на няколко левги южно от Амон Руд; и от всички тия места хората можели да виждат върха на Амон Руд и чрез тайни сигнали да получават вести и заповеди.

Тъй още преди да отмине лятото последователите на Турин се превърнали в могъща армия; и властта на Ангбанд била отхвърлена. Мълва за тях стигнала дори до Нарготронд и мнозина там се развълнували, казвайки, че щом група бунтовници може да нанесе такъв удар на Врага, то какво ли пък би сторил владетелят на Нарог. Но Ородрет не пожелал да промени плановете си. Във всичко следвал замислите на Тингол, с когото разменял вести по тайни пътища; а и бил мъдър владетел, доколкото са мъдри ония, що най-напред мислят за своя народ и как да опазят живота и благоденствието му от вражата сила. Затуй не разрешил на нито един свой боец да се присъедини към Турин и пратил вестоносци да му кажат, че каквото и да планува или върши в своите битки, не бива да стъпва на нарготрондски земи, нито да отблъсква орките натам. Ала макар да отказвал въоръжена подкрепа на Двамата военачалници, във всичко друго им обещал помощ (и за туй вероятно го били посъветвали Тингол и Мелиан).

На няколко пъти е подчертано, че Белег през цялото време се противопоставя на Туриновите планове, макар да го подкрепя на дело; според него Драконовият шлем не е оказал върху Турин очакваното въздействие; освен това с тревога предчувства нещастия в идните дни. Съхранени са откъси от неговите разговори с Турин. В един от тях, докато двамата седят в убежището Ехад и Седрин, Турин казва на Белег:

— Защо си тъй угрижен и печален? Нима не ни потръгна, откакто дойде при мен? Нима целите ми не са постигнати?

— Всичко е наред засега — рекъл Белег. — Враговете още са стреснати и изплашени. И тепърва ни предстоят добри дни; до някое време.

— А сетне?

— Сетне зимата. А подир нея още една година за ония, що доживеят.

— А сетне?

— Яростта на Ангбанд. Ние само опарихме връхчетата на пръстите на Черната ръка — нищо повече. Тя не ще се отдръпне.

— Но нима яростта на Ангбанд не е наша цел и радост? — запитал Турин. — Какво друго би искал да сторя?

— Знаеш много добре — отвърнал Белег. — Ала за онзи път си ми забранил да говоря. Чуй ме поне сега. От много неща се нуждае един предводител на могъща армия. Той трябва да има сигурно убежище; трябва да има богатство и мнозина работници, що владеят и друго освен меча. С бройката идва потребност от храна, която не се намира из пущинака; и така тайната свършва. Амон Руд е добро място за малоброен отряд — той има очи и уши. Но е усамотен и се вижда отдалече; даже и малка войска би го обградила напълно.

— Въпреки туй искам да бъда пълководец на собствена армия — рекъл Турин — и ако ми е писано, нека да загина. Тук преграждам набега на Моргот и додето се боря, той не може да използва южните пътища. Затуй би трябвало да са ми благодарни в Нарготронд; и да помагат поне с най-необходимото.

В друг кратък откъс от разговор между двамата Турин дава следния отговор, когато Белег го предупреждава колко крехка е силата му:

— Искам да управлявам страна; ала не тази. Тук само събирам сила. Към бащините земи в Дор-ломин е устремено сърцето ми и натам ще тръгна, когато мога.

Намеква се също така, че Моргот за известно време удържа войските си и предприема само лъжливи атаки, „та с лесни победи да вдъхне самоувереност на тия бунтовници; както и станало“.

 

 

Андрог се появява отново в черновата за нападението срещу Амон Руд. Едва тогава разкрива на Турин, че има вътрешно стълбище; той е един от ония, които се измъкват по тайния проход към върха. Там се сражава по-храбро от всички други, но накрая пада, пронизан от смъртоносна стрела; и така се сбъдва проклятието на Мим.

 

 

Няма нищо съществено за добавяне към разказаното в „Силмарилион“ за пътешествието на Белег в търсене на Турин, срещата му с Гвиндор в Таур-ну-Фуин, спасяването на Турин и гибелта на Белег от неговата ръка. За това, че Гвиндор е притежавал една от сините „Феанорови лампи“ и за ролята, изиграна от нея в един от вариантите на повествованието, вече бе споменато в бележка 2 към „За Туор и неговото пристигане в Гондолин“.

Тук можем да отбележим, че баща ми възнамеряваше да продължи историята на Драконовия шлем от Дор-ломин през целия период на Туриновия престой в Нарготронд, а дори и по-нататък; това намерение обаче не бе осъществено в писмена форма. В съществуващите варианти Шлемът изчезва заедно с края на Дор-Куартол при унищожаването на бунтовническото убежище върху Амон Руд; но по някакъв начин е трябвало отново да се появи у Турин в Нарготронд. Това би могло да стане само ако той е взет от орките, които водят Турин към Ангбанд; но отнемането му заедно със спасяването на Турин от Белег и Гвиндор би изисквало сериозна допълнителна разработка на този епизод.

Няколко откъслечни записки споменават, че в Нарготронд Турин не желае да надява отново шлема, „за да не се разкрие“, но че го носи, когато тръгва за битката в Тумхалад (в „Силмарилион“ на стр. 274 се казва, че по време на тази битка той носи джуджешката маска, която е намерил в оръжейниците на Нарготронд). Записките продължават така:

От страх пред този шлем всички врагове го заобикаляли и тъй излязъл невредим от смъртоносната битка. Тъй се завърнал в Нарготронд с Драконовия шлем на главата, а Глаурунг искал да лиши Турин от неговата защита (защото сам се боял от този шлем) и затуй взел да се подиграва, че Турин сигурно се обявява за негов васал и поддръжник, щом носи върху гребена на шлема си изображението на своя господар.

Ала Турин отговорил:

— Лъжеш ти и добре го знаеш. Защото това изображение е сътворено за присмех срещу теб; и додето има кой да го носи, не ще се отървеш от боязън, че в неговите ръце е съдбата ти.

— Тогаз ще трябва да чака за господар с друго име — рекъл Глаурунг, — понеже не се боя от Турин, син Хуринов. Точно обратното виждам сега. Не аз, а той няма доблест да ме погледне открито в лицето.

И наистина, тъй страховит бил драконът, че Турин не смеел да го погледне в очите, а закривал лице със спуснатото забрало на шлема и през целия разговор не поглеждал по-високо от нозете му. Ала след тая подигравка не успял да усмири гордостта си, та безразсъдно отметнал забралото и погледнал Глаурунг в очите.

На друго място има бележка, че едва когато чува в Дориат за появата на Драконовия шлем в Тумхаладската битка Морвен се уверява във верността на слуховете, че Мормегил всъщност е нейният син Турин.

Накрая се намеква, че Турин е трябвало да носи Шлема, когато убива Глаурунг, и да се подиграе на умиращия дракон със собствените му думи от Нарготронд за „господар с друго име“; няма обаче никакви сведения как би трябвало да се развие повествованието, за да стигне до този момент.

 

 

Съществува подробно и точно описание на Гвиндоровото противопоставяне срещу политиката на Турин в Нарготронд, което е съвсем слабо засегнато в „Силмарилион“ (стр. 273). Описанието не е обработено докрай в литературно отношение, но може да бъде представено така:

Пред кралския съвет Гвиндор винаги говорел против Турин, твърдейки, че понеже е бил в Ангбанд, знае много за мощта на Моргот и неговите планове.

— Дребните победи в крайна сметка ще се окажат безплодни — казвал той, — понеже чрез тях Моргот научава къде са най-храбрите му неприятели и сбира достатъчно сила, за да ги унищожи. Цялата обединена мощ на елфи и Едаини е стигнала само колкото да го удържат и да си спечелят мира на обсадата; дълго е траял той, ала само защото Моргот не бързал да разкъса обръча; и вече никога не ще бъде сключен подобен съюз. Сега в тайната е единствената ни надежда, докато пристигнат Валарите.

— Валарите! — възкликнал Турин. — Те са ви изоставили, а нас, людете, презират. Каква полза да гледаме на запад отвъд безбрежното Море. Само с един Валар имаме работа и той се нарича Моргот; и дори ако в крайна сметка не успеем да го надвием, поне ще го нараним и ще му попречим. Защото и най-дребната победа си остава победа, независимо какво произлиза от нея. А и така е най-разумно; понеже не сторите ли нещо, за да го спрете, не след много години цял Белерианд ще падне под неговата сянка и тогава той ще ви изрови един по един от скривалищата. А после какво? Жалка шепичка оцелели ще избягат на юг и на запад, за да се крият по морските брегове, хванати в клещи между Моргот и Осе. Тогава по-добре да си спечелим епоха на слава, макар и да е мимолетна. Говориш за тайна и казваш, че в нея е единствената ни надежда; ала можеш ли да издебнеш и унищожиш всеки един съгледвач на Моргот, чак до последния, та никой да не се завърне с вести в Ангбанд — и няма ли тъкмо туй да му покаже, че още сме живи и точно къде се укриваме? Ето какво ще добавя: макар да е кратък животът на простосмъртните люде пред този на елфите, те предпочитат да го загубят в сражение, отколкото в позорен бяг или робство. Велик подвиг е предизвикателството на Хурин Талион; и дори ако унищожи героя, Моргот няма власт да върне стореното назад. Самите Западни властелини ще почитат героя; и не са ли записани неговите дела в историята на Арда, що ни Моргот, ни всемогъщият Манве може да промени.

— За възвишени неща говориш — отвърнал Гвиндор — и ясно личи, че си живял между Елдарите. Ала мрак е паднал над теб, щом слагаш на една везна Моргот и Манве или наричаш Валарите врагове на елфи и люде; защото Валарите не презират нищо на този свят, а най-малко пък Чедата на Илуватар. Какво знаеш ти за надеждите на Елдарите? Между нас се носи пророчество, че един ден пратеник от Средната земя ще стигне през сенките до Валинор и Манве ще го изслуша, а Мандос ще се смили. Нима не бива заради онова време да съхраним семето на Нолдорите и Едаините? А Кирдан сега живее на юг и там гради кораби; ала що знаеш ти за корабите и Морето? Само за себе си мислиш и за собствената си слава, а нас съветваш да сторим същото; но ние трябва да мислим и за другите, защото не всички могат гордо да паднат в сражение — и додето имаме сили, трябва да ги опазим от война и разруха.

— Изпратете ги тогава при корабите си, докато още е време — рекъл Турин.

— Те не биха се разделили с нас — възразил Гвиндор — дори ако имаше как Кирдан да ги издържа. Докато е възможно, трябва да живеем заедно, а не да си играем със смъртта.

— На всичко туй вече отговорих — рекъл Турин. — Храбра защита на границите и мощни удари, преди врагът да се е събрал — това е най-сигурната ви надежда да живеете по-дълго заедно. И нима ония, за които говориш, обичат страхливци, що се спотайват из горите и дебнат като вълци; не биха ли предпочели герои, що с гордо вдигнат шлем и здрав щит отблъскват далеч по-многоброен неприятел? За жените на Едаините поне знам, че това предпочитат. Те не възпряха мъжете си преди Нирнает Арноедиад.

— Ала далеч по-тежка скръб ги сполетя, отколкото ако туй не се бе случило — отвърнал Гвиндор.

Любовта на Финдуилас към Турин също е трябвало да бъде описана много по-подробно:

Финдуилас, дъщерята на Ородрет, била златокоса като всички от Финарфиновия род и Турин взел да изпитва наслада от срещите с нея; защото тя му напомняла за неговите близки и жените от бащиния му дом в Дор-ломин. Отначало я срещал само когато Гвиндор бил наблизо; но след време тя почнала да го търси и двамата често се срещали насаме, сякаш случайно. Тогава тя го разпитвала за Едаините, от които била виждала само малцина, за неговия род и страната му.

Турин охотно й разказвал за всичко това, макар да не споменавал точно къде е родният му край и как се наричат близките му; а веднъж рекъл:

— Имах сестричка на име Лалаит — аз поне я наричах така; и за нея ми напомняш. Но Лалаит беше дете, златно цвете сред зелената пролетна трева; и ако бе живяла, днес може би щеше да е посърнала от скръб. Ала ти си величава като златно дърво; как бих искал да имам тъй прекрасна сестра!

— Та ти също си величав — отвърнала тя, — досущ като владетелите от Финголфиновия род. И не мисля, че Агарваен е истинското ти име, нито пък ти подхожда, Аданедел. Бих те нарекла Тхурин, що означава Потайния.

При тия слова Турин се стреснал, но рекъл само:

— Не е това името ми; и не съм владетел, защото нашите владетели са от Елдарите, а аз не съм.

 

 

Скоро Турин забелязал, че дружбата му с Гвиндор почва да охладнява; и се зачудил, защото до неотдавна скръбта и ужасът от Ангбанд малко по малко напускали елфа, а сега сякаш се връщали, превърнати в скръб и тревога. „Може би е наскърбен, помислил си той, понеже се противопоставям на неговите съвети и го оборвам; ще ми се да не беше така.“ Защото той обичал Гвиндор като свой водач и изцелител, та дълбоко скърбял за бедите му. Но по онова време лъчезарната Финдуилас също помръкнала, бавни станали нейните стъпки и тревожно лицето й; и като видял това, Турин предположил, че словата на Гвиндор са вселили в сърцето й страх от онуй, що може да връхлети.

А всъщност в мислите си Финдуилас се разкъсвала на две. Защото почитала и съжалявала Гвиндор, та не желаела да прибави и капка към неговите страдания; ала въпреки волята й любовта към Турин раснела ден подир ден и тя често си мислела за Берен и Лутиен. Но Турин не бил като Берен! Не я пренебрегвал и се радвал, колчем се срещали; и все пак тя разбирала, че не ще намери в него обичта, за която копнеела. Другаде били умът и сърцето му — край отдавна изтекли реки и потоци.

Тогава Турин рекъл на Финдуилас:

— Не позволявай на Гвиндоровите слова да те изплашат. Той е страдал в тъмниците на Ангбанд; а тежко е за храбрец като него да бъде немощен и по неволя да изостава назад. Нуждае се от утеха и време за изцеление.

— Знам го добре — отвърнала тя.

— Но ние ще му спечелим това време! — добавил Турин. — Нарготронд ще устои! Моргот Страхливеца вече никога не ще излезе от Ангбанд и сега разчита изцяло на слугите си; тъй казва Мелиан от Дориат. Те са пръстите на ръката му, а ние ще ги сечем и премазваме, додето отдръпне нокти. Нарготронд ще устои!

— Може би — рекла Финдуилас. — Ще устои, ако е по силите ти да го постигнеш. Ала внимавай, Аданедел; всеки път щом тръгваш на битка, сърцето ми се свива от страх, че Нарготронд ще те загуби.

 

 

А подир туй Турин потърсил Гвиндор и му рекъл:

— Гвиндор, скъпи приятелю, ти отново изпадаш в печал; недей! Защото ще намериш изцеление в домовете на своя народ и под лъчезарния взор на Финдуилас.

Тогава Гвиндор се взрял в Турин, ала не казал нищо и лицето му помръкнало.

— Защо ме гледаш така? — запитал Турин. — Напоследък очите ти често се взират някак странно към мен. С какво съм те наскърбил? Оборвах съветите ти; ала човек трябва да казва каквото му е на душата, а не да крие своята истина заради каквото и да било. Много бих искал да сме на едно мнение; защото голям дълг имам към теб и не ще го забравя.

— Тъй ли? — рекъл Гвиндор. — Ала въпреки туй с дела и съвети променяш моя дом и моите близки. Сянката ти е паднала над тях. Как да се радвам, след като всичко загубих заради теб?

Но Турин не проумял тия слова и само предположил, че Гвиндор му завижда заради обичта и доверието на краля.

Следва откъс, в който Гвиндор предупреждава Финдуилас да се пази от обичта си, като й разкрива кой е Турин. Този откъс се основава изцяло върху текста, публикуван в „Силмарилион“ (стр. 271–272). Но след речта на Гвиндор отговорът на Финдуилас е по-дълъг, отколкото в другия вариант:

— Заслепени са твоите очи, Гвиндор — рекла тя. — Не виждаш и не разбираш що става тук. Трябва ли сега да поема двоен срам, като ти разкрия истината? Защото аз те обичам, Гвиндор и вече не се срамувам от туй, ала още по-силна обич ме е обзела и не мога да избягам от нея. Не съм я търсила и дълго я отблъсквах. Но ако жалиш своите страдания, пожали и моите. Не ме обича Турин и никога не ще ме обикне.

— Казваш го — рекъл Гвиндор, — за да отхвърлиш упрека от оногова, когото обичаш. Защо те търси той, защо седи дълго с теб и вечно си тръгва доволен?

— Защото и нему е потребна утеха — отвърнала Финдуилас, — а е лишен от близки и род. Вие и двамата страдате. А Финдуилас? Не стига ли дето съм принудена да ти призная, че не съм обичана, а отгоре на туй ме обвиняваш в измама.

— Не, жените имат безпогрешен усет в тия неща — рекъл Гвиндор. — А и едва ли би се намерила такава, която да отрече, че е обичана.

— Ако някой от трима ни е вероломен, то това ще да съм аз — но не по своя воля. А какво да речем за твоите злокобни разкази за Ангбанд? Какво да речем за гибелта и разрухата? Аданедел е могъщ в песента на света и някой ден ще се разкрие с пълен ръст пред Моргот.

— Горделив е той — промълвил Гвиндор.

— Ала и милостив — отвърнала Финдуилас. — Още не се е осъзнал, но жалостта може да проникне в сърцето му и той не ще я отхвърли. Може би тя ще е единственият ключ към него. Ала той не ме жали. Прекланя се пред мен, сякаш съм едновременно негова майка и кралица!

Може би вярно говорела Финдуилас, виждайки всичко с проницателния си елдарски взор. Без да знае що се е случило между Гвиндор и Финдуилас, Турин ставал все по-нежен към нея, а тя — все по-печална. Но един ден му рекла:

— Тхурин Аданедел, защо укри името си от мен? Ако бях знаела кой си, нямаше да те почитам по-малко, ала щях по-добре да разбера твоите скърби.

— Що искаш да кажеш? — запитал той. — За кого ме мислиш?

— За Турин, син на северния пълководец Хурин Талион.

Тогава Турин упреква Гвиндор за разкриването на истинското му име, както е разказано в „Силмарилион“ (стр. 272).

 

 

Още един откъс от тази част на повествованието съществува в по-пълна форма, отколкото в „Силмарилион“ (няма друг вариант на битката в Тумхалад и падането на Нарготронд; а разговорът между Турин и дракона е предаден в „Силмарилион“ толкова подробно, че едва ли има възможност да се разшири допълнително). Този откъс представлява много по-подробно описание за пристигането на елфите Гелмир и Арминас в Нарготронд през годината на неговата гибел („Силмарилион“, стр. 273–274); предишната им среща с Туор в Дор-ломин, за която се споменава тук, е описана в главата „За Туор и неговото пристигане в Гондолин“.

През пролетта пристигнали двамина елфи, които се представили като Гелмир и Арминас от Финарфиновия народ, и казали, че носят вест за владетеля на Нарготронд. Отвели ги при Турин; ала Гелмир рекъл:

— С Ородрет, син Финарфинов трябва да разговаряме.

А когато дошъл Ородрет, Гелмир му казал:

— Господарю, ние бяхме от рода на Ангрод и дълго се скитахме подир Дагор Браголах; напоследък обаче живяхме при Кирдан край устието на Сирион. Един ден той ни повика и заръча да дойдем при теб; защото сам Улмо, Властелин на Водите, му се явил и го предупредил, че голяма заплаха надвисва над Нарготронд.

Но Ородрет бил предпазлив и отговорил:

— Тогава защо идвате насам откъм Севера? Да не сте имали и други задачи?

Тогава Арминас рекъл:

— Господарю, още от времето след Нирнает диря потайното кралство на Тургон, ала не го намерих; и се боя, че заради това търсене прекалено забавих вестта за тебе. Понеже за да е по-бързо и тайно, Кирдан ни изпрати покрай брега с кораб, та слязохме в Дренгист. Но между крайбрежния народ имаше някои, дошли преди години като пратеници на Тургон, и от техните предпазливи слова ми се стори, че Тургон може да живее на север, а не на юг, както мислят мнозина. Ала не открихме ни признак, ни вест за онуй, що дирехме.

— Защо сте търсили Тургон? — запитал Ородрет.

— Защото се говори, че неговото кралство ще устои най-дълго срещу Моргот — отвърнал Арминас.

Зла поличба видял Ородрет в тия слова, та се разгневил.

— Тогаз не се бавете в Нарготронд — рекъл той, — защото тук не ще узнаете нищо за Тургон. И не се нуждая от чужди съвети, за да знам, че над Нарготронд надвисва заплаха.

— Не се гневи, господарю — рекъл Гелмир, — задето ти отговаряме правдиво. А и туй, че се отклонихме от правия път не бе безполезно, понеже стигнахме по-далеч от всички твои разузнавачи; прекосихме Дор-ломин и земите под склоновете на Еред Ветрин, а сетне проследихме вражеското придвижване през Сирионския проход. Много орки и други зли твари се сбират по ония места, а около Сауроновия остров лагерува войска.

— Знам — рекъл Турин. — Остарели са вашите вести. Ако в Кирдановото послание имаше някакъв смисъл, трябваше да го донесете по-рано.

— Поне изслушай посланието, господарю — обърнал се Гелмир към Ородрет. — Чуй що рече Владетеля на Водите! Тия слова е предал по Кирдан Корабостроителя: „Злото от Севера оскверни изворите на Сирион и моята мощ се отдръпна от безбройните пръсти на планинските потоци. Ала още по-лошо ще става тепърва. Затуй кажете на владетеля на Нарготронд: затвори портите на крепостта и не излизай навън. Захвърли камъните на своята гордост в шумната река, та пълзящото зло да не открие път към вратата.“

 

 

Мрачни се сторили тия слова на Ородрет и той както винаги се обърнал към Турин за съвет. Но Турин не се доверявал на вестоносците и рекъл подигравателно:

— Какво знае за нашите войни Кирдан, що живее близо до Неприятеля? Нека морякът си гледа корабите! А ако Владетеля на Водите наистина е пожелал да ни прати съвет, нека говори по-ясно. Инак бихме решили, че ще е по-добре да сберем своята сила и да тръгнем храбро срещу враговете, преди да са наближили.

Тогава Гелмир се поклонил на Ородрет и изрекъл:

— Говорих тъй, както ми е заръчано, господарю.

След туй се обърнал. А Арминас рекъл на Турин:

— Вярно ли е каквото съм чувал, че си от Хадоровия род?

— Тук ме наричат Агарваен, Черния меч от Нарготронд — отвърнал Турин. — Май много те бива да си държиш езика зад зъбите, приятелю Арминас; и добре, че тайната на Тургон е укрита от теб, инак скоро щеше да се разчуе чак до Ангбанд. Името на човека си е негова работа и ако Хуриновият син узнае, че си го издал, когато желае да се опази в тайна, то по-добре Моргот да те залови и с огнени клещи да ти изтръгне езика.

Стреснал се тогава Арминас от черния гняв на Турин; но Гелмир казал:

— Не ще бъде издаден от нас, Агарваен. Нима не сме се събрали на съвет зад закрити врати, та да говорим свободно? А според мен Арминас зададе този въпрос, понеже всички край Морето знаят колко дълбока обич изпитва Улмо към Хадоровия род и някои казват, че преди години Хурин и брат му Хуор са посетили Потайното кралство.

— Ако е тъй, то нито единият, нито другият е споменал пред когото и да било, а най-малко пред невръстния си син — отговорил Турин. — Затуй не ми се вярва Арминас да е задал въпроса с надежда да узнае нещо за Тургон. Нямам вяра на подобни коварни пратеници.

— Задръж си недоверието! — гневно продумал Арминас. — Гелмир тълкува погрешно словата ми. Питах, понеже се усъмних в онуй, що тук се смята за очевидно; защото каквото и да е името ти, не приличаш на Едаините от Хадоровия род.

— А какво знаеш за тях? — запитал Турин.

— Виждал съм Хурин — отвърнал Арминас — и преди него дедите му. А сред Дор-ломинските пущинаци срещнах Туор, син на Хуриновия брат Хуор; и за разлика от теб той е като дедите си.

— Може би — рекъл Турин, — въпреки че до днес да не бях чувал нищичко за Туор. Ала макар главата ми да е тъмна, а не златокоса, туй не е повод за срам. Защото не съм първият син, що прилича по-скоро на майка си; а произхождам от Морвен Еледвен, потомка на Беор и сродница на Берен Камлост.

— Не за разликата между черно и златисто говорех — рекъл Арминас. — Другояче се държат останалите от Хадоровия род и Туор е като тях. Защото знаят що е любезност, вслушват се в добрите съвети и почитат Западните властелини. А ти, изглежда, не приемаш съвети от другиго и вярваш само на меча си; при това си и високомерен. Казвам ти, Агарваен Мормегил, че продължиш ли така, чака те не онази съдба, която заслужават потомците на Хадор и Беор.

— Винаги е била различна — отвърнал Турин. — И ако явно трябва да търпя Морготовата ненавист заради доблестта на баща си, то бива ли да понасям грубости и подигравки от един беглец, та макар и да твърди, че е от кралско потекло? Чуй моя съвет: върни се към безопасните брегове на Морето.

Тогава Гелмир и Арминас напуснали Нарготронд и се завърнали на юг; ала въпреки подигравките на Турин охотно били готови да изчакат битката заедно със своя народ и си тръгнали само защото Кирдан им заръчал от името на Улмо да донесат вести какво става в Нарготронд и как е прието посланието. А Ородрет дълбоко се разтревожил от словата на вестоносците; но още по-злонравен станал Турин и за нищо на света не пожелал да се вслуша в съветите им, камо ли да разреши повалянето на големия мост. Защото макар и неизпълнени, словата на Улмо били изтълкувани вярно.

Никъде не се обяснява защо Гелмир и Арминас с тяхното спешно послание за Нарготронд са били изпратени от Кирдан покрай цялото крайбрежие чак до залива Дренгист. Арминас твърди, че тъй би трябвало да е по-бързо и тайно; но без съмнение още по-тайно би било едно пътуване откъм юг нагоре покрай Нарог. Можем да предположим, че Кирдан е постъпил така по заповед на Улмо (за да срещнат Туор в Дор-ломин и да го упътят към Нолдорската порта), макар че това не се споменава никъде.