Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (20) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

III
Палантирите

Без съмнение палантирите никога не са били широко употребявани или широко известни дори и в Нуменор. В Средната земя ги охранявали под стража в специални стаи върху могъщи кули, като до тях имали достъп само крале, управници и доверени пазители, но никога не се използвали или показвали на обществено място. Ала до прекъсването на кралския род те не са били зловеща тайна. Работата с тях не представлявала заплаха и нито един крал или упълномощен представител не би се поколебал да разкрие знанията си за делата или възгледите на далечен владетел, ако ги е получил чрез Камъните^[1].

След времето на Кралете и загубата на Минас Итил не се срещат по-нататъшни споменавания за тяхна открита и официална употреба. В Севера не останал отговарящ Камък след корабокрушението на Последния крал Арведуи през 1975 година^[2]. През 2002 г. изчезнал Итилският камък. След това останали само два: Анорският камък в Минас Тирит и Ортанкският камък^[3].

Две неща допринесли за занемаряването на Камъните и изчезването им от общонародната памет. Първо — неизвестната съдба на Итилския камък: с право предполагали, че е бил унищожен от бранителите преди Минас Итил да бъде превзет и разграбен^[4]; но очевидно било възможно да е пленен и попаднал в ръцете на Саурон, тъй че мъдрите и далновидните трябва да са размислили над това. Изглежда, наистина са го сторили и са стигнали до извода, че Камъкът не би му помогнал особено да навреди на Гондор, освен ако е можел да осигури връзка с друг Камък, който да е в съгласие с него^[5]. Можем да предположим, че именно по тази причина Анорският камък, относно който всички архиви на Наместниците мълчат чак до Войната за Пръстена, е бил пазен в най-строга тайна, като до него имали достъп единствено властващите Наместници, но никой от тях (поне така изглежда) не го е използвал преди Денетор Втори.

Втората причина се крие в упадъка на Гондор и загубата на интерес към историческите познания у всички, освен шепа най-доблестни мъже, ако, разбира се, не броим родословните проучвания на потекло и роднински връзки. След времето на Кралете Гондор потънал в своеобразно „средновековие“ на чезнещи знания и употреба само на най-прости умения. Връзките се осигурявали чрез пратеници и вестоносци, или при най-спешни случаи — чрез сигнални огньове, а ако Камъните на Анор и Ортанк още се съхранявали като древни съкровища, известни само на шепа избраници, то в цялостната народна памет вече чезнел споменът за Седемте камъка от древността и макар че още се помнели стихчетата за тях, вече никой не ги проумявал; в легендите тяхната способност се прехвърляла върху някогашните крале, надарени с елфическа мощ и проницателен взор, обкръжени от бързокрили духове, които им носели вести или бързали да предадат надалеч кралската воля.

Изглежда, че по онова време Ортанкският камък останал задълго забравен от Наместниците; от него вече нямало никаква полза, а бил на сигурно място в непристъпната кула. Дори и да не падала над него сянката на съмнението около Итилския камък, той се намирал в област, с която Гондор все повече губел връзка. Каленардон открай време не бил гъсто населен, а през 1636 година жестоко пострадал от Черната чума и след това продължил непрекъснато да губи жителите си от нуменорско потекло, които се преселвали към Итилиен и земите около Андуин. Исенгард останал лично владение на Наместниците, но Ортанк пустеел заключен и ключовете се съхранявали в Минас Тирит. Ако Наместникът Берен изобщо е помислил за Камъка, когато връчил ключовете на Саруман, то навярно е решил, че едва ли някой ще го опази по-добре от Саурон, отколкото предводителят на Съвета.

Без съмнение Саруман чрез своите проучвания^[6] опознал твърде добре Камъните, които привлекли вниманието му, и се убедил, че Ортанкският камък още е в своята кула. Той получил ключовете на Ортанк през 2759 година, привидно като пазител на крепостта, упълномощен от гондорския Наместник. По онова време Ортанкският камък едва ли е представлявал някакъв интерес за Белия съвет. Единствен Саруман, след като спечелил благоволението на Наместниците, успял да проучи задълбочено гондорските архиви и да осъзнае какъв интерес представляват оцелелите палантири и за какви цели биха могли да послужат; ала не споделил нищо със своите колеги. От завист и омраза към Гандалф, Саруман престанал да си сътрудничи със Съвета, чиято последна среща била през 2953 година. След това Саруман без никакво официално изявление превърнал Исенгард в своя лична собственост и престанал да обръща внимание на Гондор. Без съмнение Съветът е посрещнал това твърде неодобрително; но Саруман бил свободен в решенията си и имал право да действа по свои независими замисли в борбата срещу Саурон^[7].

Независимо от това отделните членове на Съвета вероятно знаели за камъните и някогашното им местонахождение, но не ги смятали за особено важни в новите времена — те били само част от историята на Дунедаинските кралства, вълшебни и възхитителни, но в по-голямата си част вече изгубени или безполезни. Не бива да забравяме, че първоначално Камъните били „невинни“ и не служели на зли намерения. Едва Саурон ги превърнал в зловещи инструменти за покоряване и заблуда.

Може би (предупреден от Гандалф) Съветът е почнал да се съмнява в замислите на Саруман относно Пръстените, но дори и Гандалф не знаел, че той е станал Сауронов съюзник или слуга. Разкрил го едва през юли 3018 година. Но макар че в по-късни години Гандалф разширил своите познания и сведенията на Съвета за историята на Гондор чрез проучване на тамошните документи, основна всеобща грижа си оставал Пръстенът; никой не осъзнавал скритите заложби на Камъните. Очевидно едва малко преди Войната за Пръстена Съветът започнал да се съмнява относно съдбата на Итилския камък, но не успял (което е напълно разбираемо дори за личности като Елронд, Галадриел и Гандалф, като се има предвид тежестта на техните грижи) да оцени последствията, да предвиди какво би станало, ако Саурон завладее единия Камък, а някой друг използва втория. Чак когато край Дол Баран се проявило въздействието на Ортанкския камък върху Перегрин, изведнъж станало ясно, че връзката между Исенгард и Барад-дур (нейното съществуване излязло наяве, след като се разкрило обединеното нападение на отряди от Исенгард и Саруманови войски срещу Задругата в Парт Гален) всъщност се осъществява чрез Ортанкския камък… и още един палантир.

В своя разговор с Перегрин след потеглянето от Дол Баран („Двете кули“, книга 3, глава 11) Гандалф цели преди всичко да даде на хобита известна представа за историята на палантирите, тъй че да осъзнае поне донякъде с колко древни, достойни и могъщи неща е опитал самонадеяно да си играе. Не е искал да изложи хода на собствените си открития и разсъждения, освен самия им край — да обясни как Саурон е получил власт над тези предмети, което ги прави гибелни за всекиго, дори и да е посегнал към тях с най-възвишени намерения. Но същевременно Гандалф най-сериозно и съсредоточено е обмислял всичко свързано с Камъните, преценявайки връзката на разкритието от Дол Баран с множество забелязани от него тревожни факти — например изключителните знания на Денетор за далечни събития и преждевременното му състаряване малко след като навършил шейсет години, макар че произхождал от дълголетен род. Без съмнение Гандалф е бързал да стигне до Минас Тирит не само поради недостига на време и надвисналата война, но още повече заради внезапната си тревога, че Денетор също е използвал палантир, Анорския камък, и заради желанието да прецени какво е било въздействието върху него — дали в тежкото изпитание на една отчаяна война не би се разкрило, че той (също като Саруман) вече не заслужава доверие и е готов да се предаде на Мордор. Именно в светлината на тези съмнения трябва да се разглеждат взаимоотношенията между него и Денетор след пристигането му в Минас Тирит, както и всичко, което са си казали^[8].

Така че палантирът от Минас Тирит заел важно място в размислите му едва след премеждието на Перегрин край Дол Баран. Но, разбира се, той знаел или се досещал за неговото съществуване много по-отдавна. Твърде малко се знае за историята на Гандалф до края на Тревожния мир (2460 г.) и създаването на Белия съвет (2463 г.), а особеният му интерес към Гондор сякаш се проявява едва след като Билбо намира Пръстена (2941 г.) и Саурон открито се завръща в Мордор (2951 г.)^[9]. Тогава вниманието му (също като вниманието на Саруман) било приковано към Пръстена на Исилдур; но проучвайки архивите на Минас Тирит той вероятно е узнал много за гондорските палантири, макар че в момента проявил далеч по-малко разбиране на тяхното значение, отколкото Саруман, чиято мисъл, за разлика от тази на Гандалф, се стремяла най-вече към могъщи изобретения и инструменти, а не към хората. Все пак навярно по онова време Гандалф вече е знаел повече от Саруман за същността и произхода на палантирите, тъй като всичко свързано с древното Арнорско кралство и по-нататъшната история на ония области било негова основна специалност, а и поддържал тясна връзка с Елронд.

Но Анорският камък се бил превърнал в тайна — след падането на Минас Итил за него не се споменавало никъде в летописите и архивите на Наместниците. От историческите данни ставало ясно, че нито Ортанк, нито Бялата кула в Минас Тирит са били някога завладявани и разграбвани от враговете, следователно можело да се предположи, че Камъните най-вероятно стоят недокоснати на предишните си места; ала не се знаело дали не са преместени от Наместниците, може би „дълбоко заровени“^[10] в някоя потайна съкровищница, или дори в някое последно убежище из планините, подобно на Черноден.

Летописците би трябвало да предадат думите на Гандалф в смисъл, че не е предполагал Денетор да дръзне да използва Камъка в дните на своята мъдрост^[11]. Той не е могъл да го знае като установен факт, тъй като завинаги ще си остане само догадка кога и защо Денетор е дръзнал да посегне към Камъка. Гандалф може да мисли каквото си иска по въпроса, но според онова, което е казано за Денетор, той вероятно е почнал да използва Анорския камък далеч преди 3019 година, много преди Саруман да рискува същото с Ортанкския камък. Денетор е наследил Наместничеството през 2984 г., когато бил на петдесет и четири години — властен мъж, мъдър и безмерно учен за ония времена, надарен с могъща воля, неукротим и уверен в силите си. За пръв път околните забелязали неговата „суровост“ след смъртта на съпругата му Финдуилас през 2988 г., но изглежда напълно ясно, че след като получил власт, той незабавно се е обърнал към Камъка, тъй като отдавна изучавал палантирите и всички сведения за тях и тяхната употреба, съхранявани в специалните Наместнически архиви, до които освен властващия Наместник имал достъп само неговият наследник. През последните години от управлението на своя баща Ектелион Втори, той навярно страстно е желаел да се посъветва с Камъка, докато тревогата в Гондор нараствала, а собственото му положение било разклатено от славата на „Торонгил“^[12] и благоволението на баща му към чужденеца. Поне отчасти неговата постъпка трябва да е била продиктувана от завист към Торонгил и враждебност към Гандалф, в чиито съвети баща му се вслушвал най-внимателно по време на възхода на Торонгил; Денетор искал да надмине по знания и сведения тези „натрапници“, а ако е възможно — и да ги държи под око, когато са другаде.

Непоносимото изтощение от сблъсъка на Денетор със Саурон не бива да се смесва с цялостното натоварване при употреба на Камъка^[13]. Денетор смятал (и не без основание), че може да се справи с второто; сблъсъкът със Саурон най-вероятно е дошъл едва след години и първоначално Денетор едва ли е допускал нещо подобно. За употребата на палантирите и за разликата между самостоятелната им употреба за „виждане“ и използването им за връзка с друг Камък и неговия „наблюдател“, виж в края на настоящия текст. След като овладял умението, Денетор можел чрез Анорския камък да узнава подробности за далечни събития и дори след като Саурон открил това, не е имало никаква пречка да продължи, стига да имал достатъчно сила, за да насочва Камъка към своите цели въпреки непрестанните опити на Саурон да „изтръгне“ Анорския камък към себе си. Също така трябва да се има предвид, че Камъните са били само дребна част от необятните замисли и операции на Саурон — в тях той открил средство да заблуди и покори двама свои противници, но не искал (и не можел) да държи Итилския камък под непрестанно наблюдение. Не е било присъщо за него да поверява подобни инструменти на своите подчинени; а и не разполагал с нито един слуга, чиито духовни сили да надвишават тия на Саруман или дори на Денетор.

В случая с Денетор, Наместникът е черпел сила срещу Саурон и от самия факт, че Камъните били по-податливи спрямо законните си притежатели — това се отнасяло най-вече до „Елендиловите наследници“ (и Арагорн), но важало и за такива с наследствена власт (като Денетор), за разлика от Саруман или Саурон. Струва си да отбележим, че пагубният ефект е бил различен. Саруман попаднал във властта на Саурон и желаел неговата победа, или поне не й се противопоставял. Денетор продължил твърдо да отхвърля Саурон, но бил заставен да повярва, че неговата победа е неизбежна и изпаднал в отчаяние. Несъмнено главната причина за тази разлика е там, че Денетор притежавал могъща воля и поддържал душевното си равновесие до последния удар — смъртоносната (както изглеждало) рана на единствения му оцелял син. Той бил горделив, но гордостта му в никакъв случай не може да се нарече „себична“: обичал Гондор и неговия народ, а себе си смятал за избран от съдбата, за да поведе кралството в ония отчаяни времена. И на второ място — Анорският камък му принадлежал по право, тъй че нищо, освен собственото благоразумие, не му забранявало да го използва в тревожните събития. Той вероятно се досещал, че Итилският камък е попаднал в нечисти ръце и рискувал да се свърже с него, разчитайки на силата си. Тази самоувереност не е била безпочвена. Саурон не успял да го покори и му повлиял единствено чрез измами. Вероятно отначало Денетор не поглеждал към Мордор, а се задоволявал с „далечните гледки“, които му предлагал Камъкът; оттук идвала и поразителната му осведоменост за далечни събития. Не се знае дали при това му се е случвало да се свърже с Ортанкския камък и Саруман; най-вероятно — да, при което е имал полза от връзката. Саурон не можел да се намеси в тези разговори; само наблюдателят на Главния камък в Осгилиат можел да „подслушва“. Когато два от останалите Камъни водели беседа, всеки друг би ги открил слепи и неми^[14].

Навярно гондорските крале и Наместници са съхранили най-обширни познания за палантирите и тези познания са се прехвърляли от поколение на поколение дори когато никой вече не си служел с тях. Камъните били неотменен дар на Елендил и неговите наследници, които единствени ги притежавали с пълно право; това обаче не означава, че никой друг не е могъл да ги употреби. В рамките на закона можел да го стори всеки упълномощен от „Анарионовия наследник“ или „Исилдуровия наследник“, тоест от законния крал на Гондор или Арнор. Всъщност най-често трябва да са ги използвали именно подобни упълномощени лица. Всеки камък имал отделен пазител, чиито задължения предвиждали да „наблюдава Камъка“ през определени интервали или когато е необходимо. На някои други лица също се разрешавало да посещават Камъните; кралските съветници, натоварени с онова, което днес бихме нарекли „разузнаване“, редовно използвали тази привилегия, след което в зависимост от обстоятелствата споделяли събраната информация с краля насаме или пред другите съветници. В късната епоха на Гондор Наместническата служба придобила допълнителна важност и станала наследствена, осигурявайки така да се каже постоянен „помощник и заместник“ на краля; изглежда, че по това време употребата на Камъните е била оставена изцяло в ръцете на Наместниците, в резултат на което всички познания около нея почнали да се предават по наследство в техния род. Тъй като Наместничеството станало наследствено след 1998 година^[15], от онова време нататък правото за пряка или косвена употреба на Камъните се предавало по родова линия и Денетор го е притежавал напълно законно^[16].

С оглед на повествованието във „Властелинът на Пръстените“ трябва обаче да отбележим, че далеч над подобна „отстъпена“ власт, та била тя и предадена по наследство, стояли правата на „Елендиловия потомък“ (тоест законен наследник на престола и властта в нуменорските кралства) да използва, който и да било от палантирите. Затова Арагорн обявил правото си да притежава Ортанкския камък, който бил останал без друг собственик или пазител; освен това той е бил на практика законен крал на Гондор и Арнор, следователно имал правото при необходимост да отмени всички предишни разпоредби.

Днес „познанията за Камъните“ са забравени и можем само отчасти да ги възстановим чрез догадки и косвени сведения. Те били идеално кръгли и обикновено изглеждали направени от плътно стъкло или кристал с наситено син оттенък. Най-малкият е имал диаметър около един фут, но някои, например Камъните в Осгилиат и Амон Сул, са били много по-големи и сам човек не можел да ги повдигне. Първоначално се разполагали на места, приспособени за размерите и целите им; за поставка служела маса от черен мрамор с кръгла вдлъбнатина, в която Камъкът лесно можел да бъде завъртян. Били много тежки, но напълно гладки и не биха пострадали, ако по случайност или зъл умисъл паднели от масата. Всъщност тогавашните люде не са разполагали със сила, способна да ги унищожи, макар някои да смятали, че огромна жега, като например тази на Ородруин, може да ги разруши и предполагали, че такава е била съдбата на Итилския камък при рухването на Барад-дур.

Макар и без никакви външни белези, те имали постоянни полюси и първоначално се разполагали във вдлъбнатините така, че да стоят „изправени“ — техният диаметър от полюс до полюс трябвало да сочи към центъра на Земята, като „долният“ полюс да бъде отдолу. В това положение страничната повърхност получавала видения отвън и ги предавала на „наблюдателя“ от другата страна. Следователно наблюдател, който желаел да погледне на запад, трябвало да застане откъм източната страна на Камъка, а ако искал да насочи поглед на север, трябвало да се извърти наляво, тоест към южната страна. Но по-малките Камъни в Ортанк, Итил, Анор, а вероятно и в Ануминас, имали първоначално и фиксирана насока, тъй че (например) западната им страна да гледа единствено на запад, а обърната във всяка друга посока да остава сляпа. Ако Камъкът случайно бъдел разместен, трябвало отново да бъде нагласен на око и в такива случаи се налагало да го въртят. Но при хвърлянето му отвисоко, както станало с Ортанкския камък, нещата не били толкова прости. Тъй че единствено по „случайност“ (както би казал Гандалф) при своята рискована игра с Камъка Перегрин го е сложил на земята приблизително „изправен“ и е седнал от западната му страна, докато източната е била обърната на изток. По-големите Камъни не са имали подобни ограничения — наблюдателят можел да ги върти както си иска, но те продължавали да „виждат“ във всички посоки^[17].

Сами по себе си палантирите можели единствено да „виждат“ — не предавали звука. Без повелята на могъща воля те имали склонност да се лутат и „виденията“ им често били хаотични (поне така изглеждало). Така например от висока кула западната им страна би гледала към далечината, като гледката постепенно се замъглява отгоре, отдолу, отляво и отдясно, а предметите постепенно се смаляват и губят яснота. Онова, което „виждали“, често се влияело от случайност, тъмнина или „забулване“ (виж малко по-долу). Виденията на палантирите не били „заслепявани“ или „засенчвани“ от физически препятствия, пречел им единствено мракът; така например те биха могли да разгледат вътрешността на някоя планина, както ние бихме надникнали в тъмна стая, но при това не биха видели нищо, върху което не пада светлина. Можели да виждат през стените на стаи, пещери и подземия, но без осветление не различавали нищо; те самите били неспособни да осветяват предметите. Съществувал начин да им се попречи чрез процес, наречен „забулване“, при който Камъкът виждал определени области само като сянка или гъста мъгла. Как е било извършвано това (от онези, които знаели за Камъните и възможността да бъдат наблюдавани) ще остане навеки сред изгубените загадки на палантирите^[18].

С усилие на волята наблюдателят можел да насочи видението на Камъка към определена точка върху правата линия или близо до нея^[19]. Неконтролираните „видения“ били дребни, особено в малките Камъни, макар че изглеждали по-едри за човек, застанал на известно разстояние от повърхността на палантира (най-подходящото разстояние е било около три фута). Но по волята на силен и обучен наблюдател далечните предмети можели да се увеличават, ставайки по-близки и ясни, докато обкръжението им изчезвало почти напълно. Така например човешка фигура в далечината би се виждала съвсем дребна, не повече от сантиметър, тоест почти неразличима сред пейзажа или тълпа от други хора; но чрез съзнателно усилие наблюдателят можел да увеличи и избистри видението, докато накрая види човека висок педя или две, при което би могъл отлично да го разпознае. При още по-голямо усилие можели да се увеличават и отделни подробности, тъй че например наблюдателят отдалече да различи дали този човек има пръстен на ръката си.

Но това „съсредоточаване“ било свързано с тежки усилия и можело да доведе до пълно изтощение. Затова към него се прибягвало само когато сведенията били крайно необходими и благоприятният случай (евентуално подпомогнат от допълнителни сведения) позволявал на наблюдателя да открие търсената подробност (важна за него и непосредствената му задача) сред множеството видения на Камъка. Да вземем този пример: разтревожен за Рохан, Денетор седи пред Анорския камък и се пита дали трябва незабавно да запали сигналните клади и да изпрати Червената стрела; при това той би могъл да застане на линията запад-северозапад, която минава през Рохан близо до Едорас и продължава към Бродовете на Исен. По онова време е можел да зърне придвижване на хора. В такъв случай навярно би се съсредоточил (пак като пример) върху една отделна група, да разбере, че ездачите са Рохирими и накрая да различи познато лице, да речем Гандалф, който препуска с подкрепленията за Шлемово усое, но внезапно се отделя и поема на север^[20].

Сами по себе си палантирите не можели да проникват в мислите на хората неусетно и против тяхната воля; защото прехвърлянето на мисли изисквало желание от двете страни и мисълта (възприемана като говор)^[21] можела да се предава само между два Камъка „в съгласие“ един с друг.